Клуб „Русчуклии“ е гражданска организация с идеална цел, създадена от група родоизследователи, хералдици, историци, краеведи и обществени лица от Русе и приета като колективен член в Българската генеалогична федерация „Родознание“. 
Мисията на клуба е да издава и отпечатва изготвяни от членовете му изследователски материали, свързани с историята, теорията, методиката и практиката на генеалогията, хералдиката и сродните им науки, както и да участва в поддръжката и изграждането на паметници на националните герои и личности.
Вестник „Утро“ е партньор на клуб „Русчуклии“ и ще публикува материали на неговите членове за познатата и непознатата история на Русе и региона.

Красимир Г.КЪНЧЕВ
Това е третата и последна част от обзора на сведенията за Русе и околностите в пътеписите на британци, видяли страната ни преди Освобождението. Записките на тези пътешественици разкриват една много интересна картина и са ценен извор както за историците, така и за всеки, който обича историята.
Периодът между 1820 и 1856 г. генерира много сведения за последиците на две от най-значителните руско-турски войни. Докато първата, тази от 1828-1829 г., почти поставя на колене Османската империя, то втората, известна като Кримската война от 1854-1856 г., благодарение на помощта от сънародниците на английските пътешественици почти поставя на колене Русия, лишава я от така дълго лелеяния излаз към топлите морета и Константинопол. Обяснимо е, че пътеписите от тези години са предимно на военни, на английски офицери на служба в Османската империя, на командващите различните части на английския експедиционен корпус дислоциран първоначално в българските земи и водещ активни действия в Североизточна България около Разград, Русчук, Силистра.
Наскоро благодарение на лични контакти в Албиона успях да се сдобия с копия на някои непубликувани и/или непреведени на български език публикации на пътеписи, на част от които ще се спра тук.
При цялата надъхана военновременна обстановка тонът и изказът на английските пътеписи продължава да е добронамерен, непредубеден. Откроява се стремежът към обективност и спрямо двете основни воюващи сили. Проличава натрупаният опит в проучването на нови райони за английската търговия, политика и наука. Може би това е което дава общия облик на английския пътепис от XIX век. Изненадващо отсъства вкоренената ни представа за сдържания английски джентълмен, за привърженика на османската власт и за негативно настроения към покореното християнско население на Балканите англичанин. Точно обратното.
След приключването на войните срещу експанзията на Наполеон Бонапарт през 1823 г. капитан Джордж Метю Джоунз предприема няколко пътешествия, които целят запознаване с търговския и военноморския потенциал на различни страни. Запознат добре с Испания и Италия, Джоунз реншава да изследва Франция, Холандия, а след това скандинавските страни, Русия и Османската империя. Втори том от съчинението му описва пътуването от Русия по Черно море до Цариград и след това през Гърция и Италия. Впечатленията му са предадени под формата на обширни писма. 
Сведенията му са особено ценни поради това, че търговията е възобновена, контактите между европейските държави се водят цивилизовано. Продължава търсенето на възможностите за разширяване на британската търговска инвазия, основно чрез дипломатически усилия, за изместването от пазара на черноморските народи. Характеристиката му за корабоплавателните и търговските умения на руснаците и турците са много показателни:
„...търговията се води главно от австрийци, руснаци и турци, които по общо признание са най-неопитните моряци. В действителност последните две народности едва ли заслужават това звание и понастоящем са неспособни да бъдат навигатори: първите - поради невежество; вторите - по същата причина, комбинирана с този голям враг на активността, главната черта на тяхната религия - убеждението, че всичко е предопределено...“.
Капитанът от британската кралска флота Чарлз Колвил Франкланд публикува през 1829 г. два тома на  „Пътешествия от и до Константинопол в годините 1827 и 1828“.
В посвещението, адресирано към неговия чичо и патрон лорд адмирал Колвил Франкланд пояснява, че в продължение на три години е обикалял различни области на Европа и Азия и си е водил дневник, предназначен в началото единствено за консумация в най-близък кръг.
Франкланд минава през Унгария, Трансилвания, Влашко и през Източна България се спуска към османската столица, където престоява известно време. Тук предлагам тази част, която излага разказа за пътуването му от Букурещ и пътя му през Гюргево, Русчук, Разград в посока на Шумен и Константинопол през април 1827 г.
