Добрил ХРИСТОВ
В продължение на няколко десетилетия имах щастливата възможност да бъда в близост до забележителния Човек, Ръководител, Преподавател и Учен - професор Марко Тодоров. 
Първият ми спомен за него е от пролетта на далечната 1962 година, когато бях студент във втори курс на тогавашния Висш институт по механизация и електрификация на селското стопанство, предшественик на днешния Русенски университет. По някакви причини проф.Тодоров замести за една лекция по динамика титулярния ни преподавател. Бяхме изненадани и силно впечатлени от точността, яснотата и достъпността, с които той ни я изнесе. Тя даде повод за много коментари и съпоставки в тогавашната ни студентска общност.
На 14 февруари 1967 година, след успешно издържан конкурсен изпит, бях приет за асистент по съпротивление на материалите в ръководената от проф.Тодоров катедра Техническа механика. По това време той беше ректор на института и 
с присъщото си чувство за дълг и отговорност
отделяше много време за административната си дейност. Въпреки това той намираше време и за нас, членовете на катедрата му. На мен, като прелюдия към дисертацията, ми възложи да проуча един фундаментален учебник-монография на проф.Христо Върбанов. Когато преценявах, че съм разбрал, „преорал“ и научил „всичко“ от някоя глава на книгата, той ме приемаше за съвместно разглеждане и обсъждане. С огромна изненада и с известно огорчение установявах, че той откриваше незабелязани и неоткрити от мен дълбочини в проученото. Както по-късно многократно се убеждавах, това беше една типична черта на проф.Тодоров: да вникне задълбочено, многостранно и обхватно във всеки научен проблем и да открие в него невидими на пръв поглед аспекти. 
Проф.Тодоров беше 
ненадминат перфекционист в научните си изследвания и публикации.
Всяко негово твърдение и заключение беше непробиваемо, стилът му беше пределно кратък, но точен и ясен. Представяните му от мен като млад асистент проекти за научни статии той преглеждаше задълбочено и ми връщаше обикновено съкратени поне с 25 %...
Принципността, честността и липсата на каквато и корист у него бяха пословични. Напълно неприемливо за него беше да бъде вписан като съавтор на някоя наша публикация, която той подробно е прегледал, обсъдил с автора и обстойно редактирал. Ако съдя по зачестилите напоследък медийни оповестявания - едно твърде неприсъщо на представителите на днешните университетски елити качество.
Някъде около 1971 г. той рецензира трудовете на един кандидат за доцент от тогавашния Висш машинно-електротехнически институт „В.И.Ленин“ в София. Трудовете бяха предимно от областта на експерименталните методи в механиката на деформируемото твърдо тяло - област, с която аз по това време усилено се занимавах. Той ме привлече в проучването на трудовете, аз му представих в писмен вид моите впечатления от тях. 
Въпреки че това не беше никак обичайно, в рецензията си той отбеляза и моето сътрудничество. 
Нещо повече - след получаването на авторския си хонорар той  настоятелно ми предостави половината от него... 
Биографията на проф.Тодоров е подробно представена в няколкото мемоарни книги на засл.проф.Иван Неделчев, затова тук няма да я разглеждам подробно. Ще спомена само някои ключови моменти от нея. 
Роден е на 15 септември 1920 година във Враца. През 1939 година завършва средното си образование с отличен успех във Втора мъжка гимназия в София. Висшето си образование като строителен инженер получава през 1944 година в реномираното Висше техническо училище в Мюнхен и остава в него като асистент при проф.Ворх в Катедрата по статика и метални конструкции. 
В мюнхенската гостилница, която той често посещава, се запознава с очарователната баварска госпожица Гертруд Пробст. През 1943 година те се венчават, а на 26 февруари 1944 година се появява и първородната им рожба Маркус. Това са трудните военновременни години на оскъдица и денонощни бомбардировки от англо-американските летящи крепости. Младото семейство с невръстната си рожба трябва да прекарват дълги и тягостни часове в мази и скривалища...
Младият инженер се завръща сам у нас на 28 август 1944 година, за да отбие редовната си военна служба.
След дълги перипетии успява да прибере съпругата и сина си на 23 септември 1946 година. 
До 1950 година работи в различни софийски административни служби и проектантски организации, като достига до главен проектант в „Софпроект“. 
От 14 януари 1950 година е асистент при проф.Аркадий Стоянов в катедрата по Техническа механика на Института по строително инженерство в София. От октомври 1955 г. е избран за професор (на 35 години!) в новосъздадения тогава ВИМЕСС-Русе. Както отбелязва засл.проф.Иван Неделчев в книгата си „Професорите на РУ“ 
това е безпрецедентен случай: асистент директно да стане професор и ръководител на катедра Техническа механика.
Във ВИМЕСС той скоро се утвърждава като много добър преподавател и ангажиран член на академичната общност.  В продължение на 7 години е заместник-ректор, а от септември 1965 година е и ректор на Висшия институт по машиностроене, механизация и електрификация на селското стопанство (ВИММЕСС). При това без да е член на БКП - изключително важна предпоставка за израстването и утвърждаването на научните кадри през онези години.
Проф.Тодоров заедно с други преподаватели изиграва важна роля по време на т.нар. „майски събития“ от 1962 година. Тогава ЦК на БКП решава ВИМЕСС да се превърне във Висш селскостопански институт, което въпреки съпротивата на повечето членове на Академичния съвет става на 31 декември 1963 година. Благодарение на активната интервенция на проф.Тодоров и на негови колеги до различни висши партийни и правителствени инстанции, включително и при Тодор Живков, това недобре обмислено решение само след година и половина се отменя.
