Преди година Валентин Христов издаде книга. Която напук на враговете, завистниците и недоверчивите се оказа наистина сполучлива. До такава степен, че всеки, който прочетеше „Убийство в събота вечер“, не пропускаше най-искрено да потупа по гърба автора и да попита с неподправен интерес: „А кога ще напишеш втората?“. Защото първата книга на Вальо някак не остави място за съмнение, че непременно ще има и втора.
Мина година, въпросите към автора на криминалния роман продължаваха да се отправят от време на време, а той все по-уклончиво извърташе отговора. 
Докато най-неочаквано преди около месец се появи... втората книга на Валентин Христов! 
Но 
това изобщо не беше онова четиво, което хората очакваха
Защото втората книга на Валентин Христов всъщност се нарича „2221 и половина вица. Разказани от Валентин Христов. Илюстрирани от Валентин Георгиев“. 
Ха сега де! 
Тези, които добре познават Вальо от минали и от по-скорошни години, прекрасно знаят неговата неподлежаща на рамки страст да разказва вицове. Той сипе анекдоти сутрин, обед и вечер, в сериозен разговор и в майтапчийска компания, когато е за риба или когато очаква нещо сериозно да бъде обявено от институции или подобни организации с мащабен характер.
Има случаи, в които отправен към него въпрос получава отговора във вид на виц.
Просто явно неговата лична асоциативна верига, която за всеки човек е също толкова неповторима и неподражаема, както са ДНК и пръстовите отпечатъци, та тази въпросна асоциативна верига извиква у Вальо като най-първа реакция не друго, а виц! 
Във всеки случай, докато си говорихме с него в продължение на близо час, попийвайки кафе в следобеда на една дъжделива неделя, за каквото и да го попитах - от някогашни колеги в някогашния ни общ вестник „Дунавска правда“ до това как е със здравето, 
за каквото и да го заговорех - неизменно получавах първо виц. 
И едва след това някакъв по-сериозен отговор. 
Нещо повече. Във въпросната дъжделива неделя зад френския прозорец на кафенето, където бяхме седнали, се видя да пресича площадчето една възвисока фигура на свещеник с расо. Вальо махна на свещеника, който се оказа отец Георги, и го покани да се отбие за малко при нас. И това предизвика у него ново цунами от вицове - не, не за попове, това би било малко пошло и твърде семпло за човек, който знае 2221 вица и половина. Просто асоциациите се отплеснаха в нова посока, тъй като новото присъствие на масичката с кафето просто вля нов вицов адреналин на неизтощимия разказвач на лакърдии. 
Та - да се върнем на книгата. Тя съдържа ни повече, ни по-малко - точно 550 страници! Обемист том, в който анекдотите са групирани в 41 рубрики. 
Започва се с Адам и Ева - тоест, почти от сътворението на света
За по-прегледно Вальо е подредил рубриките по азбучен ред, така че смешките следват анекдотичните ситуации с адвокати, с англичани, с Асан и Айше. После идват банкерите, след тях влаковите истории, после са гардеробните, докторските, по една колекция за Закона за всемирната гадост, за Златната рибка и за Мечо Пух. Малко преди това са „За тъщите“ - явно сърце не му е дало да ги сложи на буква Т, та деликатно е разположил отпред едно „за“, та да ги извади по-напред в съдържанието. По-уважително е някак.
Има за Петка и Чапаев, има за Радио Ереван, има и за Сталин. А накрая финалните акорди ще разсмеят читателя с щедра сбирка от смешки за Червената шапчица, за чукчите и най-накрая остават шопите. 
Как стана тази книга - питам човека, чийто портрет художникът Вальо Георгиев е изтипосал на корицата във вид на бюст на римски император, закичен с венец от лавър. 
„След като излезе от печат първият ми роман, започнах да пиша втория. Стигнах някъде до 60-70 страници и усетих, че нещо не ми спори. Не върви и това си е. Спрях да пиша. Това беше през лятото, през август. Тогава приятели взеха да ме подпитват, а и не само те - най-енергично ми задаваха въпроса синовете и жена ми - „Толкова много вицове знаеш, що не вземеш да ги събереш в книга?“.
Що пък наистина не взема да ги издам - рекох си аз
И така седнах, събрах и огледах колекцията, редактирах ги и ето, така се получи и книгата. Много важна беше работта по това издание с художника. Първо дадох вицовете на Вальо Георгиев, той е първият ми читател, да ги прочете и да нахвърля своите идеи за илюстрации. След това той ми показа какво е нарисувал, обсъдихме го двамата, аз посочих на кои места предпочитам да направи промени - но с професионалист като него лесно се работи! А корицата ми направи Боян Петков, моят духовен кръстник“, разказва Валентин Христов.
