Таня ВЕЛИКОВА
Русе е град, в който винаги са били разполагани различни войскови формирования. През 1935 г. на основание Заповед №299 от 5 окт. 1935 г. на министъра на войната 9-и конен полк се преформира в 1 дивизионен артилерийски полк с дислокация в Русе. Като такъв той съществува до 1948 г., когато е разформирован. Един от неговите командири, макар и за кратко през 1946 г. е подп. Христо Христов. Негови документи постъпиха в Държавен архив-Русе като част от фонда на сина му, доц.д-р Добрил Христов. Макар и малко като обем, те са достатъчни, за да ни разкрият една интересна личност, един баща привързан към семейството си, един офицер отдаден на дълга си към България, незаслужено охулен и забравен през годините. 
Подполковник о.з.Христо Георгиев Христов е роден през 1902 г. в с. Помощица, Търговищка област. Баща му загива по време на Междусъюзническата война (1913), а той през 1922 г. постъпва във Военното училище в София, където през 1925 г. завършва 44 випуск. От 1925 г. служи като артилерист на различни длъжности в Разград, Севлиево, Казанлък, Сопот, Шумен и Хасково.
Активно участва във Втората световна война (1944-1945) и е награден с медал от Президиума на Върховния съвет на Съветския съюз, както и с няколко български ордена за храброст.
Въпреки това, или може би точно заради това, и заради отдадеността му на войнската служба, 
след доноси на домогващи се до поста му колеги е уволнен 
през 1946 г. като подполковник и командир на Първи артилерийски полк в Русе.
В спомените си, написани малко преди смъртта му (в периода 1975-1977 г.), подполковник Христов се връща назад във времето и разказва малко известни, но интересни събития от първите години на народната власт, когато е прехвърлен на служба от Хасково в Русе, събития които оказват огромно влияние върху неговия и на семейството му живот.
През февруари 1946 г. подполковник Х.Христов получава министерска заповед за преместване като временен командир на 1 артилерийски полк в Русе, в който полк е служил вече два пъти, единия от които отново в Русе (1936-1938 г.). Това е изненада за него, но идва в изпълнение на предходна министерска заповед за преценка дейността и качествата на офицерите. 
В Русе подп. Христов приема назначението от подп. Васил Топлийски от 47-и випуск, който е заменил полк. Вучков. Още в първите дни след завръщането си той 
среща своя бивш учител по гимнастика Рътков, който го поздравява с назначаването и го предупреждава да се пази 
от подп. Топлийски - забележка, която тогава изглежда чудна и неуместна. Забележка, която Христов ще си спомни след време и ще разбере, че учителят му е имал право да каже тия думи.
Едновременно с подп. Христов за заместник-командир на полка е назначен Веселин Върбанов, а за политически помощник-командир - майор Паско Янев, бивш партизанин, с незавършено юридическо образование. 
В началото на месец март той довежда в Русе семейството си, но поради липса на квартира се настаняват във Военния клуб, складират багажа си и чакат решение от жилищния съд за получаване на квартира. 
Една от традициите, които заварва подп. Христов в полка, са вечеринките и любопитни подробности за първата си и единствена такава, той разказва в спомените си. Отпреди 9 септември 1944 г. датата 13 март (превземането на Одринската крепост през Балканската война на 13 март 1913 г.) се празнува като празник на българската артилерия, затова на този ден 1 артилерийски полк дава своята вечеринка. Преди да замине за семейството си в Хасково, подп. Христов възлага организирането на вечеринката на заместника си, но 
когато се връща констатира, че почти нищо не е свършено,
а подп. Топлийски е заминал за София на курсове за началник-щабове. Той се заема с организацията и само за ден всичко е направено и подготвено в залата, въпреки пасивното противодействие на някои хора от полка. 
При подготовката на украсата на салона възниква и друг инцидент: понеже България все още е монархия, макар и с регенти, от комисията по украсата са поставени портретът на малолетния цар Симеон и на министъра на войната Дамян Велчев. Впоследствие група леви офицери поставят бюстове на Георги Димитров и Васил Коларов от двете страни на входа на залата. Това предизвиква възмущението на други офицери и техните жени и те искат от подп. Христов бюстовете да бъдат изнесени, на което той не се съгласява. 
Откриването на вечеринката е много сполучливо. Командирът изнася реч за значението на артилерията за успеха на българските войски. След това е представена сценка с две оръдия и рецитал на поручик Недевски. От Севлиево за вечеринката са пристигнали част от офицерите от подчиненото на подп. Христов 9-о артилерийско отделение, водени от подп. Българов. Поканени са и запасни офицери и ръководители на партията и Отечествения фронт от Русе (не всички се отзовават). 