За нас са важни особено ония от описанията, които предлагат сравнения с начина на живот,  бита на населението от различните селища в България. 
„...3-и април (1827 г.). Станахме рано и започнахме наново да нареждаме багажа си, тъй като моят приятел реши да остави каретата си тук и стана необходимо да прехвърлим на друго място нашите дрехи, книги и т. н. Мистър Блуте (английски консул в Букурещ) най-любезно бе наел един татарин със зелен тюрбан да ни закара до Константинопол за сумата 1300 пиастри, като до Дунава трябваше да пътуваме с местни каруци, а оттам до турската столица - на кон. Разстоянието е около четиристотин мили. Цялата сутрин бяхме заети с обмяна на нашите австрийски пари за турски дукати и пиастри и с най-различни необходими приготовления за едно пътуване през страна, където по време на рамазана или турските велики пости не може да се намери нищо друго освен яйца и кафе.
Напуснахме Букурещ в 2,45 с четири товарни каруци - по една за всеки от нас, една за татарина и една за багажа; всяка теглена от четири малки, диви на вид коне, направлявани от също така диво изглеждащ форейтор (яхнал най-близкия впрегатен кон), който през цялото време подвикваше унило на конете си и на чиито монотонни викове като ехо откликваха неговите събратя каруцари. Тези малки каруци са на около фут и половина от земята и са най-примитивните и най-чудати превозни средства, които някога съм виждал или чувал. С невероятна бързина се тътриш през тресавища и коловози, над храсталаци, през дефилета и потоци, седнал върху наръч сено; раздрусан почти до смърт от стремителността и бързината на движението... 
Нашият татарин - хаджи Емин Ахмет, седеше пред нас с извънредно сериозно изражение, пушейки своя къс чибук или лула, без да изразява съчувствие към нашите неудобства или да споделя нашето веселие. Сменихме конете няколко пъти и по залез слънце прекосихме река Аргиш (р. Арджешул, ляв румънски приток на Дунав) по изгнил и люлеещ се понтонен мост, но не можахме да стигнем Гюргево тази нощ поради една друга придошла река, чийто мост не бе използваем... Около 9,30 ч. спряхме пред жалка кирпичена колиба край Тия (село Дъица до Гюргево) където се намира пощенската станция, и тук се настанихме за през нощта... Ние с хаджи вечеряхме чай, хляб и яйца и легнахме върху нашите седла и чулове, които носехме от Виена. Както обикновено, и тук бяхме изпоядени от бълхи и с радост потеглихме, щом се съмна.
4-и април. Около пет часа заехме отново местата си върху връзките сено и се отправихме бързо към Дунава, минавайки покрай няколко села с приземни къщи, чиято външност създаваше впечатление за голям брой бунища. Тези окаяни жилища на мизерията могат да се видят на много места в Унгария и Трансилвания. Мисля, че древните сармати са живели до голяма степен в подобни бърлоги. Тези жалки коптори са просто продълговати изкопи в земята, дълбоки около три фута, над които е нахвърлян мизерен покрив от клони и слама. Входът е през един от фронтоните. Никой не води по-скотско съществувание от влашкото селячество...
Около 6,30 ч. влязохме в крепостта на Гюргево. Като за турска крепост би могло да се каже, че е силна: заобиколена е с добра стена и на равни разстояния са разположени бастиони... Това е една важна позиция дотолкова, доколкото контролира преминаването на Дунава откъм Русчук. Той е голям разпръснат град и е красив откъм Дунава. Вътрешността му не се отличава от всички останали турски градове, а именно: мръсотия и мизерия, дървени къщи и магазини, джамии и минарета (и тук-таме между тях една или две гръцки църкви). В Гюргево има турски гарнизон.
Прекосихме града и през една врата излязохме на брега на Дунава, който значително се бе покачил в резултат на последните проливни дъждове. Трябваше да изминем доста голямо разстояние по вода под стените на града, докато стигнем пристанището. Тук бяха събрани голям брой коне, закупени за нуждите на турската кавалерия. Интересно бе да се наблюдава начинът, по който свирепите на вид турски войници вкарваха бедните, треперещи, пръхтящи добичета в грамадните си, недодялани, безформени фериботи. Тези плавателни съдове са с много примитивна конструкция, извънредно остри в двата края, почти плоскодънни; с висока кърма и нисък нос. Имат висока, зле съоръжена мачта и грамадно триъгълно платно и когато плуват, видът им е извънредно живописен.
