Евгени АЛЕКСИЕВ
Създаването на съвременния български военен флот е едно от многото първи неща от новата ни история, случили се в Русе. Събитието с издигането на българските флагове над подарените от руската армия речни кораби на 1 август 1879 г.* е достатъчно известно и няма да го преповтарям отново. Но има нещо, което отличава тази случка от всички останали „новаторства“, едни (по-малкото) - развенчани, други - доказани и останали в историята. Някои от тези събития са увековечени с паметни плочи, от които и днес любопитният гост може да научи за тях, а съвременният русенец да си ги припомни. За създаването на флота обаче е издигнат паметник!
Историята на Паметника на военния флот в Русе, познат като Паметника на моряка, е известна и описана от самото му създаване, дори и в нашата съвременност. Тя
преминава от години на възход и величие, през пълната разруха, до възкресяване от руините. 
Оскъдни са източниците, посветени изцяло на темата на паметника - открих само три и още няколко, в които се споменава за него само с по две-три изречения. 
Две от статиите са във вестниците „Русенска поща“ - от 21 декември 1930 г. и „Отечество“ - бр. 495 от 1 януари 1931 г., а третата - от сп. “Морски свят“, кн.1 от 1992 г., с автор проф. В. Дойков. Още по-бедна се оказа и архивната фотоколекция, представяща паметника в по- едър план за да са видни детайлите. С най-добро качество от годините на откриването се оказа една фотокартичка, от която известни на мен екземпляри има само в колекцията на Илиян Илиев и в Русенския исторически музей.
Идеята за изграждане паметник на загиналите възниква при тържественото отбелязване половинвековния юбилей от създаването на Дунавската флотилия, по време на която е направена и първата копка на паметника. От този момент до откриването му ще изминат две години - време, през което вече ще възникнат и първите исторически документални разминавания. 
Навсякъде днес 
като създател на паметника е известен младият тогава и талантлив русенски скулптор Владимир Владимиров.
Единствено в цитираната по-горе статия на проф. Дойков е записано: „На Никулден... по случай 50 години от създаването на флотилията в двора на флотската казарма в Русе се поставя основният камък на паметника на загиналите във войните. Неговото изграждане става със средства на флотилията. Изработването на фигурата на паметника е възложено на ваятеля Георги Георгиев, който бил „зачислен на чорба“ - вместо хонорар...“.
 Явно тук е допусната грешка, но авторството на Владимиров, личащо както от начина и материалите, така и от изработката, е безспорно доказан, включително и от неговия син, който също потвърждава случката с хонорара „в храна“ на баща си. 
Откриването става пак на Никулден (19 декември 1930 г.) след молебен в църквата „Св.Никола“. Присъстват Русенският митрополит Михаил и военният министър ген. Бакърджиев, който открива паметника. Церемонията продължава с панихида за загиналите за родината военни моряци и поднасяне на венци под звуците на „Юнаци, лека нощ“, изпълнен от 120-членния църковен хор, ръководен от русенския диригент Иван Сорокин. 
В речта на генерал Бакърджиев ясно проличава
двоякото значение, което се придава на паметника -
да увековечи създаването на Българския флот и да напомня „...на подрастващите поколения за доблестно изпълнения дълг към родината от падналите във войните моряци“. 
Преди два месеца, работейки по проект за отбелязване 110-та годишнина от създаването организацията на съюза на запасните офицери в Русе, от специалиста в Държавен архив-Русе Т.Чорбаджиева ни беше предложено да разгледаме частичното постъпление на един от председателите на съюза - генерал Александър Пенев. Прехвърляйки няколкото документи и снимчици, предимно семейни, от двата малки плика, изведнъж в ръцете ми се оказа фотография, от която ме гледаше познатият паметник. Още преди да погледна датировката на гърба, написана вероятно от ръката на генерала, възкликнах към присъстващите: „Знаете ли, че това е снимка от откриването на Паметника на флота!“.
Всички бяхме много впечатлени от ненадейното откритие. 
