Тодор БИЛЧЕВ
Осмата Руско-турска война е обявена на 24 април 1877 г., но нейното начало всъщност се поставя на 10 юни 1877 г. с преминаването на Руския долнодунавски отряд на българския бряг и последващото руско настъпление на 14 и 15 юни край Свищов, откъдето руската армия се разделя на Преден, Русчушки (Източен) и Западен отряди.
Най-многобройният е 75-хилядният Русчушки (Източен) отряд,
определен да защитава най-здравия турски крепостен четириъгълник Русе-Силистра-Варна-Шумен. Точно той носи свободата в значителна част от региона. Това става на 9 юли 1877 г. вечерта, когато Дванадесета руска кавалерийска дивизия заема с авангардните си части основни позиции между селищата Батин, Горно Абланово, Две могили и Батишница. 
От самото същинско започване на войната авангардът на Русчушкия отряд достига Бяла и продължава придвижването си напред към здраво укрепените подстъпи на Русчушката крепост, пътят до която ще бъде дълъг, героичен, славен и напоен с кръвта на руски, румънски и финландски бойци, жертвали живота си за нашата свобода.
„В зависимост от движението на войските щабът на Русчушкия отряд се мести последователно в селата Обретеник, Широково, Горско Абланово, Могилино, Ковачевец, Долна Манастирица, а от 6 октомври 1877 г. до края на войната е в с. Брестовица“. Това свидетелстват Стоян Йорданов и Красимир Г.Кънчев, съставители на издадения от Регионалния исторически музей албум със снимките на военния фотограф на Русчушкия отряд Михаил П.Ревенски и продължават: „В близкото село Яли Абланово (Горно Абланово) е щабът на ХII корпус. Двете села са малки и неуредени, но са близо до фронта и до с. Горна Студена, където е Главната квартира на руската армия.
Офицерите са настанени по къщите на местните жители,
които в повечето случаи са много бедни. По-представителни са само къщите, обитавани от командващите - великите князе А. Александрович и В. Александрович. Охранителните и резервни части живеят в палатки и в землянки в околността“. 
Тези описания регистрират присъствието на руснаците тук още от самото им пристигане. Но снимките, които прави Ревенски, са от януари 1878 г. През целия този период великият княз Владимир Александрович се намира в Горно Абланово, където отсяда и остава в старата къща на Тиновия род, която днес не съществува. 
При всичките си по-нататъшни военни действия той се сражава, но се завръща тук за отмора, за събиране сили и разум за нови по-успешни битки с врага. 
На 21 юли 1877 г., когато като командир на Дванадесети армейски корпус, князът „лично извършва рекогносцировка в близките околности на Русе“, а към обяд отрядът „състоящ се от 1 батальон, 3.5 сотни и батареен взвод тръгва от с. Иваново към с. Щръклево“ и провежда образцова военна операция. 
Горно Абланово е предвидено като театър на бойните действия от Сюлейман паша, чиито войски са групирани на север. Турският военачалник планира на 10 октомври тук и в близкото село Мечка битка със силите на Владимир Александрович, но тя не се осъществява. А самият княз участва в голямото сражение край Иваново на 24 октомври, в което водената от него войска удържа славна победа над многобройния враг. 
След утихването на изстрелите и звъна на сабите 
княз Владимир се връща в Тиновата къща, където го чака не само сигурен дом, а и сърдечната топлина и загриженост на българските му хазаи. Но не само те гледат на него като на икона. Местният свещеник Марин Георгиев го приветства горещо при първото му стъпване в малката селска църквица, пред която с пламенни погледи го чакат съселяните му. А в нощта след пристигането му мъжете от селото сами решават да покажат уважението си към княза и преди изгрев пътят до квартирата му е застлан с калдъръм, а по-късно там са изградени и стъпала, за да спасят госта от повсеместно ширещата се лепкава кал.
