Боян ДРАГАНОВ
На 3 март 1865 година - какво съвпадение с датата, която само 13 години по-късно става наш национален празник! - в Русе (20 644 жители), като най-голям административен център на новосъздадения Дунавски вилает, започва да излиза в двухиляден тираж на български и турски език областният официоз - вестник „Дунав“, изпълнен с „вътрешни и външни новини и всякакви разсъждения“.
През първата си година „Дунав“ е седмичник (излиза в сряда), а от втората тръгва в сряда и неделя. Цената на един брой е 4 пари, а годишният абонамент - 40 гроша, увеличен през 1867 година на 70 гроша. 
Динамично расте и броят на абонатите - до брой пети - 529, до брой десети - 1300, а през 1867 година те са 1555 души. Вестникът просъществува до 29 май 1877 година, като са отпечатани общо 1171 броя. Главен редактор е Исмаил Кемал, бивш личен писар на Мидхат паша. 
Редактори на вестника и цензори на българските книги са Иван Чорапчиев и Стоил Попов
Чорапчиев е роден в Копривщица. Образованието си получава в родния си град и в Пловдив при Йоаким Груев. Негов брат е известният възрожденски лекар Рашко Петров Чорапчиев. Добре образован, владеещ няколко езика, Иван Чорапчиев идва в Русе и известно време учителства, докато през 1865 година преминава на вестникарското поприще.
Първата отпечатана книга в русенската печатница е негово дело - „Турско-български буквар“ (2000 екземпляра), раздаден по училищата във вилаета. Автор е още на няколко учебника по френски, писмовници и др. Превежда книги от турски на български език. Чорапчиев участва активно в обществения живот на Русе, но е с подчертана туркофилска позиция. 
През 1871 година е избран за председател на читалище „Зора“
След Освобождението е председател на русенския комитет „Единство“, който ратува за единна България, разкъсана на части от Берлинския конгрес.
Стоил Попов е роден през 1839 година в Калофер. Негови братя са съратникът на Раковски д-р Киро Попов и врачанският митрополит Константин. 
След завършване на класното училище в родния си град Стоил заминава за Цариград, където работи в търговска кантора. Участва активно в черковните борби. Членува в „Тайна дружинка на верните приятели“, малко позната инициатива на младата българска интелигенция за извоюване на националната независимост.
Заедно с калофереца Стоян Буйнов участва в кампанията за набиране на четници за легията на Раковски в Белград. За тази дейност е арестуван в Сливен и затворен в цариградската тъмница. Благодарение на застъпничеството на богати български търговци е освободен. Известно време е началник на Униатското писалище за тескерета в Цариград. 
Стоил Попов бил много близък с Левски
Академик Бурмов приема, че до голяма степен приобщаването на Дякона към революционното дело се дължи именно на Попов. Съществува версия, че през декември 1868 година Левски посещава Русе, за да се срещне със Стоил Попов.
За редактор на вестник „Дунав“ е поканен лично от Мидхат паша. След като заема високия и добре заплатен журналистически пост, започва да се титулува Стоил ефенди и се отдръпва от революционното дело.
Попов е човек на перото - сътрудничи на „Право“, „Турция“, „Дунавски лебед“ и други издания. Автор и преводач на „Царски търговски законник“, „Турско-български писмовник“, „Закон за дознанията“ и др. 
След Освобождението е пръв председател на Съдебния съвет в Русе 
и председател на Окръжния съд във Варна. Умира в София през 1890 г.
През 1872 година в Русе се разиграва „аферата с руските копейки“, стъкмена от Иван Чорапчиев. 
След сполучлива търговия в Румъния габровският търговец Цанко Добрев пристига в Русе, за да отпочине и наеме кола, която да го отведе в родния му край. Печалбата му е огромна сума в руска валута (от по 20 копейки). Монетите са скътани в няколко големи кожени торби. На митницата не го възпрепятствали да внесе парите си в България. Но такова нещо остава ли скрито? Чорапчиев първи научава новината за имането на габровеца и бърза да я сподели с приятеля си Петраки Златов. Двамата, използвайки връзките си с конака, скрояват план как и те да се облажат от богатството. На другия ден Добрев е извикан в конака и предупреден, че трябва да се върне в Румъния и да смени копейките в друга валута, която се използва в пределите на империята. Добрев нарамва тежките дисаги, преминава Дунава и се настанява в Гюргево, за да търси изход от това положение. 
Още същия ден при него пристига съгражданинът му Иван Сапунов, който живее в Русе, и го предупреждава, че
стаята му в русенския хотел е запечатана и го очаква затвор като притежател на руски пари
Същевременно му подшушва, че има начин за спасение. В подкрепа на думите си му връчва писмо от тежкия русенски сановник и чорбаджия Петраки Златов, който му пише, че за 200 лири ще го отърве от неприятностите. Тюхка се Добрев, но какво да прави? Дава исканата сума, в русенския конак му подпечатват тескерето и по живо, по здраво се прибира в Габрово с олекнала кесия. Тук от местните власти разбира, че не е нарушил законите на султана, че копейките свободно могат да се внасят в империята. Гневи се Добрев, но къде да търси правдата, добре знае, че срещу ръжен не се рита.
