Красимир Г. КЪНЧЕВ
Globetrotter или казано на български - заклети пътешественици. Как ви звучи това? Почти като заклети счетоводители? Не, разбира се. Защото се отнася до една група хора - не винаги богати, но винаги любопитни -поели по света и посветили живота си на неговото опознаване. 
Човек, който се разхожда по глобуса. Това е свободният превод на английската дума globetrotter, която няма точен аналог на български. Така се чувстват и наричат десетки пътешественици, които дръзват да тръгнат да опознават или преоткриват страни и народи. Това увлечение се заражда в края на XVII - началото на XVIII век, когато Ренесансът е пробудил нови чувства и стремежи. 
Интересите на всеки пътешественик, умението му да наблюдава и да оценява по свой начин видяното и преживяното 
придават на всяко описание своеобразност, чар и неповторимост
Ето защо, когато през 1987 г. се появиха „Английски пътеписи за Балканите (края на XVI - 30-те години на XIX в.)“, те бяха посрещнати с възторг от четящата общност. Използването на сведенията от тях аргументирано допълват и са използвани в авторитетни изследвания на такива русенски историци, като Теодора Бъкърджиева, Стоян Йорданов и др. Последваха ги и други спорадични публикации от и за отделни английски автори, които оставят своите пътеписни бележки за българските земи, за Североизточна България и Русенско. А наскоро, благодарение на лични контакти из „мъгливия Албион“, успях да се сдобия с копия на някои непубликувани и/или непреведени на български език пътеписи и - което е още по-интересно - на съпътстващите ги илюстрации, литографии, гравюри, които в значителната си част остават непубликувани и непознати в България.
Ще се постарая да предам по-долу в хронологична последователност най-общите и най-интересните бележки на тези „заклети пътешественици“ за Русенско с кратък коментар за авторите и за най-характерните им впечатления от региона и селищата, през които преминават.
За 
тягостното впечатление и неуспешните руско-турски войни, които само разоряват и обезлюдяват откъм християнско население североизточните български земи,
са особено шокиращите думи на Робърт Уолш през 1827 г.: : „...Най-впечатляващата подробност за всеки прекосяващ Турция пътник е депопулацията. Руини там, където е имало села, както и угари там, където земята е била обработвана, се срещат често без никакви признаци на живот близо до тях. Това не се забелязва толкова добре в по-големите градове, въпреки че причините действат там с още по-голяма сила...“.
Но нека да не избързвам, за негативните последици от тези войни спрямо българското и християнското население се намират думи в почти всички описания.
Поне до момента най-старият известен английски пътепис, който дава данни за българските земи, е на преподобния Едмунд Чишъл.
След ръкополагането му за свещеник той е назначен към Левантинската компания в Смирнна, където престоява от 1698 до началото на 1702 г. След края на службата му се отправя към Цариград, без обаче да се спира там, а продължава за Одрин, където се присъединява към свитата на лорд Пейджет, вече бивш британски посланик при Високата порта, с когото се завръща в Англия. При преминаването си през България той 
обръща особено внимание на красивата Дунавска равнина и плодородието на земите, обработвани с непосилен труд 
от тънещото в мизерия население на селищата Арнауткьой (днес село Пороище край Разград), на Узундже Алон (днес Равно), на Юпер и Тутракан, където преминавайки през Дунав след петдневно пътуване през Долна Мизия, напуска българските земи. 
„... 18 април. През подобна местност, но малко по-гориста продължихме нашето пътуване до Юпер. И оттам, където за първи път видяхме Дунав, на следващия ден продължихме през богата, приятна и добре обработена земя и към 12 часа пристигнахме в Тутракан, разположен на брега на реката... Междувременно не мога да не си спомня с удоволствие приятната земя на Долна Мизия, през която пропътувахме за пет дни. Земя, която (пренебрегната от Овидий и от съвременните географи) по богатство на почвата, разнообразния релеф, чудесни пейзажи, осигуреност с вода и гори не може да бъде сравнена с никое друго място на вселената. Но въпреки че тази част от страната, която постепенно се спуска от склоновете на Хемус към бреговете на Дунав, е богата както на орна земя, така и на пасища, нейните жители изглеждат доста бедни и живеят в много мизерни къщи...“.
