146 г. след самоубийството на Ангел Кънчев на русенското пристанище все още търсим отговор на въпроса - предаден ли е младият революционер?
Слухът, роден от тогавашното време, че Иван Чорапчиев е предал А.Кънчев, се базира на един единствен свидетелски разказ - на слугинята, която чула двамата да се карат и как била видяла, че Кънчев изгорил разни книжа. Достигналата до нас градска мълва представя слугинята у заможното семейство Чорапчиеви с типичния слугински манталитет - тя обича да подслушва (чула, че господарят й и гостът му се карали), да наднича през ключалката (видяла как А. Кънчев изгорил някакви книжа), да следи господарите си (знае, че А.Кънчев излязъл рано сутринта без да се сбогува с домакина) и да ги одумва. И изведнъж, след трагичния инцидент на пристанището тя получава шанса да стане значима. Новината за самоубийството на младия господин, който само преди няколко часа е напуснал дома на господаря, за миг променя живота й - 
незабележимата слугиня със смачкано самочувствие, изведнъж се е почувствала важна, 
знаеща, разпознаваема, за миг дори се идентифицира с този, на когото е свикнала да предугажда и покорно изпълнява желанията. И убедително, с удоволствие донажда, измисля, разнася новините като свои.
Слуховете имат тази способност, да стъпват и върху откъслечни факти, и по този начин да изглеждат по-достоверни. И думите на слугинята, на която никой не знае името, няма и сведения да е разпитвана по-подробно за случилото се в дома на господаря й, бързо
стигнали до Любен Каравелов в Букурещ и обвинението в предателство е отпечатано на страниците на в. „Свобода“: 
„Завчера в неделя, часът по 2 после пладне, Ангел Кънчев, родом из Трявна, са уби пред турската агенция... Причината, която е подбудила Ангела Кънчева да са убие, е тая. Някои си русчушки подлеци (Петраки Златев и Иван Чорапчиев)... Покойний... преди да дойде на русчушката скеля бил у Чорапчиева, а това явно вече свидетелствувало, че Ангел е бил предаден от него“.
И така, за един миг, благодетелят, който изпраща талантливия си ученик да продължи образованието си в Болградската гимназия и финансира обучението му в Белградското висше военно училище и Средното земеделско училище в Табор, се превръща в предател и убиец! А отколешната мълва за евентуалното предателство на А. Кънчев вече придобива гражданственост и се превръща в научен проблем, който изисква фактологично обяснение и внимателен анализ на изворознанието по темата.  
И днес някои автори, 
без да се ръководят от академични принципи, свободно тълкуват фактите 
и преповтарят „доказателства“ за евентуална връзка на трагичния инцидент на русенското пристанище със смъртта на Христо Георгиев и набедения в предателство Иван Чорапчиев. Ангел Кънчев се самоубива на 5 март 1872 г. на кея, ненавършил 22 години, Христо Георгиев умира на следващия ден - 6 март в дома си в Букурещ на 48-годишна възраст. Това само по себе си са неоспорими факти и да се търси несъществуваща връзка между саможертвата на революционера и кончината на уважавания банкер е нереалистична историческа постановка. В някаква степен това мнение е разновидност на идеята за задължителната предателска роля на българските чорбаджии преди Освобождението.
Кой е Иван Чорапчиев? Съвременниците твърдят, че учителят и преводач във в.“Дунав“ Иван Петров Чорапчиев полага много грижи за своя талантлив ученик и до голяма степен финансира с лични средства образованието му. Ив. Чорапчиев е роден около 1846 г. в Копривщица, учи, както и по-големия му брат Рашко, в местното училище, а след това и в Епархийското (централното) класно училище на Найден Геров „Св.св.Кирил и Методий“ в Пловдив. Те са 
ученици на уважавания възрожденски просветен деец Йоаким Груев, 
който, заедно с Найден Геров, организира на 11 май 1856 г. първото честване на светите братя като общ празник на българската просвета. Рашко Петров Чорапчиев  (1837-1 май 1894) завършва медицина във Виена (1856-1861). По време на следването си е в близки отношения с българската колония в австрийската столица - с Теофан Райнов, Иван Гешов, Иван Касабов, Никола Конаки-Богориди и др. На отличния български студент е предложено асистентско място, но той отказва с мотива, че поробеното му отечество го зове. На път за родината минава през Белград, включва се в Първата българска легия и от тогава е познанството му с Левски, Христо Иванов-Големия и др. революционери. През 1863 г. се установява в Пловдив. Сключва брак с дъщерята на х. Салчо, спечелва доверието на съгражданите си и местните турски власти със самоотверженото си денонощно лечение на заболелите по време на холерна епидемия в града (1865). По същото време е и конфликтът на дякон Игнатий с вуйчо му архимандрит Василий. През лятото на 1863 г. Левски е арестуван в затвора Таш капия, намиращ се до Стария мост на Марица в Пловдив (според някои източници - за участието му в легията, според друг - по оплакването на вуйчо му за кражбата на коня му). Освободен е с ходатайството на д-р Р. Петров, Найден Геров и Йоаким Груев. Васил Кунчев остава през зимата на 1863 г. и пролетта на 1864 г. в града и посещава за няколко месеца класното училище там. По-късно, по време на обиколките си из Българско, 
Апостола неколкократно намира сигурно убежище в дома на доктора, 
който го предупреждава, че е търсен от властите заради участието в четата на П.Хитов. А след Освобождението Захари Стоянов благодари на възрастния лекар за сведенията, които му дава, за написване на книгата „Васил Левски (Дяконът). Чърти от живота му“.  
