Отделянето на регион без конституционна власт е голяма работа, както показаха референдумите в Каталуния и Кюрдистан през последната седмица. За да получите представа за възможните последици, помислете за Гражданската война в САЩ, която започна точно защото южните щати настояваха, че могат да се отделят, докато северните посочваха, че никъде в конституцията на САЩ такова право не е дадено.

Въпреки това е важно да се очертае линия между действителен опит за отделяне, което би нарушило съответно конституциите на Испания и Ирак и необвързващите референдуми, предназначени да разкрият обществените предпочитания. В една конституционна демокрация трябва да бъде позволено на гражданите да изразяват своите политически убеждения чрез колективното действие за призоваване за отделяне и независимост. Необвързващият референдум трябва да се третира като свобода на словото. Опитът за действително отделяне трябва да се разглежда като бунт.

Испания и Ирак, всяка по различни начини, не успяха да направят това разграничение.

Правителството на Испания, действайки по съдебни заповеди, изпрати националната полиция да блокира гласуването на необвързващия референдум на каталунците, като понякога с използване на сила.

Иракското правителство наказва регионалното правителство на Кюрдистан за референдума с блокада на полетите, която значително затруднява икономиката му.

Тези ответни действия може да изглеждат необходими на двете национални правителства, за да утвърдят суверенитета си. Но това е грешка, по принцип и на практика.

Конституционната демокрация, към която си струва да се принадлежи, трябва да зачита самоизразяването на своите граждани. А правителството, което е достатъчно силно, за да понесе значителни несъгласия, е по-вероятно в дългосрочен план да остане единно.

Правото на самоизразяване е конституционно гарантирано в Испания, където обичайно се уважава, и в Ирак, където основните конституционни права не винаги получават същата степен на уважение.

В една либерална демокрация гражданинът трябва да има право да каже, че смята, че неговата част от страната трябва да бъде независима. Това е класически израз на политическите убеждения - ядрото на свободното изразяване, където и да съществува.

Правото на групите хора да се асоциират, за да направят гласовете им да бъдат изслушани колективно, е производна форма на правото на свободно изразяване. Свободната реч не си струва много, ако е ограничена до индивида.

Призоваването към и провеждането на необвързващ референдум е именно начин за групите на хората да изразят своята политическа воля. Всъщност няма сравнително ефективен механизъм за изразяване на народното желание за независимост. Това е така, защото независимостта може да бъде оправдана само ако голяма част от хората в дадена област го искат.

Това не означава непременно, че националното правителство трябва да даде правомощия на референдума, като позволи използването на контролирани от правителството места за гласуване или чрез преброяване на гласовете. Когато конституцията на националното правителство не предвижда отделяне, няма национално задължение да се направи отцепването лесно или дори възможно.

Но активната забрана на необвързващ референдум или наказанието му след факта нарушават правата на свободно изразяване на гражданите, които се опитват да организират такъв референдум.

Държавите, които се притесняват от противоконституционното отделяне, се страхуват, че обществената проява на подкрепа ще направи отделянето по-вероятно. Това е потенциално вярно, разбира се. Причината за провеждането на референдума е да се увеличи вероятността от предпочитания от поддръжниците му резултат.

И все пак има друг начин да се види ситуацията. Национално правителство, което е уверено в способността си да поддържа единството, ще бъде много по-склонно да позволи провеждането на референдум, който предполага отцепване. Разрешаването на такъв референдум изпраща силен сигнал, че независимо от това, което малцинството би искало, конституцията на държавата ще бъде запазена и отцепването няма да бъде разрешено без конституционни промени.

Сигналът за доверие не трябва да се подценява като инструмент за държавите да останат заедно. Държавите, които се разпадат - и често попадат в гражданска война - обикновено са слаби държави, където националното правителство несъмнено няма капацитет да ги държи заедно. Обратно, силните държави са в състояние да устоят на заплахата от отделяне. Разбира се, преди отцепването, никой не знае със сигурност колко силна е държавата.

И накрая, има и въпрос на политически морал. Какъв вид конституционна държава заслужава вярност? Такава, която зачита основните права, включително свободата на словото и свободното асоцииране.

Нито Испания, нито Ирак не извлякоха никаква полза от реакциите си към референдумите. Урокът за други страни в подобни ситуации е да приемат на сериозно свободата на словото - и да спечелят лоялността на гражданите, като зачитат техните права. 

----------

Ноа Фелдман, агенция „Блумбърг“