На Запад той е познат с трагичния си роман за действителността във великия според официалната пропаганда Съветски съюз „Доктор Живаго“. Той му носи и Нобелова награда. В Русия обаче е по-известен като поет, а стихосбирката му „Сестра моя жизнь“ е смятана за най-влиятелната стихосбирка, публикувана на руски език през 20 век. Той е Борис Пастернак, от чието рождение днес се навършват 128 години.
Борис Пастернак е роден в Москва на 10 февруари (29 януари стар стил) 1890 година. Родителите му са известният художник Леонид Пастернак, евреин, приел православието и преподавател в Московското художествено училище, и Роза Кауфман, популярна пианистка. Пастернак
израства в космополитна атмосфера, домът на баща му е посещаван от Сергей Рахманинов, Райнер Мария Рилке, Лев Толстой
Вдъхновен от своя съсед Александър Скрябин, Пастернак решава да стане композитор и постъпва в Московската консерватория. През 1910 година се премества в Университета в Марбург, където учи при неокантианските философи Херман Коен и Николай Хартман. Макар и поканен да остане там след завършването си, той се отказва от професионални занимания с философия и се завръща в Москва през 1914 година. През същата година е публикувана и първата му стихосбирка, повлияна от Александър Блок и футуризма.
Ранните стихове на Пастернак умело прикриват неговата обсебеност от идеите на Имануел Кант. Те включват ярки алитерации, необичайни ритмични комбинации, ежедневен речник и скрити алюзии към любимите му поети - Михаил Лермонтов и германските романтици.
По време на Първата световна война Борис Пастернак преподава и работи в химически завод в Урал. За разлика от много свои роднини и приятели, той 
не емигрира след болшевишката революция от 1917 година, а съзнателно остава в страната
Пастернак прекарва лятото на 1917 година в околностите на Саратов, където се влюбва в еврейско момиче. В резултат на това той пише най-важната си стихосбирка „Сестра моя жизнь“. Тя е сътворена за три месеца, но в продължение на четири години авторът й се притеснява да я публикува. Когато през 1921 това става, книгата има огромен ефект върху руската поезия. Тя превръща Пастернак в модел за подражание за по-младите поети и решително променя поетичния стил на автори като Осип Манделщам и Марина Цветаева.
След „Сестра моя жизнь“ Пастернак пише няколко текста с различно качество. Те са аплодирани от разнородни автори като Владимир Маяковски, Андрей Бели и Владимир Набоков. В края на 20-те години той участва и в известната тристранна кореспонденция с Райнер Мария Рилке и Марина Цветаева.
В края на 20-те години Пастернак все по-ясно усеща, че 
многоцветният му модернистичен стил не се вписва в доктрината на социалистическия реализъм,
одобрена от комунистическата партия. Той се опитва да направи своята поезия по-разбираема за масовия читател, като преработва по-ранни произведения и започва две дълги поеми за руската революция. Започва да пише и проза, включително няколко автобиографични разказа.
От 1932 година Пастернак рязко променя стила си, за да го направи по-приемлив за властите. Макар отделни стихотворения да са на нивото на по-ранното му творчество, книгата отблъсква почитателите му сред руската емиграция. В следващата си стихосбирка с патриотични стихове от 1943 година той опростява стила си още повече.
По време на големите чистки през 30-те Пастернак все повече се разочарова от комунистическото правителство. Той не публикува много свои стихове, а превежда Уилям Шекспир, Йохан Волфганг фон Гьоте, Райнер Мария Рилке, Пол Верлен и любимите на Йосиф Сталин грузински поети.
Няколко години преди Втората световна война Борис Пастернак и съпругата му се заселват в Переделкино, писателско селище на няколко километра от Москва. През следващите години той пише романа „Доктор Живаго“. 
След като цензурата в Съветския съюз не одобрява книгата, 
той успява да я изпрати в чужбина и да я издаде през 1957 в Италия. Това предизвиква преследвания срещу него от страна на властите, продължили до края на живота му. 
А той отговаря със знаменитото си прозрение: „Първият белег на таланта е смелостта. Но не смелост на сцената или в редакцията, а смелост пред чистия лист хартия“.
Първото издание е продадено за няколко часа. През 1958 година излизат издания на други езици. Съветският печат пази мълчание, което се разбива с даването на Нобеловата награда.
Оттук нататък над главата на Борис Пастернак се извива такава зловеща буря, която може да бъде сравнена само с бурята срещу Солженицин. Цялата духовна мизерия и нищожество на съветския строй е демонстрирана в това неописуемо издевателство над един от най-светлите духове в руската литература. Пастернак е 
принуден да се откаже от наградата и да моли онези, които само са тъпкали руската земя, да го оставят да умре в нея
Шефът на комсомола и впоследствие на КГБ Владимир Семичастни нарича поета „свиня“. Днес едва ли някой си спомня кой беше и къде отиде този безмозъчен апаратчик, както никой не знае кои бяха авторите на варварските статии по вестниците и радиото - Заславски, Сурков, Кочетов и Михалков...
