Невероятна емоция, толкова е хубаво това събиране на Фестивалния оркестър, идват музиканти откъде ли не, виждаме се със съученици и приятели, с които инак трудно можем да се уцелим, то си е направо като една родова среща! Така соло флейтистът на Симфоничния оркестър на Българското национално радио Явор Желев определя наистина уникалното за страната артистично явление - Фестивалния оркестър, съставен от музиканти, солисти и диригент от различни випуски на русенското Училище по изкуствата. Възникнал по идея на директорката на НУИ Мария Дуканова и директора на фестивала „Мартенски музикални дни“ Ива Чавдарова и реализиран първо за 50-годишнината на училището, а след това и 5 години по-късно, този оркестър се оказа толкова витален, толкова впечатляващ с вдъхновеното музициране, толкова зареждащ с емоции - че вече е факт решението той да се събира всяка година на ММД.  
Въпреки малкото време за репетиции и въпреки това, че повечето от нас нe свирим заедно постоянно, 
успяваме за нула време да подготвим концертите
казва Явор Желев. Водим разговора с него след първата фестивална изява на оркестъра в четвъртък. Която очевидно е продължила и след бурните аплодисменти в Доходното, в малко по-друг формат и без папийонки. А довечера правим среща на випуска, със сигурност в района около пристанището по някое време хората, които живеят наблизо, може да чуят професионално изпълнение на „Един неразделен клас“, уточнява музикантът. 
В този по своему легендарен випуск 1988 на Музикалното училище той попада едва ли не случайно. /Макар че, както е добре известно, всички случайности  са плод на определена закономерност/. 
„Бях в четвърти клас в „Тома Кърджиев“, а моят първи братовчед, 2 години по-голям от мен, свиреше на флейта. Неговият учител Величко Божинов един ден му казал: „Абе, Гошко, я намери едно момченце също да учи флейта“. Вуйна ми, Гошковата майка, пееше в хор „Родина“, тя ме чула, че пея хубаво. И така се озовах на среща с Величко Божинов и му изпях една песничка. След това той удари един акорд на пианото в друга тоналност и ми каза да изпея песничката в тази тоналност. 
Аз обаче си нямах понятие от солфеж 
и такива неща и пак си я изпях като първия път. Но Величко Божинов ме прие за свой ученик. Не мога да кажа, че съм имал кой знае какъв мерак да свиря. Но в пубертета вече се усетих, че без сериозно свирене няма да станат нещата“, разказва Явор Желев. 
От пети клас той вече е ученик в Музикалното.
Сградата ни беше прекрасна, прекрасен беше салонът, имахме и много хубав физкултурен салон, там веднъж като бях ритнал една топка, свалих единия от абажурите, разказва музикантът. Спомня си много от своите учители: „Много добре помня, като се появи в училището Мария Дуканова - били сме тогава в шести клас, но момчетата вече гледахме на нещата с мъжки поглед!. Явно не съм бил от най-кротките, защото историчката Светла Славова още с влизането си в стаята след „Клас, стани!“ и „Здравейте, ученици!“ казваше: „Яворе, стани!“. И обикновено оставах прав през целия час - превантивно, вероятно е подозирала, че винаги ще има за какво да ме изправи до стената“, връща се назад флейтистът. 
А в десети клас на първия учебен ден 
Явор се появи с обръсната глава и с набола брада
издават през смях две негови съученички, които се отбиват да прегърнат Явор преди репетицията. Виолистката Ваня Тантикова и цигуларката Десислава Стоянова, които живеят в Германия, си припомнят ефекта на онази поява на 15 септември. Влезе и триумфално заяви, че обявява социалистическо съревнование на брадата и косата!, разказва Ваня. После пък влезе в друг период, увлече се по йога - и една цяла седмица нито ядеше, нито пиеше вода, добавя Десислава. 
„Абе, имаше какво ли не...“, философски заключава Явор Желев. И разказва друга случка. „Като се пропука сградата на Музикалното, нас ни преместиха за един срок в Строителния техникум. Къде сме свирили и къде са били пианата, не помня, но помня друго. Трябваше да се направи подробно заснемане на сградата - в детайли. Тази задача беше възложена на русенския архитект Павел Дочев, а пък той, хем е един такъв дребничък, хем трябва и да мери, и едновременно да записва всичко, та мен като най-дългия в училището, ме тропосаха към архитекта. И така - вървим ние с него, аз меря с рулетката, той записва. От помещенията в сутерена до най-горните. Това продължи две седмици, през които бях освободен от училище!“, разказва Явор. 
След като завършва училище, кандидатства в Консерваторията. „Беше много драматично - бяхме двайсетина кандидати за 4 места, а и това беше много - имало е години, когато са приемали само по двама флейтисти. Имах щастието моят преподавател да бъде не друг, а Георги Спасов, също русенец впрочем. Така че след като си изкарах казармата, вече станах редовен студент в Консерваторията. И още в трети курс започнах работа с оркестъра на Радиото. Честно казано, първо бях кандидатствал в симфоничния оркестър на Армията, не ме взеха, но пък няколко месеца по-късно разформироваха оркестъра. А с Радиото стана така. Жоро Спасов ми вика един ден: „Яворе, ти свириш ли пиколо?“ „Да!“, отговарям смело аз, защото в казармата си бях имал работа с пиколо „В Радиооркестъра им трябва пиколист“.
