Преди повече от век Стоян Михайловски възкликва: „Наистина само заспали народи имат нужда от будители...“. А поводът затова му изказване е, че българите са освободени, но не и свободни. „Вие хубаво ни освободихте от турците, но от вас кой ще ни освободи?“, добавя към тези му думи Екзарх Антим Първи. Днес, 140 години след Руско-турската война, довела до освобождаването на България, аз с пълна сила съм съгласен с това му становище. 
Списъкът и цитатите може да бъде продължен с  десетки имена на най-изтъкнати български дейци, учени, публицисти от най-новата, а и от по-старата ни история - Яворов, Славейков, даже патриарха Вазов в по-късните си години.
И какво от това?
Керванът си върви, кучетата нека си лаят, подсмихват се русофилите и продължават с нова сила (и с нови рубли!) да възраждат митове.
В един великолепен анализ по време на дискусия в Нов български университет преди няколко години доц.Момчил Дойчев изведе някои основни постулата в новата българска митология. Темата е особено актуална в в светлината на подновения дебат между т.нар. русофили и русофоби, както и в светлината на дългата му предистория. Възраждането на този анахронизъм днес отново нажежава страстите български. 
Струва ми се, че русофилите залагат на емоцията, а русофобите - на рационалния избор. Просто защото всички т.нар. русофоби са били русофили! Това може и да звучи като софизъм, но си струва да се помисли над него.
А ако не става дума за емоции, а за рационален избор, очевидно русофилите оценяват положително намесата на Русия в българската история, докато русофобите я оценяват негативно. Но ако русофилите оценяват положително ролята на руската държава към България, дали те я оценяват положително и спрямо руския народ? И дали това не ги превръща в истински русофоби именно по отношение на вековно потиснатия от самовластието руски народ? Обратно - не са ли всъщност набедените русофоби истински русофили, защото те смятат, че и руският народ трябва да живее в условия на свобода и демокрация? 
Въпросът кой инициира възраждането на този анахроничен исторически сблъсък също не е без значение.
Не е ли това опит за подмяна на необходимия, същностния дебат за радикална проевропейска и цивилизационна промяна на България с теми от миналото, които да използват ирационалните обич и омраза, внедрени в примитивното масово съзнание? Не целят ли възобновилите този натрапен дебат именно дестабилизация на България и отклонение от евроатлантическия й път, който в края на краищата да я превърне най-сетне в нормална европейска страна? И не е ли това нова форма на хибридна война, водена от Кремъл? Въпросите се множат не в аритметична, а в геометрична прогресия.
След преврата от 1989 г. се правят многобройни опити за преодоляване на фалшификациите в научни публикации и в медиите, но не и в учебниците по история. Там тази промяна среща и досега огромна съпротива. Само преди 2-3 седмици станахме свидетели на нова недомислица в съставянето на образователните програми по българска история. Опитите за възстановяване на историческата истина не среща необходимата подкрепа извън научните среди, както това стана във всички посткомунистически страни. 
Например в съседна Румъния комунистическите престъпления се изучават в училище, а съветската окупация се определя като окупация, а не като освобождение.
Самият аз в десетки публикации и научни изяви на редица форуми съзнателно и в противовес на декларираните определения избягвам да цитирам/пиша „освободителна“ руско-турска война от 1877-1878 г. И няма да се уморя да го повтарям, да доказвам с нови и нови факти, че „освободителният мит“ се основава на елементарната представа, че е възможно някой друг да ни освободи, без сами да сме ДОРАСЛИ за свободата си.
Защото и аз преди години бях убеден русофил, още повече, че и наполовина съм с руски произход. До оня момент, когато надскочих налаганите ми ограничения и свободно се запознах с действителните факти и документи, когато сивите гънки в главата ми, колкото и да са те, се размърдаха и започнаха повече да мислят и да разсъждават! 
„Освободителният“ мит обилно се подхранва повече от два века, дори и с инфантилните опити за доказване на българското участие в прословутата война. Негова опора е помощният мит за „освободителните мисии“ на Русия на Балканите и в частност по отношение на България. Този мит, дълбоко вкоренен в нашето съзнание, се крепи поне от два фактора: първо, на мощна, многовековна, силно манипулативна и дезинформираща руска пропаганда и второ - на непознаването, незаинтересоваността, даже отвращението на българина да опознае и извлича поуки от родната си история, от историческите факти и събития на миналото си, да ги анализира трезво, а не най-вече край масата в кухнята или в кръчмата.
