Труман Гарсия Капоти. Това е първото име на родения на днешния 30 септември 1924 година американски журналист и писател, признат за един от най-успешните представители на американската литература. Отива си малко преди да навърши 60 - на 25 август 1984 година, но преди това успява да стане част от културата не само на САЩ, а и на целия цивилизован свят. Кой е той, какъв е, какво го вълнува и тревожи, какво го движи напред, защо е толкова ексцентричен. Отговорът на тези и много други въпроси можете да намерите в материала на Нели Каприелян, публикуван в сайта lesinrocks.com. 
На 28 ноември 1966 г., в 22 часа, 500 гости, излезли от списъка на личностите от хайлайфа, се трупат под светкавиците пред вратите на хотел „Плаза“ в Ню Йорк. Жените са облечени в бели рокли и с бяла маска, мъжете в смокинг и с черна маска: пионки в игра на шах, организирана от онзи, който блести от няколко месеца на небосклона на „най-големите американски автори“. 
На 42 г. Труман Капоти току-що е хвърлил камък в морето на американския роман: „Хладнокръвно“, книга, която претендира, че всичко в нея е вярно, родена от желанието на автора й да постави началото на нов жанр non fiction novel - документален роман, на чието написване той е посветил шест години, разследвайки старателно около убийството на семейство Клътър в Канзас, извършено от Пери Смит и Дик Хичкок. Някои казват, че той нищо не е измислил, други - че е новатор. 
Противоположност на Селинджър
Няма значение. Ако Труман Капоти остава едно от най-големите имена в съвременната литература, то е защото неговият роман „Хладнокръвно“ е повлиял и променил (световната) литература за десетилетия напред, чак до днес: на него дължим модата на литературата, основаваща се на някакво произшествие, или романите, които поставят на сцената известни фигури, без преструвките на традиционния роман. Но ако неговата личност се превръща в мит, то е защото той е нещо като противоположност на Селинджър: изложен прекомерно под прожекторите, светски и медиен звяр, той няма да напише друго след този маскен бал освен откъслечни текстове, но никога повече роман.
След 1966 г. Капоти пише само новели, статии и портрети на звезди, новела за серия от убийства („Ковчези по мярка“), сякаш се е опитвал да пародира сам себе си, и три глави от това, за което обявява, че ще бъде неговият голям роман в духа на Пруст, „Сбъднати молитви“.
След 1966 г. той прекарва времето си да пътува, да се среща със своите „лебеди“ (богати и добре облечени светски хора като Бейб Пейли, Марела Аниели, Глория Гинес или Лий Радзивил), да прекарва нощите си в Студио 54 с бандата на Уорхол, да се унищожава бавно с алкохол и кокаин. Превръщайки се лека-полека в една от най-големите загадки в историята на американската литература: какво се е случило след 1966-а, годината, в която от голям писател, който е бил малко светски човек, той се превръща в голям светски човек, който е бил малко писател?
Филмът на Бенет Милър „Капоти“ (2005 г.), който проследява разследването и написването на „Хладнокръвно“, лансира една хипотеза: в крайна сметка Капоти се сближава с един от убийците, Пери Смит, до такава степен, че дори се влюбва малко в него, и неговата екзекуция чрез обесване на 14 април 1965 г. породила у Капоти такова чувство за вина, че той бил парализиран от него, забранявайки си несъзнателно да се осъществи като писател. Вярно е, че за да завърши „Хладнокръвно“, той е трябвало да чака (да желае?) умъртвяването на двамата убийци. Той ще излезе от всичко това опустошен, пишейки на един от своите приятели:
„Пери и Дик бяха екзекутирани миналия вторник. Бях там. Останах с Пери до края. Той беше спокоен и много смел. Това беше ужасно преживяване, от което никога няма да се отърся. Някой ден ще се опитам да ти разкажа. Но засега съм все още много разтърсен. С годините много се привързах към Пери. И към Дик също“.
Обсебен от обесването
Неговата връзка с Пери Смит може би се дължала на факта, че те били, всеки по свой начин, изоставени деца, страдащи, че не са били обичани от вятърничавите си майки. Дали Капоти се е идентифицирал до такава степен с младия убиец, че да види в него свой двойник, преувеличен образ на самия себе си, това, в което би се превърнал, ако не бе започнал да пише? Може би в обесването на Пери е видял собствената си смърт, осъждайки сам себе си да изживее останалата част от живота си като един вече мъртъв човек, забранявайки си всяка възможност за превъплъщение, дори и най-вече чрез думите.
