С този разказ дванадесетокласничката от Средното училище по европейски езици „Св.Константин-Кирил Философ“ в Русе Билхен Биртан Сали спечели трета награда за проза във възрастовата група ХI-ХII клас в националния ученически литературен конкерс по цитата от Веселин Андреев “Не ме осъждайте. Не казвайте, че проявявам слабост. Трябват ми огромни сили, за да си тръгна от вас”. Той бе организиран от методическото обединение на учителите по български език и литература в Профилирана английска гимназия „Гео Милев“ в Русе със съдействието на Регионалното управление на образованието и с подкрепата на община Русе. Разказът ни бе предложен за публикация от автора, готови сме да публикуваме и други наградени творби от този и подобни конкурси.

Заглавието е на редакцията

 

 

 

Почука два-три пъти настоятелно. Почака малко и макар да не чу утвърдителен знак, че може да влезе , отвори вратата и пристъпи в офиса й. Тя стоеше до прозореца. Водеше разговор и навярно дори не бе усетила натрапника, имащ смелостта да я притесни. Напоследък беше по-изтощена от обикновено и се стараеше да намали ежедневните си ангажименти. Доколкото това бе възможно, разбира се. А имайки предвид статута на най-добра бизнес дама на годината, който си беше осигурила с не особено голяма лекота, осъществяването на това нейно намерение не се доближаваше дори до минимална вероятност.

 

Застанал мирно до вратата, той търпеливо изчака приключването на разговора й. През това време имаше възможността да измери с очи всеки сантиметър от стройното й стегнато тяло, чиято стойка излъчваше неимоверна непоколебимост. Явно все пак отделяше време за себе си..

В мига, в който се обърна и го видя, в очите й той улови леко учудване, но то скоро премина в проницателно изпитателен поглед.

- Извинете за безпокойствието, което ви причинявам. Аз съм Камен Александров от Фондация "Искра". Чухме се по телефона тази сутрин. Казахте ми да се отбия в офиса ви.
 

- Няма проблем. Ирина Бисерова. Приятно ми е. Седнете, моля.
 

- Навярно не сте запозната с дейността на нашата фондация и ще бъде по-уместно да ви я разясня преди да пристъпя към причините за нуждата от финансиране на предстоящото събитие, което се каним да осъществим.

 

- Няма нужда да го правите, тъй като си направих труда да се осведомя за насоката на дейностите ви. Намирам ги за крайно... - погледна някак разсеяно през прозореца без да довърши изречениeто си.

 

- Крайно...? -настоя Камен.

- Полезни. - отвърна Ирина, отправяйки обичайния си сериозен поглед към него.

 

- Това, надявам се, означава че имаме подкрепата ви?
 

- Пълната!- отвърна набързо Ирина и стана да го изпрати, напомняйки му с това си действие за запълнения си график.
 

- Наясно съм, че сте заета госпожице Бисерова, но има известни въпроси, които трябва да изясним. Какво ще кажете утре да ни посетите в нашия център? Децата ще се зарадват на посетител.
 

- Ще обмисля предложението ви, господин Александров.


"Очите и са тъй дълбоки." - мислеше си Камен на път към дома. Само ако знаеше, колко по-дълбока е душата й...

 

На следващата сутрин, както обикновено, Камен паркира колата си пред сградата на Фондацията и се насочи към нея. Неочаквано към него, слизайки от не особено лъскавата си кола, се насочи млада, стройна дама със слънчеви очила. Това беше тя. Ирина Бисерова. Вероятно най-недостижимата жена в страната, стоеше пред него в ежедневно облекло(макар и стилно) и му се усмихваше.


- Нося по малък подарък на децата. В багажника са. Бихте ли ми помогнали да ги пренеса?
- Разбира се. - отвърна Камен все още шокиран от случващото се.


Освен многобройните кампании за набиране на средства за деца в недобро финансово положение, Фондация "Искра" се грижеше за деца, страдащи от синдрома на Даун в пристроена сграда до тази на Фондацията. Целият ден двамата прекараха там - с децата. Също и следващата седмица, и по-следващата...

 

Камен видя страна от личността на Ирина, която малцина познаваха.Упоритостта, постоянството и прозорливостта й съвсем не бяха най-ценните й качества. И това съвсем не бе първата фондация, на която ставаше главен спонсор, но хората не знаеха това. Тя не искаше. Не искаше да я мислят за слаба. Преди всичко бе горда. Искаше да знаят, че е силна. А хората считат за силни безчувствените. В прекараните дни с Камен обаче не забеляза, че без да иска разкри част от истинността си пред него. Истинност, в която той започваше да се влюбва.


- Съградили сте нещо удивително, господин Александров. - усмихвайки се, каза Ирина един ден.


- Мислех, че сме прескочили границата на официалностите...Ирина. Дори бих искал да ви поканя на вечеря днес. Ако сте свободна разбира се.


Усмивката й внезапно изчезна.
- Нямам време за това.


- За кое?
 

- За това...

 

- Но аз си мислех...
 

- Недейте да мислите нищо!
 

- Но защо? Аз... аз ви се възхищавам Ирина. Нима намирате нещо лошо в това?
 

- Би било чудесно, ако се ограничите до възхищение като усещане към мен.
 

- Не бих могъл.

 

Ирина го обстреля с укорителен поглед. Това бе единственият път, в който бе открита пред някого и сега съжаляваше. Тя имаше отговорности. Много отговорности. Не можеше да си позволи това. Не и сега. Когато най-после получаваше плодовете на труда си. Къртовски труд, за който повечето не предполагаха, а смятаха че всичко, което има се дължи на семейството й.


- Не ме осъждайте. Не казвайте, че проявявам слабост. Трябват ми огромни сили, за да си тръгна от вас. Но ще го направя. И вие няма да ме спрете.

 

Камен я търси всеки ден по телефона, но не успя да се свърже с нея. Нямаше я и във фирмата. Беше решила да посети стара приятелка от ученическите години.

 

Усещането за уют, който създаваше провинцията й се отрази добре. Беше останала там около месец.По време на престоя си там не бяха разговаряли с Аня (така се казваше приятелката й) в дълбочина за случвилото се с нея. 
Аня пушеше до прозореца мълчаливо, докато Ирина довършваше един проект.
 

- Преди, това се харесвашена мен. Преди, това не се харесваше на теб. - каза внезапно Аня

- Кое?

- Да се преструваш, че си щастлива. Нима наистина си мислиш, че хората те смятат за толкова студена, за каквато се преструваш?
 

- Знаеш ли какво научих... Преструваш се, че можеш да правиш нещо и то някак наистина се получава.
 

- А можеш ли да се преструваш, че обичаш някого и наистина да го заобичаш?
 

- Не знам. Аз се преструвам , че не мога. Получава ми се. - каза с лека насмешка Ирина.
 

- По дяволите, знаех си. Обичаш го.
 

- Не обичам никого, Аня. - Ирина стана сериозна.
 

- А кога ще започнеш?
 

- Времето ще покаже.
 

- Не, няма. Защото ти не искаш да видиш.

- Престани, Аня. Безсмислено е да спорим.
 

-Знам. Знам, че ти няма да потърсиш щастието. Но то те потърси. И аз го поканих.


Докато осъзнае какво има предвид Аня, вратата се отвори. Беше Камен. Беше дошъл да я отведе. Или да остане... все едно. Сега пък тя нямаше да може да го спре. Той искаше да бъде с нея. Тук. Сега. И завинаги. Тя също.