На това място Дунавът вероятно е широк около миля и половина, но тъй като Русчук е разположен значително по-нагоре по реката, то преходът е доста дълъг. Беше чудесно тихо утро и нашите турци слязоха на един остров, наречен Слободзе, като доста дълго влачиха лодката, а след това на два-три пъти засядахме...“.
Интересни сведения за турския аскер и готовността му да се подложи на обучение и мундщровка, за крепостта и укрепленията в Русчук дава продължението в пътеписа:
„...Стигнахме в Русчук в 8,40 ч. (на 4 април 1827 г.) и дебаркирайки на нещо като открит плаж сред турските лодкари под дулата на една застрашителна батарея, ние се отправихме към един хан (нещо като кафене), гледащ към брега, и тук се поизчистихме, като през цялото време, докато се миехме на кладенеца във външния двор, ни наблюдаваха няколко циганки, които непрекъснато нещо ни говореха. Малко си поотпочинахме, докато татаринът даваше разпореждания за конете ни и т.н. Много ме забавляваха турците, които проявяваха изключителен интерес към нашето оръжие и един-двама от тях, хващайки здраво пушката на мистър... изпълниха индивидуалните и взводни упражнения с оръжие по европейски маниер...
Русчук е голям и укрепен град
Отвсякъде е заобиколен със стена и ров с подвижни мостове. Укрепленията му обаче са доста занемарени и западнали. Заема ключова позиция на брега на Дунава... и е добре снабден с оръдия откъм реката. Има около деветнадесет хиляди къщи; голяма част от жителите му са гърци и арменци. Осъществява значителна търговия по вода с градовете на Унгария и дори с Виена. Неговите минарета и куполи му придават много живописен вид. В 1810 г. бил превзет от руснаците под командуването на Камински и опожарен при оттеглянето си от Кутузов, когато бил притиснат от Ахмед ага.
В дванадесет часа се отправихме с нашата кавалкада, състояща се от нас самите, хаджи Ахмет, един форейтор или кираджия и един товарен кон, по стръмните и неравни улици и прекосихме нещо като открит пазар, отделен от града със стобор и порта; след което стигнахме до външната стена или крепостния вал... и минавайки през една порта и по един подвижен мост, навлязохме в добре обработена местност с чудесна долина, пълна с живописни скали и гори. По залез слънце хаджи Ахмет и кираджията слязоха от конете си при хубава малка чешма, измиха се и произнесоха дълги молитви, след което обиколиха няколко пъти чешмата в кръг и изпяха нещо монотонно като песен или химн, от което единствено можах да различа думите Аллах! Аллах! Аман! Аман!...
...По време на цялото ни пътуване до Константинопол при изгрев и залез хаджи Ахмет и нашите кираджии никога не пропускаха да изпълнят религиозните си обреди и да се молят и пеят на аллаха. Те правеха това с подобаваща сериозност, при все че, да си призная, от време на време се изкушавах да се изсмея на техните дивашки викове и монотонно пеене...
...Хаджи Ахмет бе един добър и сърдечен човек. Той е бил в Мека, в Басра, Дамаск, Алепо, Кайро, Александрия, Мора (или Морея), участвувал е в обсадата на Мисолунги, мразеше московитите и раите, но обичаше хубавите момичета (коконите) на Букурещ с увлечение, подобаващо на истински правоверен. „О, белла! Белла коканица! Букурещ“ - възкликваше той на неговия примитивен френски, притискайки и двете си ръце към гърдите...“.
Могат да се цитират още много редове, но не е възможно, пък и който проявява интерес, ще намери начин да прочете целите текстове.
Оставам и с надеждата, че изнесените сведения на английските пътешественици ще бъдат чудесно и полезно допълнение в проучване на миналото от нашия край, за  архитектурно-пространственото и териториално развитие на града, на облика и хронологичните граници за съществуване на различните градски обекти.