Клуб „Русчуклии“ е гражданска организация с идеална цел, създадена от група родоизследователи, хералдици, историци, краеведи и обществени лица от Русе и приета като колективен член в Българската генеалогична федерация „Родознание“. 
Мисията на клуба е да издава и отпечатва изготвяни от членовете му изследователски материали, свързани с историята, теорията, методиката и практиката на генеалогията, хералдиката и сродните им науки, както и да участва в поддръжката и изграждането на паметници на националните герои и личности.
Вестник „Утро“ е партньор на клуб „Русчуклии“ и ще публикува материали на неговите членове за познатата и непознатата история на Русе и региона.

 

Крум ГЕРГИЦОВ
През последните десетина години в Русе се появиха  изследвания, които образуват стабилен масив, разкриващ в последователност историята на русенския драматичен театър. Такива книги са тези на дългогодишния драматург на театъра Василен Васев „Светлик на Дунава“ (2001- историята на театъра от 1878 до 1922), „Градина на музите“ (2013-историята на театъра 1922-1944). Сборникът „Летопис на русенския драматичен театър(1907-2014)“ допълни поредицата. Книги като фототипното издание на историята на театъра „1870-1926“ от Тодор Хр.Дашков (1926), излязло през 2002 г., няколко исторически изследвания на Живодар Душков придадоха още пълнота на театралната картина на Русе за периода до средата на ХХ век.
На дневен ред вече е продължението й, т.е. времето след 1944 г., а това е периодът на социализма. Изминаха 28 години от промяната на обществената система и вече сме на достатъчна дистанция, за да може да се изследва и анализира това близко минало на русенския театър. И така голямата история да бъде продължена.
Предистория на историята
Едно бъдещо изследване на русенския театър за времето 1944-1989 г. не може да мине, без да отбележи проникването на левите идеи в дейността му преди 1944 г. Едни от най-силните сезони в неговата история са тези по времето на директорството на актьора и режисьора Владимир Тенев - 1914-1921 г. А тъкмо това е периодът на т.н. Русенска комуна, когато на власт в общината са комунистите (БКП-т.с.,1919-1921). Освен качествения репертоар, ярките постановки, силната актьорска трупа, по времето на Тенев се правят редица преобразувания, които са подпомогнати от общината - театърът минава на пълна общинска издръжка и от градски става общински, създава се Театрален комитет, извършва се ремонт на сградата, разширява се сцената и се увеличават местата в салона, за най-бедните граждани се въвеждат безплатни представления и т.н. Така това е един период, който чувствително издига русенския театър към по-висок етап в художественото му и административно-техническо равнище.
В репертоара на театъра, макар и инцидентно, успява да намери място съветска пиеса. Това става по време на директорството на Тачо Танев през 40-те години. Възприето е да се смята, че първата поява на образа на Ленин в българския театър е в спектакъла „Кремълският часовник“ от Л.Погодин през 60-те години, на сцената на Народния театър. Но истината е друга. Още през 1939 г. в русенския театър се поставя пиесата „Товарищ“ от Жан-Луи Девал. В нея като епизодични образи се появяват Ленин, Горки и Троцки, които се изпълняват от актьорите Енчо Тагаров, Тодор Обрешков, Любен Христов.
Пак през 40-те години актьорите Изидор Хершкович и Роза Хершкович (брат и сестра), които са в трупата няколко сезона, се занимават с нелегална комунистическа дейност, като Роза Хершкович загива като партизанка през 1942 г. Така левите идеи макар и твърде завоалирано са имали достъп в битието на театъра.
Когато се наливаха основите
Първата премиера на русенския театър след 9 септември 1944 г. се състои на 18 ноември 1944 г. Това е постановката на пиесата „Москва се строи“ („Светлините на маяка“) от Л.Карасев, под режисурата на тогавашния директор Петър Кючуков. (Тази пиеса се играе и през 40-те години под заглавие „Героите на въздуха“).