В разгара на вечеринката в салона идва служител на милицията, който иска от командващия да представи разрешение за провеждането й.
Подп. Христов е изненадан, че е необходимо такова разрешение и че никой от организаторите не е уредил този въпрос. За него става явно, че се прави всичко възможно да се опорочи вечеринката, но въпреки това тя е проведена с видим успех.
Редица други случки през следващите месеци би трябвало да подскажат на подп. Христов какво може да очаква в бъдеще, но бидейки лоялен към новата власт, той не смята, че има от какво да се страхува. При провеждане вечеринката на 5-и пехотен полк подп. Христов е обвинен, че саботира събитието и дори заплашен със съд от командира на дивизията полк. Мустакерски, тъй като по същото време е поканил в дома си офицерите от своя полк. Но след изясняване на ситуацията и присъствието на всички на забавата, лошото настроение на полковника преминава. Видно е, че 
и най-малкият инцидент или неволна постъпка създават недоверие и напрежение между офицерите.
При друг случай, връщайки се в щаба от домашен отпуск подп. Христов заварва да разговарят подп. Топлийски и началника на дивизията полк. Величков. Виждайки го, те прекратяват разговора видимо изненадани. Това вероятно е бил пореден случай, в който Топлийски се е докарвал пред висшестоящите командири в полка, за да спечели доверието им, гонен от манията да стане командир на полка с подмолна работа и клевети към по-старши от него офицери, за да ги очерни и представи за врагове на новата власт. 
Подп. Христов възприема себе си като строеви офицер, който поставя на първо място реда и дисциплината в полка, грижите за поддържането на оръжието и имуществото, нещо което в първите години на новата власт се оставя на заден план, а на преден план се изтъква политическата насоченост. Той си спомня как е имало случаи 
оръжието и имуществото на батареите да не е почистено добре, неподредено, а войниците са изпратени на бригада 
в помощ на селското стопанство. Това според него е в противоречие с носенето на военната служба. Дори след една инспекция от подп.Хавезов за опазването, съхраняването и поддържането на оръжието в полка подп. Христов забранява да се дават войнишки бригади в селското стопанство, а нарежда да се организират вътрешни бригади в батареите за почистване и подреждане на оръжието и имуществото.
Друг случай, който вероятно е оказал влияние за по-нататъшната съдба на подп. Христов е негово изказване по въпроса за монархия или за република ще гласува в бъдещите избори. Той изразява мнение, че офицерите трябва да служат на народа си, като се подчиняват и изпълняват неговата воля, в смисъл, че трябва да изпълнят това, което народът каже на изборите. Това се оказва една от грешките му като командир на полка, че не е взел ясно становище и не е изразил лично отношение в подкрепа на новата власт. 
Друго събитие, което показва какво е било отношението на новата власт към офицерите, е изнесена пред офицерите от гарнизона беседа на тема „Да бъдем наясно“ от Петко Българанов, баща на ген. Боян Българанов. Самото заглавие на темата показва, че офицерството трябва да е наясно с новата политическа насоченост на Отечествения фронт и комунистическата партия, за новия политически строй и република.
Мълчаливото посрещане на беседата от страна на офицерите не се е харесало на ръководителите на БКП
и е насадило неувереност и недоверие у тях. Това недоверие проличава по време на вечеря у Георги Токушев, на която са поканени командирите на полкове от гарнизона, а също и на друга вечеря - у Стоян Тончев, председател на Окръжния комитет на Отечествения фронт. На вечерята у Георги Токушев самият домакин, а и Стоян Тончев разговарят любезно и приятелски с офицерите. Секретарят на окръжния комитет на БКП Иван Димитров обаче е доста резервиран, не разговаря много и прави бележка на руски език и на двамата, че се заангажират твърде много с думите си пред офицерите и че той не одобрява това тяхно отношение. Тогава един от двамата му отговаря също на руски, че 
сега, когато може, ще се говори, а после, ако трябва - ще се разстрелва.
Никой от офицерите не реагира на тия им думи, може би неразбрани, или нечути, но те са тежки и оскърбителни за един офицер, положил клетва пред българското знаме да даде живота си за родината. В подобен смисъл са и изказвания на министър Добри Терпешев и Стоян Тончев на митинг, свикан по случай годишнината от убийството на Александър Стамболийски през юни 1923 г. 
