Красимир Г. Кънчев
Много мастило е изписано за миналото на българския военноморски флот и особено за неговите първи крачки, направени в Русе. Малко са обаче задълбочените съвременни изследователи като Владимир Павлов, Георги Антонов, Асен Кожухаров, Атанас Панайотов, Мариана Кръстева, инж.Иван Алексиев, които от години изследват флотската история. С любезното съдействие на последния и разменени мисли и бележки по книгата му „Омаяни от кораби мъже“, се заинтересувах за първия началник на Флотския арсенал в Русе, инженер-механикът Павел Алексеевич Машнин (Батюшкин).
Най-съществените публикации със сведения по тази тема са мемоарите на полковник Константин Р. Божков „Бележки и спомени по Морската ни част“ (1933 г.), монографията на Ради Боев „Военният флот на България 1879-1900“ (1969 г.) и биографията на П. Машнин от к.ист.н. А.Ю.Емелин и доц. д-р А.Н.Кожухаров, публикувана преди няколко години. 
Войната от 1877-78 г. и европейската политика са обосновани преди всичко от геополитическите стремежи и цели на Руската империя, а едва след това за промяна на статуквото на християнското население в границите на Османската империя. 
С подготовката за бойните действия срещу Турция започва и подготовката за сформиране на руска флотилия,
която да противостои на турските флотски съединения по р. Дунав и в Черно море. Нека да не забравяме, че по силата на Парижкия мирен договор след Кримската руско-турска война от 1853-56 г. на Русия е забранено създаването и поддръжката на военен флот в Черно море.
Още от юли 1877 г. от големите параходи и кораби в Кронщат и Николаев са свалени парните им катери, които са оборудвани в миноносни, чрез снабдяването им с механизъм на носа и прът с дължина 25-30 м., в края на който е поставено взривно вещество. За нуждите на дунавската флотилия са предоставени около 20 катера, чиито имена повтарят името на корабите, на които принадлежат. В бойни действия влизат само някои от тях. 
В началото на май 1879 г., няколко месеца преди окончателната евакуация на руския окупационен корпус от България, руският комисар княз Дондуков-Корсаков предприема мерки за структурно и материално обезпечение на създаването на български военен флот. Първият му акт в това направление е писмото до военния министър на Русия, генералът от инфантерията Дмитрий Милютин с настояването 
Русия да подари на младото българско княжество част от флотското си оборудване,
използвано през войната по р. Дунав и в Черно море - като три парахода, една шхуна, седем парни катера, една не самоходна баржа (шлеп), пет гребни лодки и дислоцираната в Русе, организирана през войната и след нейния край кораборемонтна работилница, снабдена с машини и инструменти, докарани от Крондщат.
Предложението на княз Дондуков-Корсаков е прието, а руското правителство предписва на главния командир на Черноморския флот и пристанищата в гр. Николаев адмирал генерал-адютант Николай Андреевич Аркас да се разпореди да бъдат предадени на българското княжество параходите „Горный Студень“, „Породим“, „Взрив“, шхуната „Келасура“, катерите „Птичка“, „Олафчик“, „Варна“, една баржа без собствен ход и пет гребни лодки, всички 
влизащи в състава на Руската дунавска окупационна флотилия с щаб в град Русе.
Едновременно с това е наредено до инженерното ведомство към руското военно министерство да предаде на българските власти собствените си катери „Ракета“, „Мотала“, „Фардинг“ и „Бавария“. България получава безвъзмездно и руската ремонтна работилница в Русе с всичките й машини, инструменти, резервни части и материали. Малко по-късно, към 9 юни 1879 година*, е подарен на България и параходът „Опит“**. 
Така на 31 юли 1879 година, денят, в който става официалното предаване на подарените кораби, българският военноморски флаг се развява не над 3, а над 4 парахода, една шхуна, 7 парни катера, 1 баржа и 5 гребни лодки, с което се поставя началото и се създава Българският военноморски флот. 
Кораборемонтната работилница на Флотилията и Морската част в Русе се среща в различните исторически извори и източници под имената: русенски портов завод, флотски арсенал, ремонтна работилница, пристанищна работилница, механически завод, Русенско адмиралтейство с кораборемонтна работилница и механическа работилница. Името „флотски арсенал“ в Русе се налага в историческите извори от последното десетилетие на XIX в. и първите години на XX в. 
За Павел Алексеевич Машнин, първият му началник, също е писано доста, но все в контекста на общото разглеждане на историята на флота ни или в регионални и краеведчески обзори. Изключение в това отношение правят публикациите на инж. Ив.Алексиев (2000 и 2006 г.), както и последни публикации в наши издания (сп. „Минало“ от 2010 г. и електронната реплика на „Морски вестник“), а в руски издания от 2011 г. А.Ю.Емелин и А.Н.Кожухаров публикуваха служебния му списък. Подчертавам ги, защото 
само в тях се срещат и приносно се анализират факти за историята на изтъкнатия руски инженер-механик.