На 30 декември 1862 г., по време на първата служба на български език в църквата „Св.Богородица“ в Пловдив, по-малкият му брат Иван, ученик тогава „в Българското в Пловдив средоточно училище е определен да изпей апостола... по езика ни... ръкнали веднага всичките гудили и агенти на фенерский патрик да изпъдят момчето, като го тласкали и удряли; това даде причина на народът да излезе из търпението си и тогава подкачи се страшен бой...“, свидетелства в мемоарите си пловдивският възрожденец Константин Муравенов.
Българите надделяват в ръкопашния бой, а Й. Груев, за да предпази талантливия си ученик от проблеми с фанариотите, побързал да го препоръча на русенската община за учител в класното училище. Според изследователите на историята на възрожденското образование Чорапчиев преобразува русенското училище в класно от типа на пловдивското.  От 1865 г. е и преводач към редакцията на в.“Дунав“. Сключва брак с Василики, дъщеря на Иван Мавриди, един от най-богатите и влиятелни местни първенци. Придобил опит в борбата срещу гръцкото духовенство, младият учител по френски и турски език, заедно с по-възрастния си колега Параскев Дамянов Бояджиев, 
активно участват в бунта на русенци срещу Червенския епископ Синесий. 
През януари 1864 г. двамата преподаватели подшушват на своите ученици да разрушат епископския дом и няколко месеца по-късно омразният духовник е прогонен окончателно от Русе.
На 11 декември 1870 г. настоятелството на читалище „Зора“ кани Чорапчиев за председател, след като Димитър Енчев подава оставка. Изборът е добре премислен - преводачът във в.“Дунав“ е приближен до турската власт, награден е с орден Меджие V ст. и според Н.Обретенов е един от инициаторите за създаване на читалището. Новият председател е автор на девет книги и учебници на френски и турски език. Сред спомоществователните членове на читалището за периода 1872-1874 г., наред с имената на отец Матей Миткалото, Вичо Грънчаров, Цанко Дюстабанов, фигурират и две жени - дъщерята на председателя Волга (Олга) Чорапчиева и Тодора Тончева - майката на слугата Н.Обретенов. Последвалите след самоубийството на А. Кънчев несправедливи упреци и засиленото подозрение на властите към случващото се в читалището са достатъчно основателни причини за Ив.Чорапчиев да се оттегли. 
След като семейство Кънчеви се преселват в Русе, техният първороден син продължава образованието си в Русчушкото класно училище. 
Новопостъпилият любознателен ученик е забелязан от своите преподаватели
и те му осигуряват стипендия да продължи образованието си в Болградската гимназия. Н.Обретенов разказва, че през 1866 г., по препоръка на учителя Чорапчиев, директорът на гимназията д-р Васил Берон, „взема Ангела със себе си да го помести в тамкашната гимназия“. Отношенията между Кънчеви и Чорапчиеви са много близки, дори били роднини, пишат в спомените си Никола Обретенов и Богомил Даскалов от Трявна. Чорапчиев давал частни уроци на Ангел, бил кръстник на най-малкото дете на семейство Кънчеви - Стоянка. 
На следващата 1867 г. А. Кънчев постъпва във Военното училище в Белгард. Относно престоя в сръбската столица възниква въпросът - кой финансира военното му обучение? Информация за този немаловажен момент от кратката му биография се съдържа в издаваното в Русе списание „Поборник-опълченец“ (1898-1901). Авторът на статиите Филип Симидов публикува подробни сведения за живота на А.Кънчев, разказани му от Симеон 3латов, съученик на революционера от русенското класно училище и в земеделското училище в Табор, Чехия. 