Между 1805 и 1809 г. в Лондон е отпечатана една поредица от десет тома непубликувани дотогава пътеписи, както и преводи на такива от чужди езици. Още в първия том е включен един анонимен пътепис между 9 и 12 май 1794 г., който покрива маршрута от Трансилвания към османската столица и съдържащ подробно описание на пътищата и разстоянията между селищата от Гюргево, през Русчук, Писанец, Турлак (днес Цар Калоян), Разград, Бешли кьой (днес квартал Кирково на Преслав). Анонимният разказвач дава 
любопитни подробности за бита и обичаите на местното население, 
предимно християнско, за различията в траурните ритуали и гробищата на християни и мюсюлмани, за религията им и османското управление, дори за съществуващата мода в облеклото на жените.
„...9 май (1794 г.) ...За да стигнем до по-подходящ път, наехме голяма лодка е 8 гребла и с голямо удоволствие гребахме срещу течението на Дунава в продължение на около 2 мили. По левия стръмен и песъчлив бряг са разпръснати много турски къщи, разположени са в гъсти горички от кедър и плодни дръвчета. Това бяха околностите на град Русчук и крайградските убежища на по-богатите му жители. Спряхме в подножието на стар замък, в който все още беше разположен гарнизон и който с високите си минарета, високи почти колкото шпилове, и с кьошкове, или вилите, построени и боядисани с много цветове по китайски маниер, съживяващи речния пейзаж по протежение на повече от половин миля с много нови и приятни елементи.
Общо взето, турските провинциални градове се разпростират върху голяма площ, но това не е доказателство за многобройно население. 
Русчук, както и другите градове, е голям и разпръснат, това е много древен град, 
който според някои географи е бил Axiopolis. Къщата, в която се настанихме, както и всички останали, които видяхме, беше свързана с улицата чрез голям портал и вратичка, водеща към двор, отчасти застроен. Най-хубавата постройка беше изградена от дърво и покрита с червени вълнообразни керемиди, с прозорци с много плътни решетки. Това беше харемът или стаите на жените, които, както ни осведомиха, можеха да ни наблюдават, като остават скрити за нас. Приеха ни в голям кьошк и ни нагостиха по турски обичай. Дадоха ни дървена лъжица за пилафа, или оризовата чорба, но не и ножове или вилици. Тъй като дунавската риба беше чудесна и се намираше в изобилие, тя съставляваше по-голямата част от менюто, но ни беше поднесена нарязана на много малки парчета, за да се яде с пръсти. Появиха се слуги с тасове и кани с вода за пиене и миене; почерпиха ни и с вино, доставено от дюкяна на един евреин в махалата. Споменавам тези подробности, тъй като това беше първото ни гостуване у турчин, и то у представител на средната класа, със съответните традиции в домакинството... 10 май (1794) ...Като наехме допълнителна стража от 8 души, които приеха да ни преведат през сложните проходи на планината Хемус, тъй като по по-популярния път навярно вилнееха бандити, ние напуснахме Русчук, който изглеждаше още по-привлекателен от хълма край него поради съвършено новите си очертания. След това прекосихме малка по размери и немного разнообразна равнина и стигнахме до Пезанти...“.
Един истински globetrotter е англиканският пастор Джон Джексън. Правейки почти околосветски круиз през 1797 г., воден изключително от любопитство, пасторът, който е и винотърговец, и регистриран член на дружеството на антикварите в Лондон, се отправя за Индия, а при завръщането му в родния Албион 
маршрутът му след черноморското крайбрежие преминава и през Шумен, Разград, Русчук
За съжаление неговите бележки са много кратки, но перото му не остава равнодушно към красивите местности, през които преминава.
