Д-р Виолета К.РАДЕВА
За 45 години комунистическа власт бяха унищожени, оставени да се саморазрушат и разграбени стотици черкви, манастири и параклиси из цялата страна. В резултат на агресивно провежданото антихристиянско възпитание религиозното съзнание беше убито, а вярващите - трайно отблъснати от храмовете. Младите хора кривнаха по други пътища - алкохол, лек живот без труд, престъпления. Един от най-драстичните примери за съзнателно унищожаване на храм е взривяването и събарянето на „Всех Святих“ в Русе.
Това беше най-голямата черква в града, построена в старите гробища, днешния Парк на възрожденците. Поради централното си местоположение играеше ролята на катедрален храм и естествено привличаше много богомолци. Удобен случай и повод да бъде премахнат храмът беше мащабната акция по отбелязване на 1300-годишнината от създаването на българската държава. За целта комунистите си послужиха с всички възможни средства - 
като се почне от лъжата и се свърши с демагогското прикриване зад високоблагородни и родолюбиви цели.
Върху мястото на черквата „Всех Святих“ сега се издига Пантеон на възрожденците. Кощунството, извършено с черквата, не отмина и гробищата, където лежаха костите на такива българи като Баба Тонка, Никола Обретенов, Захари Стоянов, Любен Каравелов, Филип Тотю - нещо нечувано за цивилизования свят и за християнския морал. Гробовете бяха отворени, костите изровени и след това събрани накуп в т.нар. „пантеон“ като в паноптикум на ужасите. За да се кланяме на мъртвата материя, а не на живия Дух.
Вероятно всеки турист остава озадачен от вида на Пантеона. Върху нещо като турска баня и мавзолей на азиатски сатрап стои християнски кръст! Покривът на банята е уж позлатен, всъщност е черен и на струпеи. Години наред архитектурното чудо стоеше заключено. Местни мургави прибирници през това време отмъкваха периодично тонове месинг. Бронзовите букви от надгробните ниши и от фриза с имената на възрожденците отидоха в пунктовете за цветни метали. Мраморните облицовъчни плочи украсиха нечии мутробарокови новостроящи се къщи. Най-после през 1992 г. е решено да започне основен ремонт. Всичко обаче е половинчато. Невъзможно е да бъдат отстранени сериозните дефекти, допуснати при първоначалния строеж, форсиран, за да бъде открит предсрочно завършеният с шестнайсет месеца по-рано от предвидения срок обект.
С част от
преписката по отстъпването, постепенното оскверняване и последвалото го брутално разрушаване на черквата „Всех Святих“
имах възможност да се запозная в архива на Светия Синод по времето, когато през юли 1992 г. Върховният съд потвърди нелегитимността на тогавашния патриарх Максим.
Тя представлява не само исторически интерес за механизмите, чрез които са осъществени съзнателните погроми върху духовното наследство на нашия народ в неговото християнско измерение. Тя със сигурност има и юридическа страна, която можеше да привлече вниманието на правораздавателните органи в началото на т.нар. преход. Можеше! Тогава можеха да бъдат зададени най-малко два въпроса:
1. Доколко правомерно е отстъпен храмът „Всех Святих“ на тогавашния русенския градски народен съвет с оглед на първоначално заявената цел и поставените условия?
2. Не е ли редно да се потърси съдебна отговорност от лицата, виновни за съзнателното му разграбване, разрушаване и унищожаване?
Преди да разкажа за Божието наказание, което се стовари върху някои от виновните, ще цитирам част от документите, които 
илюстрират методите и средствата, чрез които е осъществен варварският акт.
Първото писмо е от 25 април 1973 г. и е отправено до председателя на ГНС-Русе.
