„Били, ти слушаш Джими, но не можеш да чуеш Джими“, казваше Уесли Снайпс на Уди Харелсън във великолепния филм „Белите не могат да скачат“. И както вече се досещате, става дума за най-виртуозния и влиятелен изпълнител на електрическа китара в историята на рок музиката Джими Хендрикс - инструменталист, певец, поет, композитор и продуцент, преминал през живота като комета и угаснал едва на 27, за да свети вечно. Като всяка истинска звезда. Днешният ден е знаков за кариерата на музикалния ураган Хендрикс. Преди 51 години изпълнителят прави нещо, което по-късно се превръща в негов запазен знак и символизира бушуващите в душата му бури. Мястото на действието е сцената в лондонската зала „Астория“, в която на 31 март 1967 година музикантът за пръв път изгаря китарата си. И първоначалният шок се превръща в световна новина.  
Но да се върнем в началото на петолинието.
Великият китарист е роден като Джони Алън Хендрикс на 27 ноември 1942 г. в Сиатъл, Вашингтон, в семейството на Ал Хендрикс и Люсил Джитър. По-късно е преименуван на Джеймс Маршал Хендрикс в памет на починалия брат на баща му. Той 
израства като стеснително и чувствително дете в условия на бедност и пренебрежение, 
но не се сблъсква с расизма, който набира скорост в огромна част от Съединените щати. Родителите му се развеждат през 1951 г., а майка му умира през 1958 г., когато е само на 16. Джими е силно привързан към баба си по майчина линия, която е индианка чероки и от която наследява силното чувство на гордост и уважение към корените си.
След смъртта на Люсил Ал подарява на сина си едно укулеле /малка четириструнна хавайска китара/, а по-късно му купува акустична китара за 5 долара. По ирония на съдбата през същата година 
единствената му двойка в училище е по музика.
Това, което вдъхновява Хендрикс в младежките му години, е едно участие на Елвис Пресли в Сиатъл. След като свири в няколко местни сиатълски групи, младежът постъпва в армията като парашутист, за да избегне двугодишна присъда за шофиране на крадена кола. По-малко от година след това е уволнен, тъй като счупва глезена си при своя 26-ти парашутен скок. Биографията му от 2005 година „Room Full of Mirrors“ посочва като причина за уволнението симулирана хомосексуалност.
Хендрикс напуска армията три години преди да започнат големите военни набори за Виетнамската война, но песните му стават любими на сражаващите се американци, особено кавъра „All Along the Watchtower“ на Боб Дилън.
След военната служба Хендрикс се мести с приятеля си Били Кокс в Нешвил, за да свири в тамошните клубове.
В средата на 60-те години работи като поддържащ музикант на различни изпълнители като Би Би Кинг, Литъл Ричард и Къртис Найт, без да има постоянни ангажименти.
На 15 октомври 1965 г. Хендрикс подписва 3-годишен договор с импресариото Ед Чаплин, 
получавайки 1 долар и 1% от правата върху записите с Къртис Найт.
По-късно този договор ще доведе до правни спорове между Хендрикс и други звукозаписни компании.
През 1966 г. Джими сформира своя група „Jimmy James and the Blue Flames“ и се установява в Ню Йорк. През този период се запознава и свири с много музиканти, между които е и Франк Запа. Точно той му показва наскоро изобретения китарен ефект „уа-уа“, след което Хендрикс се превръща във всепризнат майстор на този ефект, който става неизменна част от китарния му звук.
Докато се подвизава в Ню Йорк, се сприятелява с Линда Кийт, приятелката на Кийт Ричардс, която му урежда прослушване при продуцента на „Ролинг Стоунс“ Сиймор Щайн. Но не успява да го впечатли. По-късно Хендрикс е открит от бас китариста на „Енимълс“ Чаз Чандлър. Той го отвежда в Англия, урежда му договор със собствения си продуцент Майкъл Джефри и му помага да сформира групата „The Jimi Hendrix Experience“ с бас-китариста Ноел Рединг и барабаниста Мич Мичъл.
Още с първите си концерти в Лондон Хендрикс
привлича вниманието на цялата британска музикална индустрия.
Впечатляващата му китарна техника и ефектно сценично присъствие бързо спечелват уважението на всепризнатите звезди Ерик Клептън и Джеф Бек, а също и на членовете на „Бийтълс“ и „Ху“. Мениджърите на „Ху“ му уреждат договор със звукозаписната компания „Трак Рекърдс“. Първият сингъл на Джими е вариант на песента „Hey Joe“, която е стилизирана блус песен, написана от Били Робъртс и която по това време е еталон за рок-групите. Първият албум на групата излиза през 1967 г. „Are You Experienced“ е съчетание между мелодични балади и блус.