„...Четвъртък, 31 август (1797 г.). В 6,30  тръгнахме от Разград с нови коне и в 8 часа спряхме за един час да отдъхнем в село Юченча (Хюсенче, днес Осенец, Разградско). Яздихме почти 40 мили през една от най-хубавите местности, които бях видял - изорана и засята с жито навсякъде, докъдето се простира погледът.
В 6 часа наближихме Русчук, но не можахме да видим града, преди да се приближим на половин миля до него, защото е разположен на брега на Дунава в подножието на хълм, дълъг няколко мили по протежение на Дунава и засят с лозя.
Русчук е голям и гъсто заселен град с размерите на Ливърпул...“.
Началото на новия XIX век е отбелязан с пътеписа от 1801 г на Уйлям Уитмън, член на Кралския медицински колеж в Лондон, който е лекар на британска военна мисия в Египет, целяща да окаже съдействие на Турция срещу надигащата се Франция на Наполеон Бонапарт. След избухването на чумна епидемия там, британските офицери са извозени с кораби от Александрия до Цариград и през пролетта на 1801 г. поемат обратния път към Англия. Също като пастор Джон Джексън и Уитмън предпочита след Цариград крайбрежния черноморски маршрут да Варна, откъдето с каруци се придвижват през Шумен, Разград, Русчук и през река Дунав напускат в посока на Букурещ.
Неговите бележки са особено ценни, 
тъй като принадлежат на перото на професионалист. Те се отнасят за чумата и другите болести в Османската империя, за царящите размирици. Заедно с метеорологичния му дневник съставят приложението към неговия дневник. Още по-интересно е и това, че същият дава в сведенията си за Русе факти, които го оприличават на един днешен съвременен град, със „свободна икономическа зона“ за търговия.
„...В седем часа сутринта на 28-и (м. май 1801 г.) тръгнахме от Варна. [Пътувахме] в някакви леки покрити каруци, наричани arabars. Бях принуден да наема три такива - за себе си, за слугата ми и за багажа. Тези превозни средства са много малки и тесни. Те донякъде напомнят на нашите коли за амуниции и са теглени от един кон. Направени са така, че пътникът да може да се налегне по цялата си дължина в тях. 
Наемът за една такава каруца по пътя от Варна до Русчук... пътуване, което продължава четири или пет дни, 
е осемнадесет пиастъра... На 1-ви юни (1801 г.) тръгнахме в четири [ч.] сутринта, а в шест [ч.] влязохме в Русчук, където веднага се настаних в един от хановете. Имах щастието да се срещна тук с един гръцки търговец, който ме обгради с дружеско внимание и ми даде ценни съвети за по-нататъшното ми пътуване. Той самият е бил принуден да избяга от Букурещ заедно с всички по-видни граждани, консулите и др. поради страшните заплахи на бандитите, които по това време опустошавали страната, и поради приближаването на войските на Пазван оглу (видинският аянин Осман Пазвантоглу). Князът все още се задържал заедно с няколко свои приближени, но консулите решили за по-благоразумно да се оттеглят в Кронщат (днес Брашов, Румъния). Заедно със споменатия господин посетих драгомана на княза на Букурещ, който по това време беше в Русчук, но се канеше да тръгва към Константинопол... Русчук е много приятно разположен на източния бряг на Дунава. Той е доста голям [град], в който живеят турци и гърци. Това е единственият град в тези области, който има свободна търговия и всякакви стоки се донасят насам, като пазарът гъмжи от разнообразието им. Сутринта на 2-ри пристигна един кораб, натоварен със стока и няколко пасажери немци. Той идваше от Виена и пътуваше за Галац в Молдавия...“.
Макар и само четирима заклети английски пътешественици от XVIII век да са оставили бележки за пътуванията си и преминаването през Русенско, не можем в никакъв случай да игнорираме сведенията им за един от най-слабо проучените периоди от историята ни.
Следва продължение в рубриката „Клуб Русчуклии“ идния петък