В него се казва: 
„С Ваше писмо № 8573 от 22.IХ.1964 г. ни изяснихте за каква цел ще бъде използван храмът, именно за превръщането му в паметник - пантеон, „хранилище на мощите на патриотите, увековечили паметта си с перо и меч в служба на народа“. Епархийският ни съвет разгледа въпроса и като взе предвид:
1. Изтъкнатите в писмото ви мотиви;
2. Че Църквата сама всякога високо е ценяла и тачила паметта на ония, които са изпълнили заповедта на Иисуса Христа за най-голямата любов, като са положили душата си в служба на ближните (Йоан 15:13);
3. Че с преместването на градските гробища храмът вече не ще служи като гробищна църква,
РЕШИ,
че може да отстъпи храма „Всех Святих“ на русенския градски народен съвет за посочената цел.
Но като взе предвид обстоятелството, че храмът е и архиерейска гробница и в притвора му са гробовете на също тъй заслужилите на Църква и народ Доростоло-Червенски митрополит Григорий (другар на Раковски), Василий и Михаил, РЕШИ това отстъпване да стане само при условие, че гробовете на тримата митрополити ще се запазят и ще бъдат поддържани в подходящия приличен вид.
Това решение на Епархийския ни съвет бе одобрено от Светия Синод...
Вече ДЕВЕТ ГОДИНИ ключовете на храма са в ръцете на съвета. Замисленият пантеон още не е уреден, види се по някакви обективни причини. През това време злосторници са нанесли редица повреди на храма, а най-тъжното, позорното и осъдителното е, че те са се ПОГАВРИЛИ с гробовете на покойните митрополити. Скромните паметници върху гробовете на митрополит Григорий и митрополит Василий и покривните плочи на гробовете и на тримата митрополити са изпочупени, а напоследък счупената плоча върху гроба на митрополит Василий е напълно премахната от гроба му“.
Писмото е подписано от Доростолски и Червенски митрополит Софроний. От неговия текст става ясно, че 
градският народен съвет е имал намерение да преустрои черквата в пантеон. 
Стават ясни и УСЛОВИЯТА, които поставят църковните власти, за да приемат такова преустройство. Друга тема е дали мотивите, изредени от тях, са достатъчно основателни и неоспорими, за да се съгласим, че са извършили именно онова, което дългът им на свещенослужители и църковни отци повелява, и точно така ли най-вярно изпълняват Христовите заповеди.
По-важното е, че минават години от вземането на решение за отстъпване на черквата „Всех Святих“ и единственото, което става през това време, е, че „ЗЛОСТОРНИЦИ“ поругават гробовете на погребаните там архиереи. 
На седмата година (1972 г.) Светият Синод се обръща към комитета при Министерството на външните работи по въпросите на БПЦ и на религиозните култове, за да настоява ГНС-Русе да „приведе“ храма и гробовете на йерарсите Григорий, Василий и Михаил „в приличен вид“.
Вандалщините се вършеха пред очите на целия град и
възмущаваха дори невярващи, но почтени хора.
На напомнянията за поетите ангажименти тогавашният председател на изпълнителния комитет на ГНС-Русе Димитър Аврамов отговаря лаконично и дори иронично, че „със започване строителството на пантеона през 1974 г. ще се сложи край на възможностите за нанасяне на вреди“ (11.VI.1973 г.), а след това, че „съгласно проекта е невъзможно съхраняването на гробовете на тримата погребани в църквата русенски митрополити“ (9.ХI.1973 г.). Отправя се и „молба“ костите да бъдат преместени другаде. Препис от това писмо митрополит Софроний изпраща до Светия Синод и на 7.ХII.1973 г. Българската патриаршия отговаря: „Дава се съгласие да бъдат пренесени гробовете на тримата русенски митрополити, погребани в храма „Всех Святих“ в Русе, на подходящо място, определено от главния архитект на Русе и Негово Високопреосвещенство русенския митрополит Софроний“.
В преписката има и един документ, пропит с цинизъм
- трудно могат да бъдат окачествени по друг начин дори следните само редове (посланието е пространно и издържано в крещящ патетичен тон): „... по мнение на професорите Александър Бурмов, Дечко Узунов, Любомир Далчев и архитектите Матеев, Иванов и други местоположението на църквата и нейната архитектура предлагат големи възможности за преустройването й в пантеон (паметник-костница) на възрожденците!