Сведения от извора и за княза, и за района дава военният министър Д.А.Милютин, съпровождащ руските войски от самото начало на военните действия по нашите земи. Най-близкото до Горно Абланово селище, описано в обширните му дневници, е бъдещият околийски център Бяла. Милютин е там на 8 юли 1877 г., петък, откъдето свидетелства: „В Павел стояхме 2 дена, но не биваше повече да стоим на едно място. На сутринта в 7 ч
господарят обяви, че на другия ден ще бъдем в Бяла
... Последен вчера замина великият княз Сергей Александрович при престолонаследника, (Александър Александрович - б.а.) който стигнал в Обретеник, а днес е още по-напред, близо до Русе“.
В същата Бяла, отново в петък, но вече на 20 юли 1877 г., положението е следното: „По случай царския ден беше дадена обедня в тукашната селска църква... По време на обеднята дойдоха от Обретеник великият княз престолонаследник и Сергей Александрович“.
От 5 септември 1877 г. руснаците са в Главния щаб в Горна Студена, а на 11 септември военният министър включва оттам и княз Владимир Александрович така: „След закуската дойде великият княз Владимир Александрович от Абланово: той имаше продължителен разговор с баща си. Досетих се, че отново са говорили по лични въпроси (касаещи командването на армията). В крайна сметка след обяда, когато седна на своето обичайно място под галерията и нямаше никой около него освен граф Аделберг и аз, той ни каза полугласно, че престолонаследникът поема началството на гвардейския корпус, а великият княз Владимир Александрович - I гвардейска пехотна дивизия и че вместо ген.Гана се назначава за командир на ХIII корпус ген.-адютант княз Дондуков-Корсаков, който по старшинство поема и цялото ръководство на Русчушкия отряд. Вследствие на това възниква и въпросът за временното заместване на княз Дондуков-Корсаков в Киев. Аз посочих ген.-адютант Чертков, който оставаше тук в пълно бездействие“.
Присъствието на княз Владимир Александрович в Горно Абланово оставя неизлечими следи в душите на местните жители. Той отсяда в Тиновата къща още на 9 юли 1877 г. и я напуска най-вероятно след като руските войски си тръгват за дома след сключването на Санстефанския мирен договор на 3 март 1878 г. Така неговият престой в Горно Абланово най-вероятно обхваща именно този период, което се потвърждава и от документите. 
Изпълнени с най-добри чувства и търсейки начин да се отблагодарят и увековечат това чрезвичайно княжеско благоразположение към селото им, 
горноаблановските общинари вземат през 1907 г. решение, правещо дълбок реверанс на великия княз. Протоколът носи дата 30 септември 1907 г. и изисква „Да се промени името на селото ни Горньо Абланово да се именува за напред „Владимирово“ в чест на Негово Императорски Величество Великия Княз Владимир Александрович, който на 4 септемврий настоящата годинат посети селото ни, а през Освободителната война е живял 8 месеци в селото ни и на 4 септ. н. г. е посетил селото и втори път“.
Това историческо решение на Горноаблановската община, както знаем, не се реализирало и до днес селото остава със същото име. Но информацията за времето от 8 месеца, през които князът е бил в селото, е достатъчно солидно за нас доказателство да можем да заключим, че княз Владимир Александрович пребивава в Горно Абланово през периода 9 юли 1877 г.-март 1878 г. А добавката, че на 4 септември 1907 г. също посещава селото е още едно доказателство за привързаността и княжеското благоразположение към това китно българско селище.
Името Абланово присъства и в турските документи във връзка с тази война. Три дни след битката на 7 ноември 1877 г., когато княз Владимир громи турците край Пиргово, Русенският мютесариф /окръжен управител - б.р./ получава писмо от местния каймакамин Абдуллах, че му изпраща
„трима българи от с. Долапите, обвинени в шпионаж
...Заловените лица бяха доведени тук. При извършения разпит от показанията им се установи, че са шпиони. Те предполагат, че в известните места, а именно Пиргос, Абланово, Тръстеник и Две могили - до Бяла, броят на руската войска възлиза на 40 000 човека... При залавянето им споменатите направили опит да избягат, но не успели да сторят това. Засега русите се били отказали да атакуват Русе и недвусмислено заявили, че ще се отправят към Балкана“.