Сякаш самата снимка дойде при нас и искаше да каже: „Ето ме! 
Вижте ме, аз съм тук за да пазя жив спомена за идните поколения!“. Така в малката фотоколекция на Паметника на военния флот в Русе наред с фотографиите на П.Пейчев, снимката от полагането на основния камък и картичката от тридесетте години, се добави и може би най-значимата - тази, от откриването му.
Тържествата продължават година след година, макар че с напредването на техниката и технологиите значението на Дунавския флот да става все по-малко. Идва и отминава Втората световна война. След нея се установява нова власт, по стар български манталитет отричаща всичко положително и добро, било преди нея. В паметника на моряка няма нищо срамно или противоречащо на съвременните разбирания за историческа памет. НО: „... на лицевата страна на пиедестала от изкуствен камък (мозайка - б.а.) е сложен металическия барелеф на НВ Цар Борис III, а на другите две страни - също такива барелефи на царя Освободителя и на цар Фердинанд I“. Имайки днес по-пресния пример от 90-те години на т.нар. преход, можем с голяма точност да предположим 
какво се е случило с тези барелефи много скоро след утвърждаването на новата власт.
В доказателство бих посочил, че въпреки положените усилия, не успях да намеря фотография на паметника от това време, макар че казармата е била действаща. 
Достигаме до 1960 година, когато Дунавският военен флот официално престава да съществува. Бившата флотска казарма продължава да се използва за различни цели - като автомобилна школа, школа на ОСО /Организация за съдействие на отбраната/ и т.н.
В края на парцела, до оградата, няколко години  стои необгрижван, буренясал, забравен и самотен  бетонният матрос. 
Будни русенци са успели да изровят от направения насип части от паметника - двата (!) барелефа, плочата с броя на загиналите военни моряци и котвата, а статуята е прибрана в Музея на транспорта, където за жалост е тежко повредена от злосторници. Удивителният знак е, за да обърна внимание, че 
останалите три барелефа - на царските особи - при събарянето вече не са били част от паметника.
При възстановяването за кратко на Дунавската флотилия след 1990 година „матросът“ от паметника е пренесен в двора на Военния клуб. Този кратък период става причина паметникът, както по-горе писах, „да възкръсне от руините“. След продължително и изморително ходене по мъките е отреден и нов терен за възстановяването на монумента - на най-високата точка до Военния клуб. Странно, според мен решение: много добро, ако говорехме за 5-10 метров паметник и не дотам, когато става дума за символ на историческа памет, свързан с конкретно място и събитие. Решение, в резултат на което „матросът“, отдалечавайки се от първоначалното си място, сякаш повлече крак и от облика на съвременния град Русе изчезнаха едно по едно всички свързани с историята на военния ни флот места и сгради. 
Но има и нещо положително: 
оригиналният матрос, „позакърпен“ от скулптора Георги Радулов, за да може да изработи матрица за новата отливка, също намери свой нов дом. 
По инициатива на командира на военно формирование 32420 подполковник Петко Димов през 2013 година фигурата стана част от монумента „Създатели на русенския гарнизон“ в двора на казармата.
Вглеждайки се в резултата от възстановяването, логичният въпрос е - какво получиха русенци: реплика, копие или съвременна вариация на тема „Паметник на моряка“?
На картичката от тридесетте години добре се вижда палубна част, оградена с метален планцер и два реда поддържащи (също метални) въжета, точно наподобяващи мостик. При съвременния паметник имаме заварени обли тръби (поне вертикалните да бяха от квадратен профил), приличащи по-скоро на предпазна ограда на тротоар!