Професор Тодоров остана ректор повече от 10 години, до 1 юли 1976 година. Това беше 
период на всестранно укрепване, израстване и утвърждаване на ВИММЕСС като един широко профилен висш технически институт 
с машиностроителни, електротехнически и селскостопански специалности. И тези развития са описани подробно в мемоарните книги на засл.проф.Иван Неделчев.
Професор Тодоров бе обичан и уважаван от студентите си. На тогавашните буйни осмодекемврийски студентски празници той, а и други преподаватели неведнъж биваха изнасяни на ръце от студентите и завеждани да празнуват заедно с тях.
Под  ръководството му израснахме научно и защитихме дисертации повечето от членовете на катедрата ни от тези години. Ще се опитам да ги изброя в хронологичен ред, като добавям и по-късните им научни степени и звания, както и заеманите от тях административни длъжности:
проф. д-р Върбан Илиев, ръководител на катедра, заместник-ректор;
засл. проф. д-р Йордан Николов, заместник-ректор;
проф. д.т.н. Христо Куюмджиев, заместник-декан;
доц. д-р Мария Василева, заместник-ректор;
д-р Николай Попов;
доц. д-р Стоян Цонев, заместник-декан;
доц. д-р Добрил Христов, заместник-декан, ръководител на катедра;
доц. д-р Павел Павлов;
д-р Вяра Божкова-Иванова;
доц. д-р Недка Станчева.
Немският разговорен израз за ръководителя на докторанта е „Doktor-Vater“, т.е. „баща на доктора“. Той като че ли най-добре съответства на това, което професор Тодоров беше за нас - неговите ученици.
Някъде в началото на 70-те години той прояви изключителна далновидност - току-що в Русе се беше появила първата ЦЕИМ (цифрова електронно-изчислителна машина - тогавашното наименование на бъдещия компютър) и той създаде условия за ефективно обучение в областта на тази фундаментално нова материя както на студентите, така и на преподавателите.
В малкото си свободни дни и часове той се отдаваше на любимото си занимание - риболова.
На Дунава, при някой язовир, а на почивната станция на Института край село Шкорпиловци - и в Черно море - той прекарваше приятни отморяващи часове с колеги и съидейници. 
Едно по-голямо мероприятие бяха дунавските походи с няколко съмишленици: Александър Боков, Стайко Варамезов, Иван Неделчев, Иван Георгиев. Прикачваха се с лодката си към някой моторен състав, който ги изтегляше до околностите на Видин и се спускаха надолу по течението. Дългите летни вечери прекарваха някъде на брега край пламтящия огън с вкусната рибена чорба. Нощуваха в палатка под жуженето на изгладнелите комари... От тези походи му бяха останали незабравими спомени, които по-късно той често споделяше с нас. 
На многобройните ни катедрени празненства 
той беше винаги „равен сред равни“.
Професор Тодоров беше единственият член на катедрата ни, който вещо танцуваше валс и винаги между звукозаписите от рок и туист имаше и поне един валс.
И след пенсионирането си той беше често сред нас. Участваше активно в разработваните научни теми, в рецензирането на наши учебници и сборници. Често биваше привличан като рецензент на дисертации и доцентури. Те понякога даваха повод за негови научни публикации. 
Заедно с проф.Иван Георгиев станаха 
първите почетни доктори на Русенския университет
Церемонията беше на 12 октомври 1994 г. от 11 часа в препълнената Аула. Присъстваха много граждани, а и гости от чужбина. Той бе представен от заместник-декана на Машинно-технологичния факултет доц. Иван Замфиров. Връчването на дипломите извърши ректорът доц.Борис Томов. Проф.Тодоров отговори с кратко, но прочувствено слово. 
За съжаление по това време здравето му беше вече поразклатено. Беше прекарал няколко инфаркта. В началото на 1996 година тези процеси се изостриха.
На 18 юни с Върбан Илиев и Йордан Николов го посетихме в дома му. Не го бяхме виждали от доста време и го намерихме много отслабнал, но в отлично психическо състояние. Проведохме продължителен и задушевен разговор, припомнихме си различни интересни случки от съвместните ни години. На излизане си казахме „довиждане“.
Но това ново виждане така и не се състоя... Той почина в дома си на 3 септември 1996 година, около 11 часа, 12 дни преди да навърши 76 години. На следващия ден от 10 до 11 часа имаше поклонение във фоайето на университета. Шестима души от катедрата ни: Николай Попов, Георги Габровски, Стоян Цонев, Юлиян Ангелов, Веселин Петров и аз, изнесохме тялото от дома му и след това го внесохме в Университета. Ректорът Борис Томов прочете вълнуващо траурно слово. Присъстваха и много граждани. На гробището „Чародейка“ бяхме само семейството и членовете на катедрата ни. Аз в качеството си на неин ръководител прочетох кратко надгробно слово.
По инициатива на доц. Емил Кузманов и с единодушното одобрение на Общинския съвет на 15 септември 2014 година в 18 часа бе открита 
паметната плоча за проф.Тодоров
на стената на жилищния му блок по улица „Константин Иречек“. Говориха председателят на Общинския съвет доц. Васил Пенчев, ректорът проф. Христо Белоев, от името на Катедрата ни - проф. Върбан Илиев. Накрая говори и синът му Марко Тодоров. Присъстваха много колеги и граждани.
Ще завърша с един цитат от изказването на проф. Илиев: 
„Професор Марко Тодоров беше удивителен човек - много надарен и много скромен. Такива хора се раждат рядко и най-малкото, което те заслужават, е да не ги забравяме!“.