В различни статии, рецензии, монографии и студийни  изследвания, разкриващи явленията и процесите от най-новата история на българския театър, русенският е признат за един от водещите и професионално най-стабилни състави. Фактите доказват това определение: трупата участва във всички важни театрални форуми на социалистическия театър  и винаги е отличавана с престижни награди в различните компоненти на един спектакъл. Неговите творци стават носители на държавни и творчески отличия. В тези социалистически години се ражда  и един от легендарните му периоди  - този на 70-80-те, когато директор е актьорът Васил Попилиев. Именно тогава творят личности като режисьора Слави Шкаров, актьорите Елена Стефанова, Константин Димчев, Минко Минков, Климент Михайлов и още много други. Това  са години на стремителен възход на театъра.
Не по-малко интересни са и първите години след победата на социализма, когато в театъра са други изтъкнати творци - режисьорът Леон Даниел, актьори като Георги Георгиев, Цветана Николова, Спас Джонев, Любен Попов, Елисавета Морфова и редица още славни фигури.
Има силен подем в отношението на театъра да прави изкуство, което изпълнява повелята на БКП „Изкуството- близо до народа“. Малко са пиесите, които имат конюнктурен идейно-партиен характер: такива са например заглавия като „Ленин влезе в нашия дом“ от Г.Караславов, „Село Борово“ от Кр.Велков, „Великият ден“ от М.Бануш, „Вяра“ от Т.Генов, „Горчиво кафе“ от Д.Василев , „Жажда“ от В.Нешков и др. Преобладават пиеси, които, в тона на партийната линия на соцреализма, са  талантливи и силни произведения: „Щастие“ от О.Василев, „Царска милост“ от К.Зидаров, „Всяка есенна вечер“ от Ив.Пейчев, „Светът е малък“ от Ив.Радоев и редица други.
През 70-80-те години се забелязва чувствително по-голяма смелост в избора на радикално-дръзки пиеси в репертоара. Театърът участва в театралния процес с творческо достойнство, което именно му помага да включва творби не толкова с  партийни идейно-патетични  внушения,колкото такива, в които темата за  живота на съвременника е изведена чрез навлизане  в социално- нравствените катаклизми. Затова и много спектакли се превръщат в легендарни  събития:  „Всяка есенна вечер“ от Ив.Пейчев, „Гласът на Америка“ от Б.Лавренев, „Когато розите танцуват“ от В.Петров, „Чутна Яна“ от Сл.Красински, „Съд на честта“ от Р.Игнатов, „Босилек за Драгинко“ и „Музика от Шатровец“ от К.Илиев, „Птиците на нашата младост“ от Й.Друца и още много други. 
Един бъдещ исторически анализ би показал как  художествената политика е сътворявана с необходимото творческо достойнство: спектаклите са съчетавали езоповски талантливото и партийно-правилното, нормативното и истински вълнуващото. В този смисъл възходът има богати смисли в социален и естетически характер.
Случаите на инакомислие
По времето на социализма почти всеки театър е имал драматични епизоди, в които свободомислието на театралните творци е било наказвано: спирания на спектакли, умишлено отстраняване на лудите глави от сърцевината на процесите, кадрови промени и т.н. Известни и  много анализирани са такива случаи като разгрома на бургаския театър в края на 50-те години, спиранията на пиеси от Георги Марков, трудното приемане пиесите на Йордан Радичков и Станислав Стратиев и т.н. Има ли в русенския театър такива случаи на инакомислие, които да са прозвучавали като своеобразно опълчване срещу идеологическо-партийните догми ? Да, съществуват такива случаи, които показват, че развитието на театъра в Русе през социализма не винаги е било в желаната от властта оптимистична линия на претворяване на съвременността.
Първата изострена ситуация е през 1956 г., когато излиза пиесата на Борис Илиев „Неспокойни нощи“ (режисьор Леон Даниел). Това е творба, разкриваща в драматичен план извършващите се процеси в кооперирането и създаването на ТКЗС-та. Спектакълът бива обвинен в невярно отразяване тези процеси, остро критикуван и  след няколко представления спрян.