Служебният списък за военната кариера позволява да се внесе яснота в неговата биография, в името му дори, както и особено в частта й, отнасяща се за участието му в Руско-турската война 1877-78 г. и в изграждането на бъдещия български военен флот. Те разпознават образа му в ред фотографии, отбелязвайки: „...Този човек често се среща в груповите фотографии на морски офицери от края на XIX в. И винаги привлича вниманието - невисок, набит, с кръгло, добродушно лице, наполовина скрито от гъста брада и мустаци, а умните очи са покрити с толкова рядко срещаните сред моряците очила или пенсне. Общото впечатление е на познаващ своята работа, независимо от военната си униформа, човек...“. Този образ, зрително придобит от фотографиите, удивително съвпада със спомените на Димитър Атанасович Тодоров. „...Началник на арсенала беше инженер-механик лейтенант Машнин - 
един човек с четалеста брада и с очила, който доста потупваше немирните с бастуня си... 
Много беше отрупан със служебна работа...“.
Павел Алексеевич Машнин е роден на 6 януари 1848 г. в дворянско семейство от гр. Севастопол, Таврическа губерния на Русия, и още от ранните си детски години има съприкосновение с войната, а най-вече в морското й изражение, покрай бойните действия водени около родните му места през т. нар. Кримска война между Русия и Турция през 1853-1854 г. След обучение като юнкер от 1866 г. в Корпуса на инженер механиците от флота до производството му на 22 февруари 1869 за „кондуктор“ на корвета „Витяз“, растежът на Павел Алексеевич по служебната стълбица във флота следва обичайния път за обучение на руските морски офицери с далечни, често и околосветски плавания.
След петгодишна служба в Балтика, на 8 март 1876 г. П. А. Машнин е произведен в чин подпоручик и като такъв е командирован на р. Дунав. Служебният му списък отбелязва, че от 26 юли 1877 г. до 2 април 1879 г., т.е. 
почти 2 години и половина служи на Дунава.
Първоначално е старши механик на миноносеца „Касатка“ под командата на лейтенант П.А.Берхман и на парните катери при минното преграждане на реката при с. Мечка на 7, 14 и 30 ноември 1877 г. В мирновременната обстановка до 12 април 1879 г., преди оттеглянето на руския окупационен корпус от Балканите, той е старши механик на останалите миноносни парни катери от Дунавската флотилия, а до 31 юли 1879 г. е отряден механик на всички параходни съдове от флотилията.
Със заповед на генерал-адмирала на руския флот, Великият княз Константин Николаевич, под № 170 от 31 юли 1879 г. е оформено
командироването му в „продължителен отпуск за служба на търговски съдове“
заедно с всички руски морски офицери, моряци, механици, намиращи се на действителна служба, които са изпратени на служба в младото българско княжество. Необходимо е да отбележа, че излизането в такъв „отпуск“ се позволява за срок не повече от 3 години, за да може офицерът да запази правата си за поредно производство. Инженер-механикът от 3-ти балтийски екипаж Павел Ал. Машнин, заедно с още 6 офицери и 58 унтер-офицери и матроси-специалисти, след строг подбор са предложени и избрани от княз Дондуков-Корсаков в рапорта му от 23 юли 1877 г. за оставане на българска служба.
Дейността му след установяването в Русе е многостранна: той се явява главен инженер-механик на флотилията, а по съвместителство отговаря и за механическата работилница и командва пристанищната рота. В задълженията му е и преподаването на практически занятия в Машинната школа, създадена на 9 януари 1881 г., а под прякото му ръководство се поддържа и отчасти се развива материално-техническата база на Флотския арсенал в Русе, изпълняват се първите кораборемонтни поръчки. „Длъжностната му характеристика“, ако може така да се нарече това на днешен език, изключва и не позволява назначението на негов заместник. 
Тук трябва да отворя една скоба и да внеса яснота по въпросите свързани с имената му. Явно честото разговорно обръщение Батюшка (Бащице), което използват в разговорите си с Павел Алексеевич околните и подчинените му, трайно се пришива към фамилното му име, а 
явно и преподаването му по машинно дело видоизменят и името на Машнин,
цитиран като отделно лице заедно с Батюшкин в юбилейното издание за 50-годишнината и випускниците на ВВМУ-Варна и цитираните там спомени на Димитър Атанасович. Не трябва да ни учудва, че подобни метаморфози стават и с презимето му, което в публикациите най-вече от XX век се трансформира от Алексеевич на Александрович.