Същата година Хендрикс участва в „Monterey Pop Festival“, където дебютира пред американска публика. Впечатляващото му представяне е запечатано във филма на Д.А.Пенбейкър „Monterey Pop“ - по време на изпълнението на „Wild Thing“, той отново запалва китарата си, след като вече го е направил на 31 март в зала „Астория“, и изумява публиката.
В Англия имиджът на Хендрикс на 
див китарист, използващ всякакви трикове
(свирене със зъби, свирене зад гърба, чупене и палене на китара), продължава да му носи слава. Това концентриране на публика и медии върху сценичното му поведение и старите хитове, обаче притеснява Хендрикс, тъй като затруднява приемането на новата му музика.
Вторият албум на Хендрикс „Axis: Bold as Love“, който излиза също през 1967 г., продължава стила, установен с „Are You Experienced“, показвайки развитието му като китарист и композитор. Лош късмет за малко не проваля излизането на албума. Хендрикс загубва окончателния запис на първата страна на плочата, след като го забравя в едно такси. Заедно с Чандлър и инженера Еди Крамър той цяла нощ миксира песните от стари записни версии. По-късно Крамър и Хендрикс ще заявят, че те така и не останали напълно доволни от крайния резултат.
Третият албум е двоен и е озаглавен „Electric Ladyland“. Той е по-еклектичен и експериментаторски от предишните. В него Хендрикс разкрива желанието си да надхвърли първоначалната музикална концепция на триото.
Хендрикс 
решава да се завърне в Съединените щати и да създаде собствено звукозаписно студио, 
в което да има пълна свобода за реализация на музикалните си идеи. Строежът на студиото, наречено „Electric Lady“, завършва едва в средата на 1970 г. То става известно с това, че подслонява по време на американските им турнета някои английски групи, най-известна от които е „Пинк Флойд“, чието оборудване е откраднато и се налага да ползват инструментите на Хендрикс.
Хендрикс е известен с перфекционизма, който влага в записите на музиката си. Всяка песен е записвана безброй пъти, докато той открие правилното й звучене („Gypsy Eyes“ e записвана 43 пъти). Първоначалната строга дисциплина, която поддържа по време на студийните записи обаче, постепенно се измества от непостоянност и разхвърлени идеи, предизвикани от наркотиците. Липсата на организация, безкрайните повторения на песните и постоянното присъствие на странични хора в звукозаписното студио, предизвикват раздразнението на Чандлър, който напуска през май 1968 г. и продава своя дял на Майк Джефри.
По време на записите на „Electric Ladyland“ басистът Ноел Рединг се скарва с Хендрикс поради разминаване във времето за работа. Консервативният Рединг не е съгласен с 
нетрадиционните методи на работа на Хендрикс, включващи записи в 4 сутринта. 
В отсъствие на Рединг в много от песните на бас свири самият Хендрикс, Джак Кесиди или басът е заменен от орган. Въпреки неразбирателството, Хендрикс дава шанс на Рединг за изява в песента „Little Miss Strange“.
За пореден път Хендрикс е разочарован от обложката на албума. В Англия той е издаден с обложка, на която позират голи жени - концепция, която се разминава с тематиката на албума. Неуважение показват и от звукозаписната компания като бъркат заглавието на албума - „Electric Landlady“.
Разширяването на музикалните хоризонти на Хендрикс е съпроводено с влошаването на отношенията му с Ноел Рединг и през 1969 „The Jimi Hendrix Experience“ се разпада. Последното участие на групата се състои през юни 1969 на „Denver Pop Festival“.
На 3 май е 
арестуван на летището в Торонто заради открит хероин в багажа 
му. Хендрикс е освободен, след гаранция от 10 000 долара. По-късно е оправдан, тъй като властите намират за убедителни твърденията му, че наркотикът е подхвърлен в чантата му от почитател без негово знание.
През август 1969 Хендрикс сформира нова група, наречена „Gypsy Suns and Rainbows“ за участието си на фестивала Уудсток. Групата включва Хендрикс на китарата, Били Кокс на бас, Мич Мичъл - барабани, Лари Лий - ритъм китара и Джери Велез и Джума Султан на барабани и перкусии.
Популярността на Хендрикс води до оглавяване на фестивала и на „Gypsy Suns and Rainbows“ е отредено да свирят последни късно неделя вечерта. Но поради лошите метеорологични условия и постоянни отлагания на изявите, се налага групата да свири понеделник сутрин. Дотогава от 500 000 души публика изтрайват само 200 000, повечето от които дори не осъзнават какво се случва в ранната утрин.