Петраки ефенди Златов е от Клисура. Въртял търговия в родния си град, раздавал правосъдие във Видин, след което се преселва в Русе и става доверен съветник на Мидхат паша. Заема важни постове в градската управа и непрекъснато използва служебното си положение да се занимава с гешефти и измами - „всеки ден убивал по една душа“.
Неговият тъст Иван Мавриди фалшифицира тефтерите си, за да присвои къщата на един русенец, който от отчаяние се удавил в Дунава. Къщата е нарочена за зестра на Златов. Вдовицата завежда дело в Търговския съд и го спечелва, но валията Расим паша нарежда да се даде на Златов. За щастие, в нея живее чиновник от Френското консулство, който успява да предотврати това пладнешко грабителство. Но след като французинът си заминава, Златов веднага обсебва имота и с помощта на заптиетата малтретира осиротялото семейство.
За случая „Свобода“ пише: 
„Да ви кажем право, господин Петраки, вие сте такова животно, каквото и светът още не е създавал“
А „Независимост“ допълва, че е „русчушки изрод, който е в състояние за пари да продаде жената си, и децата си на турските манафи“.
Алчността на Златов да присвоява чужди пари и имоти достига нечувани граници. Толкова се компрометира, че дори турските му приятели се отдръпват от него. Златов изпада в немилост и дори попада в ареста, но със съдействието на владиката Григорий е реабилитиран и през 1874 година отново заема съдийска длъжност.
Интересна подробност е, че през 1860 година Мавриди и Златов основават обща търговска къща, която води оживена кореспонденция с Г.С.Раковски и разпространява в цялата страна неговите книги „Горски пътник“, „Български дневници“ и вестник „Дунавски лебед“.
Няма да мине много време и напълно 
забравеният днес русенски вестникар Михалаки Стефанович ще сътвори поредната крупна афера 
„отнесени от вихрушката в небето златни монети“.
Веднага след Освобождението, като образован човек, Стефанович е назначен за управител на русенската митница. Основаната му задача е да съхранява и предава на държавната хазна събраните пари от такси и мита. По онова време над Русе често се извиват бури, падат поройни дъждове. Един летен ден се развихря силна буря. Ветровете събарят няколко къщи. Прозорците на митницата са широко отворени, но Стефанович нехае. Седи си зад писалището и се наслаждава с омекнали нозе и блеснали очи на жълтеникавата топлина, която се излъчва от няколко торби със златни монети - английски лири, руски полове, турски лири, австрийски минцове и френски наполеони. До тях кротко си лежат и счетоводните тефтери. Бурята вилнее и изведнъж се случва нещо нечувано и невиждано - за злощастие вихрушката връхлита в стаята и отнася торбите със златните монети, а заедно с тях и „най-нужните книги“. Тръгва из кафенетата Стефанович, скубе си косите и 
жалостиво разказва на смаяните русенци как бурята била отнесла в небето златото
Работата се разчува. Пристигат ревизори с корави сърца. Извинява се Михалаки, но нищо не помага. Пращат го на военен съд - тогава в Русе такъв е действал. Стефанов се поти и със сълзи убеждава съдиите в своята невинност, защото „вихрушката е виновна и вместо той, тя трябва да се тегли на съд и да се осъди“. Но „душманите съдници“ не се трогват и го пращат на вечно заточение в Сибир.
До мразовитата каторга Стефанович не стига. С ходатайства и някоя случайно паднала от небето златна пара „наказанието се омекчило на затвор“, а после напълно се опростило.
Името на Стефанович отново нашумява в началото на 1881 година, когато започва да издава в Русе хумористичния вестник „Дяволско шило“ с мото 
„Политически, юмористическо-сатиристически вестник и куриер на пресносолни новини“
Вестникът се върти в печатницата на Тодор хаджи Станчев и се разпространява в София и цялата страна. Списван е в консервативен дух и антрефилетата му са насочени против либералите.
„Дяволско шило“ има кратък живот - излиза само 3-4 месеца. През 1884 година срещаме името на Стефанович като редактор на друго консервативно издание - „Зрител“ - „политический, критически и научен вестник“, от който се пръкват само три броя.
Времето е изтрило напълно от паметта си житието на Стефанович. Роден е в Русе през 1840 година. През 1867 година е избран за член на Комисията по въпросите на образованието към Русенската община. Участва в делегацията, оглавявана от Васил Друмев, която посреща руските войски в Русе на 8 февруари 1878 година.
Стефанович е автор на стихосбирката „Лира“, издадена в Русе през 1880 година. Десет години по-късно той умира, като посяга сам на живота си. Юрдан Иванов, автор на „Българский периодически печат“, се опитва да събере сведения за него, но близките на починалия отказват да дадат каквито и да е данни.