Днес, когато трябва да се увековечи тяхната памет и тяхното дело чрез изграждането на един-единствен по рода си в страната паметник-пантеон, Църквата не бива да стои настрана. Подхожда на светлата памет на героите Църквата ни да принесе в дар своя храм, приобщавайки усилията си към благородния стремеж на народа да увековечи делата на възрожденците...“.
Под този бисер на демагогията се мъдрят подписите на партийните величия, облечени в изпълнителна власт - Вълко Вълков и Георги Цендов.
Само тези, които съзнателно си запушваха ушите с восък, не знаеха, че никой няма намерение ДА ПРЕУСТРОЙВА черквата, защото, макар преустроена, сградата винаги ще напомня, че е била ХРАМ НА ВЯРАТА.
Развръзката настъпва през лятото на 1975 г., когато председателят на ГНС-Русе Димитър Аврамов отправя писмо до Негово Високопреосвещенство митрополит Софроний, с което изисква да се предоставят документи за надлежно предаване на имотите, които не са държавна собственост, т.е. на храма „Всех Святих“. Това предаване трябва 
„да се оформи като отказ от собствеността ви, за да се зачисли като държавно имущество“.
Мотивите - тъй като генералната сметка на пантеона заедно с благоустрояването възлизала на 2 милиона лева и тъй като „тази високопатриотична задача е скъпа и на Българската православна църква и духовенство“, този отказ от собствеността щял да бъде нейното участие в изграждането му. От резултата всеки може да се сети какъв е бил отговорът.
В интерес на истината трябва да се отбележи, че съветът е превел за храма... 64 хиляди лева. Разрушителният взрив не закъсня.
След „промените“ през 1990 г. русенци дълго спорят - дали рушащият се Пантеон да не бъде съборен и да се възстанови храмът „Всех Святих“, или злополучната постройка да бъде „християнизирана“. Е, „християнизираха“ я. С един кръст върху нелепото „творение“. Реши се да се построи нов храм „Всех Святих“ на друго място в Парка на възрожденците. Години се събираха дарения. Години тухла по тухла се строеше нова черква. Построиха я. Измазаха я. Най-после беше и тържествено осветена от Негово Светейшество патриарх Неофит!
Старите жители на града, които с всеки ден стават все по-малобройна негова част поради природните закони, са убедени, че Пантеонът е проклятието на Русе. 
Със събарянето на гробищната черква и поругаването на мъртвите започна устремната деградация на смятания за най-европейски град на България.
Системните обгазявания на Русе от химическите заводи в Гюргево доведоха до масова миграция, особено след 1989 г., когато вече нищо не можеше да спре хората да бягат оттук. Престъпно извършената приватизация-разграбване унищожи почти цялата тукашна промишленост. Машините на заводите бяха разпродадени за скрап, а парите потънаха в джобовете на предишната номенклатура.
Кощунствено, греховно беше извършено не само присвояването на храма, но и самото му събаряне. След като беше оставен за гавра на циганите, пияниците и мародерите в продължение на няколко години, дойде време той да бъде изтрит от лицето на земята. Мъжете от строителната бригада, на която беше възложена задачата да бъде сринат - хора предимно от околните села, се помайвали ден след ден. Като че ли никой не искал да бъде първи в това дело. Види се, макар изтляла в годините на агресивна атеистична пропаганда, вярата в душите на лумпенизираните селяни не била съвсем умряла. Русенци шушукаха. Глухо недоволство се усещаше из целия град. 
Тогава окръжните партийни началници започват да нервничат. Настояват час по-скоро да бъде свършена работата. 