Той съжалява, че не е включил в книгата една голяма част от анекдотите и афоризмите, които публикува постоянно във Фейсбук. Дори не ми дойде на ума да ги събирам в отделна папка, преди да ги публикувам в социалната мрежа, признава той. Но признава и друго - че е „изтървал“ още цели рубрики. И ако рече да прави втори том на сегашния обемист смешен том, със сигурност ще попълни белите места. Като например еврейски, грузински, арменски. „Ето, в книгата имам рибарски смешки, но ловджийски например нямам, нямам и политически. Макар че харесвам политически вицове. Един такъв виц, за Ленин, бях разказал на Сергей Станишев, много се смя. После ми каза, че той пък го бил разказал на Георги Първанов, докато чакали самолета за Бразилия за някакъв форум на социалистите. За пияници също нямам - а те са толкова колоритни. И други сфери на човешкото разсмиване също липсват“, казва Христов. 
Самият той също си има любими вицове. От всяка категория си имам по един-два предпочитани, казва русенецът. И като един магистър по анекдотичните теми обяснява: 
„Както 
за журналиста няма дълъг и къс материал, така е и при вицовете 
- и там няма ограничения в размера. Но в компания не е добре да разказваш прекалено дълъг виц, защото хората се разсейват, губят нишката и забравят началото. Напоследък като почна да разказвам вицове, забелязвам, че съм станал център на внимание. Не го правя нарочно и умишлено. Още повече, че моята страст към кратките смешки датира много отдавна. Обичам вицовете - още когато като деца вечер в махалата си разказвахме какви ли не историйки. Вицовете наистина са народно творчество. Аз и затова в моята книга съм написал, че вицовете в нея са разказани от Валентин Христов. Не мога да кажа, че са мои - ако го кажа, ще стане нещо като „Народни приказки от Ангел Каралийчев“. Е, има някъде около стотина мои авторски. Но не претендирам за повече“, казва Вальо Христов. 
Прави му впечатление, че в последно време вицовете стават все по-малко.
„По-малко хора ставаме, човещината намалява. Сега и политическите вицове са по-малко. И хората все по-рядко се смеят. Нямат готовност за вътрешно отваряне, всички говорят само за пари, за пари, за пари.... А чувство за хумор притежава великодушният човек, само той може да се надсмее и над себе си“, казва Валентин Христов. 
А за него вицовете са станали част от начина му на живот. „Свикнал съм да разказвам - в компания, когато отидем за риба, като седнем вечер край огънчето, тогава приказката най-много върви, а от всички приказки най-вървежни са именно вицовете. Вярно е, че днес има многобройни сайтове, пълни с какви ли не анекдоти. Но съвсем друго си е да разкажеш смешката на живо, да чуеш кой как реагира“, казва русенецът. И не без удоволствие споделя с читателите на „Утро“ част от своята 550-странична колекция - 2221 вица и половина.
Защо и половина? - питам.
Половинката е вицът на корицата, засмива се Вальо: „Животът е прекалено сериозен, за да не му се смеем!“.

Три неща можете да гледате безкрайно - как тече вода, как гори огън и как паркира блондинка.
...
- Докторе, помните ли какво ме посъветвахте, когато не бях добре с нервите? 
- Помня - да си намерите любовница. 
- Аха. А сега обяснете на жена ми, че не кръшкам, а се лекувам. 
...
Вълкът и лисицата женени, обаче един ден лисицата ражда прасенца.
Вълкът беснее: 
- Рижа курво, какви са тия прасета?
А лисицата: 
- Първо на първо, не съм рижа, ами съм къносана. Второ на второ, не съм курва, а съм контактна. И трето на трето, какво искаш да родя, когато всяка вечер се връщаш пиян като свиня! 
...
В един бутик мутра с жена си избира вратовръзка.
- Я подай оная, зелената - казва той на продавача. 
Жена му мърмори: 
- Ти да не си кълвач, бе?
- Тогава онази, яркочервената...
- Не стига онова червено сако, дето ме дразнеше с него...
- Ами небесносинята? 
- Бе що не си вземеш розовата, тъкмо да приличаш на педераст...
Мутрата вади пистолета, пуска й един куршум в главата и казва на продавача: 
- Брато, давай черната!