А името на Борис Пастернак е в почти всяка антология на световната поезия, във всяка енциклопедия; учениците в училищата, студентите в университетите изучават чудния поет, преводач и автор на „Доктор Живаго“.
Впрочем романът е публикуван в Съветския съюз едва през 1987 година.
Но да се върнем към пътя към книгата, станала визитна картичка на създателя си.
Самоизолацията на Пастернак след края на войната има своите дълбоки, вътрешни причини. Изповядал вече неведнъж своето недоволство от всичко, което е писал, силно нещастен със започната, но изоставена поема, както и с неуспеха му да направи нещо за театъра, поетът се обръща към нещо, което отдавна е стояло в сърцето му. 
В едно писмо от това време той съобщава: „Досега работех малко мои собствени неща, но сега започвам работа върху моя роман, който 
ще обхване целия ни живот, още от самото начало, и не толкова в неговия литературен, колкото в неговия съществен аспект... 
Моите отношения с някои хора на фронта, на поетичните четения и особено на Запад се оказаха далече по-многобройни, откровени и прости, отколкото аз можех да си въобразя дори и с най-развинтена фантазия. Това оказа върху мен уникален, магически ефект, опрости и улесни моя вътрешен живот, мислите ми, работата ми, докато същевременно в еднаква степен усложни моето външно съществуване. Последното е трудно, понеже предишната ми въздържаност и добродушие изчезнаха без следа. Не само Тихонов и повечето членове на писателския съюз не съществуват повече за мен, не само аз се отричам от тях, но не пропускам възможността да кажа това ясно и открито. И те, разбира се, ми връщат със същата монета. Без да се споменава, е ясно, че нашите сили са неравни, но жребият е хвърлен и що се отнася до мен, аз нямам друг избор...“.
Година по-късно, през ноември 1946, Пастернак пише в друго писмо следните допълнителни обяснения: „Сега имам възможност да работя върху нещо, без да съм принуден да мисля всеки ден за насъщния. Искам да пиша за целия ни живот, от Блок до войната, която току-що свърши, ако е възможно, в 10 или 12 глави. Не повече. Можеш да си представиш 
колко бързам да работя и колко много ме е страх, че нещо може да се случи и предотврати завършването...
Понастоящем, съвсем независимо от моите желания, неща с много голямо значение влизат в орбитата на моята съдба...“.
От цитираните писма на Пастернак е явно, че той е започнал работа върху творбата на целия му живот, а именно - бъдещия роман „Доктор Живаго“, който в някаква форма е живял в него от дълги години. Но за да подходи към такава огромна задача, поетът разбира, че трябва да бъде със съвсем чисти ръце. Не че ръцете на Пастернак някога са били омърсени, но животът сред мръсничката подло-страхливичка и еснафско-чревоугодна атмосфера на писателското общество противоречи дълбоко на всяко чисто начало. Някога, преди не много години, един чудесен съвременен български поет написа стих, в който казваше, че иска да се запали и да изгори, за да унищожи в себе си мръсотията, „напластена там от социалистическото“ общество, и дано след това „природата бъде милостива да ме върне към някакво чисто и честно начало“.
През последните няколко години от живота си Пастернак пише поезия, посветена на любовта, безсмъртието и помирението с Бога. Тези стихове са сред най-популярните в творчеството му.
Писателят умира през 1960 в Переделкино.
По материали от интернет

Човек се ражда, за да живее,
а не за да се готви да живее

* Бъдещето е най-лошата от всички абстракции. Бъдещето никога не идва такова, каквото го очакваш. Не е ли по-вярно да се каже, че то въобще никога не идва? 
* Всичко, което реално съществува, съществува в рамките на настоящето.
* Всички ние сме станали хора дотолкова, доколкото сме се научили да обичаме и да разбираме другите.
* Да обичаш другите е тежък кръст.
* За да може да се самосъхрани, злото трябва да се маскира като добро. Може да се каже, че злото винаги е имало комплекс за малоценност и затова то никога не е откровено.
* Колкото повече обичаме предмета на нашето обожание, толкова повече той изглежда като наша жертва.
* Силата на думите е такава, че когато предскажете нещо, вие сами логически се повеждате към това, което сте предсказали.
* Социалистическият реализъм така често маскира всичко, което е празно, надуто, риторично, без съдържание, безполезно за хората и морално подозрително.
* Според мен философията трябва да бъде пестеливо използвана подправка към изкуството и живота. Да се занимаваш единствено с нея е все едно да се храниш само с хрян.
* Стадността винаги е била убежище за бездарните.
* Тишина, ти си най-хубавото от всичко, което съм чувал.
* Целта на творчеството е самоотдаване, не шумотевица или успех.
* Човек се ражда, за да живее, а не за да се готви да живее.
* Човек има еднаква нужда да бъде разумен и неразумен, спокоен и нервен. Ако го оставите само с разумността и спокойствието, той ще стане тъп, безцветен и летаргичен. Оставете го само с неразумността и нервите, и той ще загуби и себе си, и света. Поетът е човек на крайностите. Той търси разум в неразумното и неразумност в разума...