Без да стане сам убиец и да застреля своите приятелки, разкривайки техните най-интимни тайни в „Сбъднати молитви“. Капоти прави грешката да публикува няколко глави в пресата. Още с първата, „Ла кот баск“, по името на шикозния ресторант, в който обядват тези жени от висшето общество, публикувана в „Ескуайър“, неговите приятелки го бойкотират - сред тях и Бейб Пейли, която той е обичал повече от всичко, която го изоставя също като майка му някога, изпълнявайки така форма на екзекуция колкото социална, толкова и емоционална, която ще сложи края на написването на този роман.
Ако психологическата интерпретация е правдоподобна, то „Quarto“ ни предлага и някои от големите интервюта на Труман Капоти, както и един текст, който той пише през 1980 г. по повод на писането, откъдето може да се извлече друга, по-литературна хипотеза. Ако 1966 г. се налага като преломна в живота на Капоти, то е, защото тя бележи с „Хладнокръвно“ апогея на неговия романен проект:
„Факторът, който мотивира този избор на сюжет - а именно написването на достоверен преразказ на една реална криминална афера - беше напълно литературен. Моето решение се основаваше на една теория, която нося в себе си откакто започнах да пиша професионално, което правя вече повече от 20 години. Струваше ми се, че от журналистиката, от репортажа може да се извлече нова и сериозна форма: това, което наричах в моето съзнание роман-истина“, казва той в едно от тези интервюта.
Журналистиката като литературен жанр
Думата „истина“ вече е хвърлена, като зар на масата в казино, защото се касае именно за дума, върху която Капоти залага всичко, литературата и живота си. Откъдето неговият нарастващ интерес към журналистиката, като недостатъчно използван жанр в литературата, с който той иска да свърже наративните техники на романа, за да създаде голяма новаторска книга. Той започва да пише „Сбъднати молитви“ през 1972 г. (ще публикува четвърта нейна глава в пресата, която впоследствие ще премахне), преди да я изостави през 1977 г., преминавайки през период на лична и творческа депресия:
„Каквато е да е била моята мъка, сега аз не съжалявам, че изтърпях това изпитание; в крайна сметка, тя промени изцяло моята концепция за писането, отношението ми към изкуството и живота и равновесието между тях, и разбирането за разликата между истинно и наистина истинско“, отбелязва той в текста си „Моят живот на писател“ (1980 г.).
Може би това търсене на „истинската истина“ убива лека-полека писателя в него, изправен пред обезумялото търсене на една невъзможна утопия - защото, в крайна сметка, какво е истина и как да се улови това толкова подвижно нещо?
„Като начало, аз мисля, че писателите, дори и най-добрите, „над-писват“. Аз лично предпочитам да „под-писвам“.
Което ще породи последния му разказ, „Ковчези по мярка“, с подзаглавието „Достоверен нероманизиран разказ за едно американско престъпление“, написан през 1979 г. в простата, радикална, почти уорхолска форма на дълга поредица от интервюта, направени от самия Капоти.
През целия си живот той се е колебаел между фикцията и реалното, блясъка и истината, между маските и лицата най-сетне. След като е блестял в центъра на своя голям маскен бал, той не спира да сваля маските на своите гости, герои в една социална трагикомедия, която е възнамерявал да разкрие, в нейната жестокост, в гениалните си „Сбъднати молитви“, за които ще съжаляваме завинаги, че не е избрал да завърши, вместо да се разводнява в журналистиката.
Продължавайки жеста на Пруст с „По следите...“, този романа „не е замислен като банален роман, форма, при която фактите са предрешени като фикция. Обратното, моите намерения са да премахна предрешаванията, а не да ги създавам“.
Но каква цена трябва да платиш, за да свалиш маските на цяло едно общество? Висшето общество го отхвърля, както обществото е осъдило Пери Смит. Заглавието на този роман Капоти е взаимствал впрочем от една фраза на Света Тереза от Авила: „Повече сълзи са проляти за сбъднатите молитви, отколкото заради несбъднати“.
Какви са били сбъднатите молитви на Труман Капоти, които той не спира да оплаква? Разбира се, богатството, славата, но има и една последна молитва на олтара на неговото изкуство: смъртта на Пери Смит. Мъртво лице над стегнатия възел, най-накрая лишено от маската на тази фикция, каквато е цялото съществуване, отвело го фатално до последната и непоносима истина: един или друг ден, всичко спира.
По материал от интернет.