Размерът на площадката също е доста по-малък от оригиналния. Липсват и другите характерни допълнения, създаващи илюзията и присъствието на кораба - мачтата с укрепващите ванти, сигналният фенер и въженцето с вимпелите, да не говорим за спасителния пояс. Дотук става ясно, че създадената от автора на паметника илюзия че виждаме пред себе си военен кораб е изчезнала, оставяйки акцента единствено върху фигурата на матроса -  наблюдател-сигналист. Застанал пред паметника, 
в мен лично остава чувството, че гледам снимката на оригинала, а не обемно-пространствената му възстановка
Към самата фигура не може да има коментар - копието е изключително професионално и майсторски изработено и спокойно тук може да се говори за реплика. 
Но да слезем по-надолу. Бетонният пиедестал е направен двустъпален встрани и гладък в предната и задната си част. В двете горни плоскости вляво и вдясно са вкопани в ниши правоъгълни метални барелефи на кораба „Дръзки“ и „други речни кораби“. На нивото им, на лицевата страна в кръгла ниша е вграден метален орелеф на цар Борис III. Виждане на автора, което вероятно е свързано с разположения по-долу основен (и единствен на оригиналния паметник) надпис. Техниката на изпълнение при него е вдълбаване на текста в постамента и подчертаване дъната на буквите с черна боя. Тази изработка по естествен път предпазва боята от климатичното въздействие, а относно красотата и изяществото на изваяния текст нещата са несравними с лепения надпис на съвременника ни. 
На новия паметник релефът на царя е изпълнен не в ниша, а залепен върху плоскостта на стената, както и самия надпис. 
Буди също така недоумение и е недопустимо това, че в новия надпис използваната в оригинала дума „почна“ е заменена със „започна“.
Другият характерен факт е, че съвременният „Борис“ даже не се доближава до оригинала от 1930 г. Тук изобщо не е съобразено на каква възраст е бил извайваният образ. Ясно е, макар и неспоменато никъде, че барелефите на трите царски особи са отстранени в годините след 1944. За двете странични няма голяма драма - добре изработените ниши спокойно са били оставени празни. Плочата следва да я има като част от историята на паметника - въпрос на дискусия и виждане е къде точно, но със сигурност сегашното и местоположение не отговаря на историческите факти, а по мое скромно мнение и естетически не е подходящо. Разликите в котвите няма да коментирам, защото смятам за несъществени по предмета на статията. 
От казаното до тук бих си позволил да направя извода, че новият паметник наподобява оригинала, но в никакъв случай за него не може да се употребят думите „реплика“ или „копие“. По-скоро той е доста различен от оригинала. 
В интерес на историята и статистиката трябва да отбележа, че 
русенският „взиращ се“ матрос не е единствен. 
За това мое „откритие“ преди месец информира чрез в-к „Утро“ Нели Пигулева. Ровейки се в достъпните бази с изображения, за да открия неизвестни снимки на паметника, се натъкнах на негов „татко“! На 15 февруари 1898 година в пристанището на Хавана се разиграва морска трагедия. На един от първите кораби на американския флот, специално строен като боен - Мейн, намиращ се на котва там, избухва мощна експлозия, която го потопява. Загиват над 260 моряци от около 400 членния екипаж, а обвинението, че причина за експлозията е саботаж от испанска страна, става повод по-късно да избухне американско-испанската война. Част от тленните останки са транспортирани и погребани в специално отреден парцел на градското гробище в Кий Уест, Флорида. В средата на този парцел се извисява над 4 метров бронзов монумент, изобразяващ гребец, държащ в дясната си ръка весло. Вдигнал другата си ръка над очите, матросът се взира в далечината и търси загиналите си другари. Ситуационната прилика при статуите е удивителна, но само дотам. Цялостната визия, дизайнът, различните използвани материали, изработката на надписите и техниките на изпълнението доказват абсолютната независимост и индивидуалност на русенския паметник от американския му събрат.  
Днес за паметници на морска тема се говори много - и в Бургас, и във Варна, но този - русенският, завинаги ще остане първи! За това е важна нашата активна позиция и грижа за неговото опазване и съхраняване в годините напред. Примерът със събарянето и възстановяването е пред очите ни и за всички е ясно, че не бива да го допускаме занапред. 
* Всички дати в текста са посочени по стар стил.