Ала най-интересното е, че още преди да започне войната, на 28 май 1877 г., Горно Абланово вече участва със свои представители и в сложните взаимоотношения с висшите представители на турската администрация. Защото именно на тази дата Търновският мютесариф получава от валията на Дунавския вилает в Русчук Ессеид Ахмед Садък паша многозначително писмо със следното съдържание: 
„Ваше достойнство господине,
От стражевите постове на императорската войска в околностите на Исакча (днес в Румъния - б.а.) са били заловени две празноскитащи се подозрителни лица, които са били изпратени насам (в Русе - б.а.). От извършения разпит се установило, че те са от село Абланово, което спада към Търновска каза, че са от българска народност и че се именуват Атанас и Юрдан. След разпита на същите те са изпратени към Вашия край. 
Благоволете да наредите същите лица да бъдат въдворени на местожителство в родното им село
с оглед повторно да не идват насам“. 
Въпросните Атанас и Юрдан със сигурност са въдворени в родното си село след това писмо и просто няма как да не са взели участие и с другите си съселяни в оказаната от тях помощ на братята руси.
След края на войната великият княз Владимир потегля за родината си, но споменът за него остава да живее у горноаблановчани, които го предават от поколение на поколение. Макар и обрасъл с буйна растителност, и днес може да се види „руския път“, разположен на запад от Горно Абланово по посока Батин в местността Прекопан. Стои и документът, подписан от известния ни вече военен министър Д.А.Милютин по предложение на генерал-адютант граф Хейден, удостоверяващ 
награждаването със сребърен медал „За усърдие“ на четирима горноаблановчани, 
защото активно са участвали в „снабдяването на руснаците с фураж и провизии“, основната част от който гласи: „Моля за разрешение: Благоугодно ли ще бъде на Вташе императорско височество всемилостиво да награди българските продоволственици Теодор Лучев, Иван Будилков, Шопец и Петков със сребърни медали с надпис „За усърдие“ за носене на гърди на станиславска лента“.
Следва резолюцията: „Височайшата молба да се изпълни както се иска. Ген.-адютант Милютин. 23 май 1878 г.“
 А ние потърсихме днешните техни потомци, като открихме само Бодилковите, за които разказаха, че родът им е преселен от ловешкото село Българене през турско време. Те дошли тук с волски каруци точно на Никулден, когато в селото почитали празника. Отседнали в околностите, сред обраслите в бодили кърища. Някой от местните големци ги забелязал и изпратил да извикат „ония от бодилите“ да споделят празника с тях. Така се родило и фамилното им име Бодилките, което е запазено до днес.
Един от съвременните Бодилкови наследници е бившият селски кмет Денчо Ламбев Денев (мандат 1999-2003 г.), роден на 14.12.1953 г. в Горно Абланово. А за наградения Иван Спасов Бодилков узнахме, че е нямал деца, поради което осиновява момиченце от Бяла на име Тинка. Тя има две деца - Методи и Данка. Методи има една дъщеря Даринка, а Данка - две: Маня и Кирилия. 
Войната свършва и Горно Абланово се огрява от ярките лъчи на Освобождението. Назад остават нерадостните дни и преживяното, които присъстват вече само в народните предания, легенди, приказки и песни. 
Такава легенда за похитена в тъмните години Велика Гънгълова от Горно Абланово се носи от вековете. Ето какво гласи тя.
„Било през турско. Девойката отишла с брата си да приберат сеното от тяхната ливада в местността Широкото ливаде, по посока землището на с. Обретеник. Натоварили сеното, а Велика оставила брат си да се занимава с колата и тръгнала да си ходи към село пеша. Вървяла, предяла и пеела. Брат й впрегнал каруцата и се прибрал вкъщи, но нея я нямало. Цялото семейство изпаднало в ужас и всички се втурнали да я търсят. Намерили я, но вече било късно. Тя лежала мъртва в пещерата, намираща се на близките скалисти склонове над Широкото ливаде. Едва тогава разбрали, че по пътя към дома злощастното девойче било пресрещнато от турци, които насила я завлекли в пещерата, гаврили се с нея и накрая я удушили с разкошните й плитки. Прибрали и погребали най-личната селска мома - Гънгъловата Велика, а пещерата оттогава взела името й и до днес се нарича Великината пещера“.