Тези речи са предупреждение към ония, които мислят да се противопоставят на властта и да връщат всичко назад. Тогава подп. Христов не подозира и не допуска, че ще бъде уволнен от военна служба, тъй като няма „противонародни прояви“, въпреки че тайните машинации, на които е ставал свидетел, е трябвало да му подскажат това. Имало е, разбира се, и други признаци за такова уволнение, но никой не е очаквал да бъде масово и войската да бъде оставена макар и временно без командири.
Уволнението на офицери започва през юли 1946 г. с отделни 
списъци, в които има уволнени „за груби фашистки прояви“, без право на пенсия и уволнени „в интереса на службата“ - с право на пенсия. 
В първите списъци са уволнени подп. Кирил Мушмов и подп. Веселин Върбанов. Подп. Христов е уволнен с петия последен списък. С тази заповед е уволнен и командирът на дивизията полк. Мустакерски и на негово място е назначен полк. Никола Ботев. 
Подп. Христов трябва да предаде полка на подп. Топлийски, да предаде личното си оръжие - пистолет „Парабелум“ и автомат с пълнител и патрони. След предаването на длъжността се явяват с Топлийски при командира на дивизията полк. Мустакерски да докладват предаването и приемането на длъжността командир на полка. В тази ситуация отново се натъкваме на неуважението и пренебрежението, които Топлийски демонстрира пред двамата, макар и уволнени вече офицери, а всъщност той показва неуважение към реда, установен служебно, т.е. към самата военна служба. 
Няколко дни по-късно всички уволнени офицери от гарнизона са извикани в милицията, където са предупредени да се държат лоялно към властта. Викани са и в Градски народен съвет, където им дават обещания за помощ при намиране на подходяща работа.
До последния момент подп. Христов се надява, че няма да бъде уволнен и много тежко понася изхвърлянето си от армията. 
Среща се с полк. Георги Йорданов, негов познат от Хасково, а сега началник на милицията в Русе, който силно се изненадва от случилото се. Упреква го, че не е отишъл за застъпничество при него. Полк. Георги Йорданов се среща и с политическия помощник-командир на дивизията подп. Неделчев като дори се спречква остро с него по повод уволнението. Подп.Неделчев изтъква, че може да е направена грешка, но тя вече не може да бъде поправена. 
Уволнението е факт и подп.Христов трябва да се примири с него и да се приспособи към новия си живот. Той обаче не спира да опитва, ходи в София в Народното събрание, за да търси начин за възвръщането си на служба. Среща се с народни представители, негови познати от Политически кръг „Звено“ и Военния съюз, но
никой не се наема да му помогне с нещо.
Изпраща и молба чрез познат народен представител от Хасково, до комисията за преразглеждане на неговия случай, но не получава отговор. 
Последен опит за връщане на служба подп. Христов прави през лятото на 1947 г. - среща се с генерал-щабния майор Николов, с когото е служил в Сопот. Той му обещава да говори с ген. Петър Панчевски, като се надява, че той може да направи нещо за връщането на служба на колегата му. Отговорът не закъснява и той насочва подп. Христов към командира на 5-а дивизия в Русе - полк. Никола Ботев, който трябва да напише препоръка. Полковникът с готовност откликва на молбата и дори написва нова характеристика, той познава Христов и вярва в неговите качества, вярва че със своя опит той ще бъде полезен за армията. Остава само още един подпис, този на политическия помощник-командир на дивизията подп. Неделчев. Той обаче 
с много увъртания и неоснователни мотивировки отказва да подпише, 
а как и да подпише, като може би именно той е представил списъците за уволнение и дори да е съзнавал, че е грешка, в никакъв случай не би признал това, защото би изложил себе си. 
Такава е съдбата на подп. Христо Христов, без вина оказал се виновен и изкупителна жертва за изкачването на някого в йерархическата служебна стълбица. Най-вероятно, както и той след време си обяснява уволнението си, трябвало е друг да заеме неговата позиция, някой удобен на новата власт, някой, който ще изпълнява без да мисли и без да задава въпроси. Не са повлияли нито изрядната характеристика от дългогодишна му служба в полза на държавата, нито медала от Президиума на Върховния съвет на Съветския съюз, присъден му за участието във финалната фаза на Втората световна война. А той вярвайки, че няма причини да бъде уволнен не е търсил странични пътища и вратички, за да се защити. Напразно. Защото Партията - единствената тогава БКП - не може да греши. Или както пише Христо Радевски - „ аз знам, аз вярвам, че си права, когато съгрешиш дори!“...