Изпълнението на групата е видимо хаотично, поради малкото време за репетиции на музикантите. Хендрикс все пак е във вихъра си, успявайки да компенсира с усилията си, като изпълнява една забележителна версия на „The Star-Spangled Banner“. Мнозина смятат тази изява за протест срещу войната във Виетнам, докато самият Хендрикс 
признава, че не е имал такива намерения и смята версията просто за красива. 
Въпреки тези изявления, няколко месеца по-късно навръх Нова година, Хендрикс показва явно възмущението си от войната в песента „Machine Gun“.
Не след дълго „Gypsy Suns and Rainbows“ се разпада, като Хендрикс задържа само Били Кокс.
Задължен от договора си към Ед Чаплин, подписан преди да стане известен, Хендрикс създава ново трио „The Band of Gypsys“ с Били Кокс на бас-китарата и Бъди Майлс на барабаните. За четири концерта по случай посрещането на новата 1970 в Ню Йорк групата създава изумителен брой песни за краткото време, с което разполага. Записите от тези концерти, разкриват едни от най-силните живи изпълнения на Хендрикс, включително и запомнящата се 12-минутна версия на антивоенната му композиция „Machine Gun“, съдържаща според мнозина едно от най-добрите му китарни сола.
Сътрудничеството на Хендрикс с Майлс рязко приключва по време на един от концертите в „Медисън Скуер Гардън“ в Ню Йорк на 28 януари 1970 - Хендрикс първо изпълнява по ужасен начин „Who Knows“, после ругае жената помолила ги да изсвирят „Foxy Lady“ и по средата на следващата песен спира да свири, казвайки:
„Ето какво се случва, когато Земята се ебава с Космоса“.
След това сяда кротко на сцената и охраната го изнася зад кулисите. Причината за тази злополучна изява е, че Хендрикс е дрогиран. По думите на Бъди Майлс, той никога не би се дрогирал до такава степен преди концерт. Майлс твърди, че мениджърът Майкъл Джефрис е човекът, който сторил това на китариста, тъй като е забелязан да се смее, докато изнасят Хендрикс. Самият Джефрис не е имал изгода от „Band of Gypsys“, понеже групата няма договор с него и евентуалния им провал би върнал надеждата за ново сформиране на „Experience“, както се случва.
Повлиян от Джефрис, Хендрикс уволнява Майлс и Кокс незабавно. „The Jimi Hendrix Experience“ се сформира отново с Мич Мичъл и Ноел Рединг. Съвсем скоро Рединг се скарва отново с Хендрикс и напуска. Заместен е от Били Кокс. Групата в този си вид е известна на феновете като „The Cry of Love“ - името на последвалото турне. Следващите месеци на 1970 преминават в записи в студиото през делничните дни и в концерти през почивните. Турнето „Cry of Love“, което започва през април, е замислено при такава схема на работа.
С построяването на студиото „Electric Lady“, Хендрикс прекарва по-голяма част от времето си в него и в работа по нов албум, който предвижда за юли или август.
През юли свири пред най-голямата си публика - 400 000 души 
на поп фестивала в Атланта, Джорджия, а през август е последното му появяване във Великобритания на „Isle of Wight Festival“ с Мичъл и Кокс. Хендрикс изразява на сцената разочарованието си от желанието на публиката да слуша само старите му хитове. Европейската част от турнето е уредена от Джефрис, въпреки нежеланието на Хендрикс. Турнето се състои от чисто финансова гледна точка като финансова подкрепа за новия албум.
На 6 септември 1970 г. е последното му изпълнение на живо на „Isle of Fehmarn Festival“ в Германия, където е освиркан от публиката, на чиито реакции Хендрикс отвръща с неприлични жестове. Поради проблеми с наркотиците басистът Били Кокс напуска турнето и се завръща в Щатите. Хендрикс остава в Англия, като се свързва със стари приятели в желанието си да скъса с Майкъл Джефрис. Седмица по-късно 
на сутринта на 18 септември 1970 е намерен мъртъв в апартамент на хотел „Самарканд“. 
Той прекарва нощта с германската си приятелка Моника Данеман и умира.
След направената аутопсия официалната версия за смъртта на Хендрикс е, че е вдишал собственото си повръщано и е починал от задушаване, докато е под въздействието на барбитурати. По-късно Данеман разкрива, че Хендрикс е взел 9 от нейните приспивателни, което е 18 пъти над препоръчаната доза.
Четири години по-късно Данеман твърди, че Джими е бил жив, когато е откаран с линейката, но полицията и медицинските власти докладват, че към момента на тяхното пристигане Хендрикс е бил мъртъв, външната врата на апартамента - широко отворена, а самият апартамент - празен. Самата Данеман се самоубива през 1996 по време на ново разследване, след като е обвинена от Кати Етчингам за смъртта му.
По материали от интернет.