Как съм свирил там не знам, но явно се е получило
защото не са ме изгонили. А след това се явих на конкурс за флейтист и от 1993 г. съм там. 12 години бях соло пиколист, а от 2005 г. - пак 12 години, съм соло флейтист“, разказва музикантът. 
За него критиката твърди, че „Ако би поискал, би бил много известно име“, че би направил блестяща солистична кариера и у нас, и в чужбина. 
„Не съм сигурен дали бих поискал да правя солистична кариера. Не съм амбициозен дотолкова, че да променя коренно живота си. Солистичната кариера изисква тотална отдаденост. А за мен е достатъчно, че съм абсолютен маниак на флейтата си, че харесвам това, което правя, и че се чувствам добре в кожата си. Концертирал съм в чужбина, макар и с камерни формации. И наистина се чувствам добре. Като солист флейтист в оркестър ти фактически свириш соло след соло. Наистина обичам музиката, за мен тя не е просто професия. Има хора, които са недоволни от музикантското битие, което създава не едно и две неудобства. Да, трудно е музикантското битие. Но 
ако не си влюбен в професията си, ти си обречен да бъдеш едно мрънкало
Ама това е валидно не само за нашата гилдия, а май си е общочовешка „ценност“, размишлява Явор Желев. 
Той обича барокова музика, но не подминава и съвременната. След две седмици, на 15 април, му предстои да свири модерна музика заедно с ансамбъл, дирижиран от Драгомир Йосифов, във Виена. Свиря музика от всички епохи на едно високо средно ниво, шегува се Явор Желев. И след съвсем кратък размисъл прави едно признание: „Много завиждам на джазмените. И съжалявам, че не съм имал смелостта да посегна към този жанр. Завиждам им за свободата, за умението да свириш неща, които не си ги учил... Но аз така ще си остана в този живот“, заключава той и пояснява, присвивайки очи в усмивка: „Четири гърла храня!“. 
„Четирите гърла“ са децата му. 19-годишната Анжелина е цигуларка, в момента завършва средното си образование в САЩ при именития музикант Тодор Пелев и възнамерява да се прибере в България. 10-годишната Михаела е втората дъщеря на Явор, след нея е Надежда, на две години и половина. А 
на 2 януари се е родил синът му Рангел
След Новогодишния концерт с Табаков тъкмо се прибрах у дома - и не можах да се навечерям, наложи се да хвърчим към болница „Шейново“, разказва музикантът, който е присъствал на раждането на три от децата си. 
Утре вечер е вторият концерт на Фестивалния оркестър, в който отново ще участва Явор Желев. В понеделник се прибира в София и пак го завъртат високите обороти. Репетиции, подготовка за концерта във Виена, преподаване. Да, преподаването е другата му стихия. Още прясно завършил Консерваторията през 1996 година, той влиза като учител в софийското Музикано училище „Любомир Пипков“, за да замества титулярката, която заминала за Анкара. Оказва се, че „даскаллъкът“, както го нарича, му допада - и той продължава и до днес да преподава на учениците, а отскоро води бакалавърска програма по флейта в Нов български университет. В НБУ това е сравнително нова специалност, но е чудесна възможност за младите хора да получат познания и да натрупат опит, казва русенецът. 
Той си дава сметка и 
колко отговорно нещо е „даскаллъкът“
„Трябва да внимаваш да не объркаш това младо същество, което ти вярва безрезервно. Аз казвам на моите ученици: „Няма да ме слушаш как свиря, а ще слушаш какво ти говоря!“. Харесва ми тази работа, през годините имам много добри деца. Една от тях, Димана Демирева, ми е колежка в радиото, слагал съм й флейтата на устата, а сега свири до мен, Надя Стоилова е първа флейта в „Симфониета“, други мои ученици свирят в чужбина“, гордее се музикантът. 
Радва се на всяко свое идване в Русе, колкото и рядко да е това. „Щастлив съм всеки път да си дойда, обикновено това напоследък е свързано с Фестивалния оркестър, в който съм от първото му издание. Така изживявам тази неповторима емоция, но успявам да се видя с майка си, със сестра си, с племенника ми Виктор Йорданов, който отскоро е флейтист в Русенската филхармония. 
Самият фестивал винаги е едно преживяване и една тръпка
поздравявам за тази успешна последователност директора на ММД Ива Чавдарова и нейния екип. А Русе - какво да говорим за Русе, той си е моят град, завинаги!“, казва Явор Желев. 
А градът си остава негов до такава степен, че соло флейтистът на Радиооркестъра дори е член на туристическо дружество „Приста“! И е запален каякар. В последните пет години не е пропуснал гребен поход Янтра-Дунав, а миналата година подпалил и дъщеря си Михаела - двамата се включили в международната регата ТИД от Видин до Русе. Мен самия по гребането ме запалиха родителите на един мой ученик, Сашо Стоянов, а веднъж като се качиш на каяк, това ти става мерак за цял живот, казва Явор. И се надява през лятото пак да успее да се включи в гребен поход. Но - това ще стане след концерта във Виена, след концерта с Радиооркестъра и Светлин Русев в София, след още куп ангажименти. Важното е, че го има в програмата. А щом го има - значи ще бъде изсвирено.