Във времето на скандалите, съмнителната естетика и фалшивите новини един млад русенец - Иван Белчев, издаде необичайна, интересна и силно мотивираща книга - „Вдъхновяващи истории на успели българи“. В нея са включени разговори и разкази на 50 наши сънародници доказали таланта, способностите си и силата на духа си по различни краища на света. Книгата вече имаше своята русенска премиера, а „Утро“ ще публикува историите на описаните в нея русенци с изричното съгласие и разрешение на издателя. Днес ни гостува Явор Попов. Автор на материала за него е Юлия Джарвис. Заглавието е на редакцията.

Явор Попов е млад и амбициран българин, който въпреки висшето си образование от престижен английски университет и успешна кариера в Лондон, решава да се върне в България и да се развива в родината. Как се взема решение да се върнеш и как е възможно да се реализираш като специалист, ще ни разкаже Явор.
Как се взема решение за връщане в България
В България се чувствам много добре! За мен обаче това как се чувстваш не трябва да зависи от обстоятелствата или поне обстоятелствата не трябва да са определящи. Образование от Англия, Дания или България, работил или неработил, в България или не... смятам, че едно от най-важните качества, на които можем да се научим, е да не изпускаме голямата картинка от поглед нито за миг и опознaвайки себе си, да сме щастливи, независимо от обстоятелствата.
Завърших икономика в Университета в Уоруик, Великобритания, и научих основите на това как хората и държавите вземат решения. Както обичам да казвам, икономиката като наука, преподавателите и средата в университета ме научиха да мисля - доразвиха критичното ми мислене, което ме кара да поставям всичко под съмнение и до ден днешен, е едно от най-полезните качества, които притежавам. Ако питате приятелите ми, едно и от най-дразнещите ми качества. Заради живота в чужбина пораснах бързо и се научих на самостоятелност и отговорност към обществото. Заради живота в Англия се научих на скромност, уравновесеност и поизгубих чувството си за хумор.
За мен има две важни неща при вземане на подобни „големи“ решения - да не са емоционални и/или прибързани и да не се обръщаш назад. Мисля, че драмата, наречена „какво щеше да бъде, ако...“, е излишна за всички.
Първата работа в родината
Имах краткосрочен план - за 6 месеца след прибирането си. Знаех, че ще преподавам поне за кратко и ще пътувам. Успях да преподавам в МГ „Баба Тонка“ в Русе (б.р. - училището, което е завършил) за 10 седмици и след това пътувах около 2 месеца и половина. По-дългосрочните ми планове бяха непопълнен бял лист.
Средата е от изключително голямо значение в моите очи и не бях готов да се пренеса в тази на Русе - има прекалено малко динамика за моя вкус. Перспективите за работа и заплащането не бяха нещата, които ме спряха да остана в Русе. Преди да се върна в България бях прекарал почти 3 години в Лондон, за мен беше от голямо значение да запазя погледа, голямата картина, която Лондон ми даваше. София се доближава най-близко до тази реалност. Русе, за съжаление, е много далеч.
Работа в неправителствена организация Намирането на позиция в неправителствената организация „Еndeavor“ /глобална организация за насърчаване на предприемачеството в развиващите се пазари със седалище в Ню Йорк - б.р./ стана доста случайно, видях обява в Линдкин малко преди края на пътуването ми. След няколко интервюта и задачи станах първия член на екипа след изпълнителния директор. Като цяло нещата с „Endeavor“ се наредиха сравнително лесно, но 4-5 апликации, които подадох в други международни компании в София, до ден днешен са без отговор.
Имах късмета да попадна в организация, която работи с предприемачи. Това означава динамика, работа с млади хора, изпълнени със страст към бизнесите си, и също така доста главоблъсканици, което е полезно, когато искаш да учиш бързо и по много. Колкото и банално да звучи, всеки ден е малко или много различен и всеки ден подобрявам себе си и научавам нови неща.
Лични интереси
За моя радост живеем във времена, в които благодарение на интернет имаме достъп до изключително много информация и възможности. Това лично мен ме кара да искам да пробвам много неща и за съжаление 24-те часа в денонощието са малко. Занимавам се с волейбол, уча испански, преподавам и не изпускам възможност да се видя и поговоря с идейни хора.
Животът в Лондон
Работил съм в Лондонското Сити и както там, така и в по-големите европейски градове и световни икономически центрове служителите имат определен начин на живот. Мъже с костюми, елегантно облечени жени, всички забързани сутрин; пътуване с влак или метро, за да започнат работния ден в офиса около 9 часа с чаша ароматно кафе или черен чай с мляко. В обедната почивка често се виждат малки групички колеги, седнали направо на тревата в градинките между многоетажните офис сгради и хапващи сандвич и пакетче с чипс. А след работа същите групички хора можеш да видиш с чаша бира или вино в ръка пред местния пъб. После всеки се запътва към метрото или влака, за да се прибере у дома след около час пътуване. Поради дългите часове на работа и далечните разстояния много голяма част от времето през седмицата я прекарваш с твоите колеги. Прекрасното нещо е, че Лондон предлага още повече възможности и ако човек иска да прекарва времето си по различен начин вечер, има неограничен избор.
Куражът да се завърнеш от чужбина
Повечето успели българи в чужбина имат изключително успешна кариера и доста уреден живот. Голяма част от тези, които аз познавам, искат в един момент да се върнат в България. Трудно е обаче да се откажеш от постигнатото до момента, още по-трудно е да се откажеш от светлото бъдеще, което виждаш за себе си. За съжаление, за повечето хора на 25-30 години, които са в чужбина, няма ясно решение за това как могат да се реализират добре в България. Затова и решението да се върнеш в България изисква кураж. Единственият ми съвет, бих казал, е да не се забравя голямата картина - кариерата се гради дълго, а с времето прибирането става все по-трудно.