И да скачат, и да подскачат и русофили, и монархисти, именно руската пропагандна машина създаде мита за Царя, за Батюшката Освободител,
тръгнал лично да участва или поне да присъства на театъра на бойните действия отвъд Дунава за победата на християнството над исляма. И цялата тогавашна, че и днешна пропагандна машина услужливо мълчи, че блянът на руския самодържец Александър II са проливите и Цариград. 
И Иван Хаджийски, и Момчил Дойчев и редица други утвърдени и ерудирани учени и социални психолози от минало и сегашно време разнищиха и публично развенчаха тези митове. И доказаха, че се основават на българския комплекс за малоценност - дълбоко насаден в историческото ни съзнание от липсата на познание.
А на приятелите социалисти май 
трябва да се напомнят точните определения на Димитър Благоев колко пагубно е русофилското суеверие 
и че комплексите за малоценност не възникват само и единствено от националните погроми и при завладяването ни от османците, нито при националните катастрофи през ХХ век. В резултат на недалновидна политика на тогавашни патриотарски илюзии и митове настъпват националните погроми през 1913 г. и 1919 г. Битката за освобождение на националното етническо пространство завършва с провал. А през 1944 г. настъпва краят на независимата българска държава със съветската окупация и окончателния отказ от бленуваното национално обединение.
Това поражда не само дълбока покруса, но и силни негативни комплекси, чийто отзвук чуваме и до днес. Неслучайно духът на отрицанието е основна българска народо-психологична характеристика.
Но... по пилатовски управляващите комунисти/социалисти след преврата от 1989 г. създадоха друг един мит, целящ да хвърли прах в очите на хората, като леко заобиколиха думата ОСВОБОЖДЕНИЕ в интерпретацията на историческия акт от 3 март 1878 г. и заговориха за ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ НА БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВНОСТ!
Но и на най-закъсалия ученик в прогимназиите вече е наясно, че 
юридически България се възстановява като държава на 13 юли 1878 г. с подписването на Берлинския договор.
Което далеч не означава пълноправно освобождение, пълна независимост, възстановяване на суверенитета върху всички български земи, признати с референдума за учредяване на Българска Екзархия и с решенията на Цариградската посланическа конференция. Интересите на империите по това време, на всички без изключение, е да не се създаде голяма независима държава на Балканите.
Нека направя тук един малък исторически екскурс, да припомня първото ни съприкосновение с руската „почтеност“ и с руското „доброжелателство“. Кога, как и по какъв начин се озовава в земите ни киевският княз Светослав и как се възползва от молбата на българите за помощ?!
В светлината на новооткритите по-нови факти и изследвания се оказва, че това всъщност е борба за българското наследство. Така от ранните средни векове започват руските домогвания към българските територии, към българската държавност. По късно и кумани, и татари, и най-накрая и турците се възползват от нашето блюдолизничество. Е, разбира се, не съвсем безкористно, а за окупация на земите ни - къде за десетилетия, къде за векове. 
Добре че все пак сме си запазили името българи!
И в безпросветната тъма се пръква един монах, който на лоена свещица и с отслабнали очи започва да чете древните ръкописи, започва да сее семето за възраждане на българската душевност, за род и величие. В това отношение трябва да им припомня думите му „О, неразумний юроде, поради що се срамиш да се наречеш българин?“... Да добавя ли и думите на великия поет и писател, но и велик манипулатор дядо Вазов: „Чети, чети, то сляпото окато прави“! 
Поради тези причини се ограничавам в тълкуването на казуса „освободителна война“ и „освобождение на България“ в следствие на Руско-турската война от 1877-1878 г. с определени хронологични граници между 1875 и 1879 г., като използвам исторически реминисценции за по-стари или по-нови периоди от нашата история. Не претендирам тук за пълноценна научна обосновка по темата, но от друга страна гарантирам за истинността на изложените факти от исторически аспект. Защото абсолютно споделям една от аксиомите на марксизма, без политическите му изкривявания на ленинизма и постсъветския комунизъм: 
„Първият дълг на изследователя е да се стреми към истината - без да се оглежда нито надясно, нито наляво.“ Думите са на Карл Маркс! 