Определен е и денят - 26 октомври 1975 година, Димитровден. Шефът, на когото е възложено изпълнението на височайшата заповед - Драгия Драгиев, нарежда веднага булдозерите да опънат въжетата, прекарани през пробитите в стените дупки на поругания храм. Разказват, че
възрастна жена му казала: „За теб Господ няма ли?“, на което той отвърнал „Тук аз съм Господ!“ 
Други твърдяха, че един от по-патилите работници му рекъл: „Като си толкоз ербап, събори я ти!“ „Ще я съборя, защо да не я съборя, ще ме уплашите ли?!“ - разкрещял се бил Драгия Драгиев. И за да покаже, че няма страх от нищо, сам подкарал единия булдозер. 
От черквата остана огромен куп от камъни и тухли, който бързо беше разчистен. Колкото и тайно, тихомълком да беше съборена, слуховете за пререканията обиколиха града и накараха мнозина да оклюмат. Не мина и година, из Русе се разчу, че безстрашният Драгия Драгиев, който нямал страх нито от Бога, нито от дявола, а само от червената петолъчка и вожда си, катастрофирал. Загинал на място. С него заедно - синът му, снахата и внукът. Остана жива само съпругата му.
В последните години из местните вестници, както и из форумите, се говори за това като за „русенска легенда“.
Свидетелствам, че това не е никаква „легенда“, а живата истина.
По това време моята майка работеше като стоковед в „Търговия на едро“-Русе. Съпругата на Драгиев беше нейна дългогодишна колежка. Потресът в предприятието, особено сред хората, които отблизо я познаваха, беше голям. Бяха на погребенията. Знаеха за смъртта в болницата на техния син, който също не преживя катастрофата. Виждаха с очите си как тази жена изведнъж загуби всичко, как светът й се срути окончателно.
Две години по-късно гостувах на моите приятели Тони и Росен Миневи. След обяда, пред чаша кафе, се разговорихме с бащата на Росен - отец Минев, за човешките грехове и Божието наказание. 
„Сатана ни изкушава - каза старият свещеник, - а после идва да прибере душите на изкушените в ада. Видях това с очите си“.
Явно прочете недоверието, изписано върху лицето ми, затова извади малък бележник, разлисти го и ми даде да прегледам записаното там. Ето каква е историята, която се запечата в съзнанието ми.
По времето, когато загина семейството на Драгия Драгиев, отец Минев служеше в гробищната черква в „Чародейка“. Един ден - топъл, ясен, слънчев, той опявал покойник. Тръгнали към прясно изкопания гроб и за няколкото минути, докато извървят разстоянието до зиналата яма, небето се покрило с черни кълбести облаци. Излязъл силен вятър. Бурята видимо приближавала с такава скорост, че колкото и да бързал, не успял заедно с близките на новопредставилия се пред Бога да се върне в черквата на сушина. Скрил се заедно с гробарите под мощната корона на близко дърво. Дъждът плющял, светкавици раздирали небето, тътенът ги оглушавал. 
Изведнъж съвсем наблизо тряснал гръм.
Отец Минев се закръстил и започнал да се моли, а гробарите взели да спорят къде точно е паднала светкавицата. След десетина минути всичко утихнало. Небето блеснало отново синьо, слънцето грейнало в пълния си блясък. Двама от гробарите, докато от изтънелите облаци още се оцеждали последните капки, забързали по посока на гърма. След малко единият дотърчал: „Отче, ела да видиш какво е станало!“
Озовали се пред гроба на Драгиев. Кълбовидна мълния минала през него - по отворите на двете дупки можело да се установи, че е влязла откъм главата, а е излязла откъм краката. Загледал се върху датата, изписана върху дървената пирамидка с червена петолъчка. Същия ден се навършвали 40 дни от смъртта му.
„Сатана дойде да прибере душата му“ - повтори отец Минев след настъпилата пауза. Синът на отеца, инж. Росен Минев, отдавна е покойник. Не знам наследниците му дали пазят бележника. Но има живи още наши общи приятели, които добре знаят тази история. Ако не друго, тя ни подтиква да се замислим за границите на позволеното и за областите, отвъд които не можем да бъдем съдници. Напомня ни да не забравяме, че носим морална отговорност за всяка своя постъпка и рано или късно нашите действия биват претеглени и възмездени.