Вероятно още през лятото на 1879 г. по инициатива на кап.-лейт. А.Е.Конкеевич започва удълбочаването на устието на река Лом, целящо устройването на зимовище за  плавателните съдове на военния флот, както и бъдещо изграждане на хелинг за поддръжка и ремонт на подводната част на корабите. Според „История на Дунавската флотилия“ на Сава Иванов в един ръкопис във ВММ-Варна, цитиран от Иван Алексиев 
„един просторен покрив (навес), построен много близо до десния бряг на р. Лом, дава възможност зимно време да се изваждат парните катери за зимовка, ремонт и боядисване“. 
Липсата на хелинг в русенското пристанище става причина българските военни кораби редовно да се изпращат зад граница за преглед и ремонт на подводната част на корпусите, но най-ранният подобен случай е основният ремонт на парахода „Взрив“ през 1881 г. в Будапеща. 
Все в онова време, през втората половина на 1879 г., по силата на договореностите на Берлинския конгрес, Турция притежава в Русе значително военно оборудване неизтеглено след капитулацията на Русчушката крепост, което не подлежи на контрибуция. Така след преговори между кап.-лейт. А.Е.Конкеевич и турския представител полк. Мехмед бей, са купени за нуждите на флотския арсенал 93 машини и инструменти от бившата турска пристанищна работилница, парна машина с мощност 15 к.с., помпа, четири струга, три ковашки огнища, три наковални, а през 1881 г. е купен и дървообработващ струг и др.
Първото съществено за времето си увеличаване на техническите възможности за поддържане и ремонт на плавателните съдове на българския военен флот
е извършено вероятно през септември-октомври на 1881 г. Това се налага заради отстраняването на щетите от голям пожар в леярната на арсенала, за който К. Божков отбелязва „... изгоре грамадно количество инструменти и такелаж, оставен от Инженерното отделение за наше ползуване. В този пожар по-големата част от машините и струговете беха повредени...“
Първата по-голяма кораборемонтна поръчка, изпълнена във флотския арсенал в Русе, е за приспособяването на колесния параход „Опит“ за яхта на княз Александър I, извършено през втората половина на 1879 г. Пак през 1879 г. е правен ремонт и на колесния параход „Взрив“. Много показателни за производствено-техническите възможности на флотския арсенал, както отбелязва инж. Ив. Алексиев, стават работите по корабоподемна дейност за изваждането и ремонтирането на турски кораби, потънали в р. Дунав през войната. На 8 юни 1880, вестник „Българин“ в броя си под № 264 съобщава, че в резултат на активната дейност, извършвана от арсеналците на П. А. Машнин „...два парахода от народната флотица щели да се продават под вид икономически...“. Явно 
предварително ремонтираните, но оказали се непригодни за военна служба параходи „Горна Студена“ и „Пордим“ са продадени на известния русенски търговец и корабособственик Иван Стоянов-Соларя.
През времето му на служба във флотския арсенал инженер-механик Павел Алексеевич Машнин (Батюшкин) и под негово ръководство двайсетината пионери на кораборемонта и корабостроенето у нас след войната разширяват частично скромната материално-техническа база в Русе. 
Асен Н. Кожухаров и Игор Н. Наймушин, въз основа на работата си в руски архиви, с публикацията си „Инженер-механик Павел Изотов на службе в Российском императорском флоте и болгарской флотилии“ в електронното списание „Былые годы“,  2017, пряко потвърждават предположенията на инж. Ив. Алексиев за свързаността на освобождаването на П. А. Машнин и датата на назначение и поемане на служебни задължения на П. М. Изотов. „С 1 марта 1882 г. подпоручик Павел Машнин был отчислен с довольствия и на его штатную дольжность назначен поручик Павел Машнин“
На 52 годишна възраст, след пет далечни и околосветски плавания, със сериозно увредено здраве Павел Алексеевич Машнин умира скоропостижно само 4 дни след подадената молба за уволнение от флота, на 6 юни 1900 г. в далекоизточната руска военно морска база Порт Артур.
Завършва един живот, който не е белязан с геройства и подвизи, а с много и продължителен труд за развитието на руския флот, за изграждането на устоите на българския военноморски флот, с училището, подготвящо кадри за него. Флотският арсенал съществува в Русе до 1897 г., след което по силата на заповед № 322 от 18 ноември с.г. с обособяването на Дунавска флотилия и Морска част във Варна. В Русе, въпреки някои спекулации, няма негово продължение
*  Всички посочени дати в текста са цитирани по стар стил.
** Съзнателно навсякъде в текста са запазени оригиналните руски имена на съдовете от Флотилията.