 Втората драматична ситуация е през 1968 г., когато  друг спектакъл „Ние не сме сами“ от Христо Кацаров (режисьор Васил Луканов), също с тематика от кооперирането, бива остро разкритикуван от журито на Четвъртия национален преглед на българската драма и театър (1969) за невярно пресъздаване на процесите в образуването на селските кооперативни стопанства. Спектакълът е разгромен, а режисьорът напуска Русе. 
През февруари 1976 г. е премиерата на спектакъла „Седем песни за северния кей“ от С.Левков (режисьор Слави Шкаров) с тематика от живота на работниците в една бригада корабостроители. Постановката е наситена с много музика, песни, като за първи път в българския театър се използва мултимедия (тогава прожектиране на документално заснети кадри). Пиесата е разкритикувана за слабо художествено равнище и затова, че в твърде неверен план показва душевността на работника, т.е. преобладават тоновете на озлобление, бунтуване, песимизъм, вместо познатите  оптимистични нотки. Появяват се отрицателни критични статии и така тя се явява третият голям театрален скандал в съвременната история на театъра.
В първите години на 50-те постановките на младия тогава Леон Даниел на русенска сцена предизвикват остри спорове за стила на режисурата в българския театър. Основният конфликт е между режисурата на т.н. битов реализъм и новия подход на млади режисьори като Вили Цанков, Юлия Огнянова, Леон Даниел, които търсят в спектаклите си нов метафоричен език. Затова и от 18 до 20 юни 1955 г. в Русе се провежда Национално съвещание на режисьорите от професионалните театри в България, където се дискутират тези проблеми. А това също е принос на русенския театър в разклащане здравите догми на социалистическия реализъм в театралното изкуство.
В близката история на русенския театър има и спектакли, които без да достигнат до скандални ситуации, с художествените си качества, с публицистичния си патос и откровена искреност  предизвикват неочакван изострен поглед към проблемите на историята, на съвремието. И те също са взривявали  обичайното традиционно-художествено статукво на театъра. Като такива бих посочил „Босилек за Драгинко“ от К.Илиев (реж.Слави Шкаров), „Музика от Шатровец“ от К.Илиев (реж.Стоян Камбарев), „Сини коне на червена трева“ от М.Шатров (реж.Слави Шкаров), „Миналото лято в Чулимск“ от Ал.Вампилов, та дори и една откровена партийна пиеса като „Майка на всички“ от Г.Караславов. Тя ще се запомни с вълнуващата игра на Елена Стефанова в ролята на майката и с изпълнението на Минко Минков в ролята на Усоев, където образът на полицейския следовател е предаден в твърде очовечен вид, а не с  щампите на познатите тогава отрицателни краски.
Последната премиера за 1989 година
Точно на 10 ноември 1989 г. вечерта в русенския театър се играе пиесата „Страшният съд“ от Ст.Цанев(реж. Петър Александров). Тя се явява и последната премиера през преломната 1989 г. А това е творба за страшните чистки на Партията /БКП - б.р./, които е извършвала спрямо свои членове през 50-те години (визира се процесът срещу Трайчо Костов). И с тази постановка русенският театър се включи в редицата на професионалните театри в България, които по времето на социализма имаха смелостта и доблестта от театралната сцена да поставят проблеми на времето с категорична острота, безпощадна откритост и разтърсваща зрителя искреност. Театралният край на един период е твърде символичен...
Вече сме в годините на ХХI век. Театърът върви по нови естетически и социално-политически пътища. Но не бива да се забравят празниците и драматичните мигове на русенския театър през периода на социализма - тези, които са калявали неговото свободомислие, достойнство и творческа дързост. Те чакат своя проникновен и обективен прочит - следващите страници от масива на голямата история на русенския театър.