Според Златов (за кратко кмет на Русе през 1902 г. А.Кънчев се е 
учел много добре и по прилежанието си надминувал всичките си другари в училището. 
Този негов бърз училищен успех привлякъл вниманието на неколцина русенски граждани, които решили да изучат дюлгерския син. „Неговите покровители - пише Симидов, Иван Чорапчиев и Стоил Попов... знаели неговите наклонности, неговите идеи, най-вече Ив. Чорапчиев му е помагал твърде тайно с пари да са учи после в Белград, но са се престрували, че са чужди на тези му наклонности..., но го отдавали на момчешкото му привременно увлечение...“.
По здравословни причини А. Кънчев е принуден да напусне Военното училище и се връща при семейството си за да се лекува. И докато е у дома, преводачите и редактори във в.“Дунав“ „успяват с ловкост и преструвание пред турското правителство да убедят областния управител да са поддържа А. Кънчев от хазната на русенския валия да учи по земеделието в Европа, а именно в Табор и после да бъде назначен за горски инспектор на цялата русенска област, на мястото на тогавашния такъв инспектор, някой си грък“. 
Решението А. Кънчев да бъде изпратен да учи в Земеделското училище в Табор, за да заеме длъжността горски инспектор, т.е. да стане турски чиновник, е внимателно обмислен ход. 
Двамата българи на турска служба умело използват влиянието, което имат пред валията, 
за да осигурят добро образование на млади българи, които да изместят от административните длъжности гърците и така да се намали влиянието им в местната власт. Съседи на Кънчеви разказват, че, когато Ангел заминал да учи в Табор за управител на Номуне чифлик, баща му изведнъж станал ефенди (господин) за турците и се ползвал с почит и уважение сред тях. 
Недовършената биография, написана от Ф. Симидов в сп. „Поборник-опълченец“, прекъсва до връщането на А. Кънчев през август 1871 г. в Русе. Той категорично отказва да заеме службата, за която валията е отпуснал пари за обучението му в Чехия и заедно с благодетелите си скрояват план как да замажи очите на турците, като  постави неприемливи искания пред управителния съвет. От страниците на списанието авторът на статията, редактор и издател на списанието, призовава „Ив. Чорапчиев да ни доде на помощ и да даде по-подробни сведения за дето е помагал на А. Кънчов“. Не ни е известно дали Чорапчиев се е отзовал на молбата  му - в ръкописите на Симидов не се намери продължение на текста.
Непотвърдени са и до днес обвиненията
към Петраки 3латов и Иван Чорапчиев (съпругите им са сестри) в отпечатания на 11 март 1872 . във в.“Свобода“ некролог за смъртта на А.Кънчев. Каква е причината за тези недоказани твърдения? Повод за първите публикации във възрожденския печат против Златов и Чорапчиев са злоупотреби и изнудване на български търговци. През лятото на 1871 г. в.“Турция“ пръв съобщава за т.нар. афера с копейките. Златов, Сапунов и Чорапчиев изнудват габровския търговец Цанко Добрев да им плати 200 турски лири за услугата да подпечатат тескерето му. В.“Македония“ отпечатва статии в защита на Ив.Чорапчиев и не става ясно до каква степен е неговото участие в тези престъпни действия. 
След Освобождението Чорапчиев работи в съдебната система
като мирови съдия, член на Апелативния съд, председател на Старозагорския съд, през 1886 г. Русенската община му признава и правото на адвокат. Избран е за председател на русенския клон на всенародното движение против решенията на Берлинския конгрес за обединение на българските земи - комитет „Единство“ (1878-1879), за председател на културно-просветно дружество „Дунав“, което през 1888 г. поставя основите на Русенската градска библиотека, той е сред основателите на русенския клон на дружество Червен кръст, на Първа българска търговска банка, на Първо българско застрахователно дружество „България“. 
Предателството като форма на индиректна омраза се мотивира от чувства като завист, алчност и непоносимост. Не се откриват данни за лоши взаимоотношения между Чорапчиев и Кънчев нито в документалните свидетелства, нито в спомени на съвременниците. Думите на слугинята за скарване между двамата вечерта преди самоубийството, не се потвърждават от други източници. През всичките години на подмятания, недомлъвки и директни обвинения Ив. Чорапчиев не се оправдава, не отвръща на злобните нападки, запазва самоуважението и човешкото си достойнство.
*Из книгата на д-р В.Антонова „Пожелай свободата“