За какво възстановяване на българската държавност трябва да се говори след подписването на 3 март 1878 г. Санстефански мирен договор? Нека припомня на знаещите, но забравилите истината. 
Това е ПРЕЛИМИНАРЕН, т.е. ПРЕДВАРИТЕЛЕН договор, споразумение, протокол, фактическо временно примирие, което цели турските войски да се изтеглят без бой и тези територии да бъдат изтъргувани на истинските мирни преговори през юли в Берлин. Никой окончателен мирен договор не може да даде на победителката повече земи, отколкото тя е окупирала по време на войната. Това е закон, който не може да бъде отменен по никакъв начин.
При това положение, особено когато не са окупирани, или „освободени“ Македония и Беломорието, както и почти цяла Североизточна България, не може да се очаква новото българско княжество да е разположено в българските етнически граници. 
Впрочем тайните предварителни договорки на Русия с Австро-Унгария и Великобритания изключват това предварително.
Разпространеният от русофилско-комунистическата пропаганда мит, че Западните сили са „вечни врагове на България“, защото са предотвратили създаването на велика Санстефанска България, и до днес участва в хибридната война против опитите ни да създадем европейска, свободна и независима България. Защото създадената Санстефанска България далеч още не е свободна и независима държава, а е васално княжество, което трябва да остане под контрола на Русия, докато тя прецени, че положението „се е стабилизирало“. В тайните руски документи тази България се обозначава като „Балканска област“ и „отвъддунавска територия“. Там действа и е настанен „ОКУПАЦИОНЕН корпус“ с отпуснати огромни суми, които по-късно безцеремонно са изсмукани, възстановени от младото българско княжество и от победена Турция.
С всичките си противоречащи на българските интереси клаузи Берлинският договор предполага едно уравновесяване между тоталното влияние на Русия върху българското княжество и интересите на възпиращите го европейски велики сили. 
Разглеждане в този аспект на ролята на Русия в българската нова и най-нова история е или фалшифицирана, или най-малкото изопачено представена. А тази роля е съществена и днес.
За съжаление Русия не се меси пряко, а разчита на своите агенти на влияние - българи, които са готови да предадат родината си. Сред тях има и цели партии и обществени организации. Против България работят и над 100 проруски/антидемократични сайта, няколко „национални“ телевизии и част от пресата.  ПатрЕотарските политически недомислия са цветче от синчец спрямо рафинираната проруска политика, осъществявана от партийните мастодонти. 
Слепи ли сме, че не виждаме действията на онези, които ни натрапват ново разделение по оста русофили-русофоби? 
Целта е неевропейско бъдеще на България, завръщането ни в блатото на авторитаризма 
и ликвидирането ни в крайна сметка като самостоятелна държава.
Оспорването на свободата на избора и демокрацията от организирани уж на „русофилска основа“ сили цели връщането ни в кошарата на нищетата и диктатурата.
Освобождението не е еднократен акт, а процес, който продължава десетилетия. Всъщност ние като народ сме изстрадали свободата си достатъчно много сами. И сме направи нещо немаловажно за своето освобождение, не само с участието на няколкото хиляди опълченци. Пътят ни към Освобождението е дълъг и труден и мина през борбите за създаване на независима българска църква, през Априлско въстание, решенията на Цариградската конференция, участието в Руско-турската война, Съединението и Сръбско-българската война, обявяването на българската независимост, Балканската и Междусъюзническата война, Първата и Втората световна война, та до днес.
Ще осъзнаем ли заплахата над общото ни европейско бъдеще? Или с вековното си стадно чувство ще се оставим на малоумни „пастири“ седнали под стадно-краварски картини, да ни водят и арогантно да ни наставляват? Няма ли най-после да преодолеем стадните си инстинкти и комплекси и ясно да заявим че сме БЪЛГАРИ, че сме хора БЪЛГАРОФИЛИ, милеещи за държавата, за Родината си!?