Диана КОЛАРОВА
Български учен и лекар, кореспондент на „Ню Йорк Таймс“, основател на Американската търговска камара в България и американски дипломат. Това е най-най-лаконичната визитка на Асен Кермекчиев - българина, чиято памет бе увековечена през юни 2012 година с почетен знак в градинката пред „Кристал“ срещу Военния клуб в София, открит с тържествена церемония от тогавашния американски посланик у нас Джеймс Уорлик. Защото Кермекчиев работи неуморно за България, а по-късно и за американско-българските отношения. През 1912 година той открива в София Консулска служба на САЩ и става първият представител на Съединените щати в България.
Така след десетилетия умишлено игнориране един достоен българин получава достойно признание от родината си. А Русе се сдобива с още един повод за гордост. Ето защо.
Асен Константинов Кермекчиев е роден през 1871 година. В свои биографични бележки той отбелязва като роден град Русчук, но в Регистъра за преброяване на населението в щата Ню Йорк от 1940 година е записано „Айс Кермек, 69-годишен, роден през 1871 година в Букурещ, Румъния“. Подобен е случаят с проф.д-р Параскев Стоянов, чиито биографи посочват Гюргево за негово родно място, а в апликационни форми за участие в международни конгреси той посочва, че е роден в Русчук. 
И двамата безспорно и безусловно се считат за русенци, 
родени по стечение на някакви обстоятелства съответно в Букурещ и Гюргево.
Първите спомени, детството, родителите Костаки и Екатерина, брат му Александър, сестрите му Екатерина и Елена  - всичко свързва Асен с Русе. В дунавския град  се учи да чете и пише, играе с братовчедите и завързва приятелства със съседските деца. През 1885 година 14-годишният младеж кръщава сестричката си Елена. В регистъра на катедралния храм „Света Троица“ е записано „Елена - баща Коста Н.Кермекчиев 45 г., майка Екатерина  Иванова Пандалеску 40 г., кръщава Асен К.Кермекчиев, брат на детето“.
Дядо му, хаджи Ненчо Кермекчиев от Търново, търгува с кожи и има кантори в Цариград и Лайпциг. Баща му Костаки и чичо му Иванчо се заселват в Русчук, където търгуват и транспортират стоката по река Дунав за Виена. 
Чичо му Петър се установява в Галац. 
Той заслужава малко по-особено внимание
Видният търговец и благотворител Петър Хаджи Ненчов Кермекчиев се ражда през 1826 година в Търново. Петър Кермекчиев получава начално и средно образование в гръцкото училище в родния си град и завършва колеж в Цариград. През 1860 година заминава за Русия и постъпва в Одеското търговско училище. След това става секретар в английското консулство в Галац. Започва търговия с жито. По-късно фалира, но по време на Руско-турската освободителна война (1877-1878) отново натрупва състояние, като осъществява транспорта на мунициите на руските войски от Букурещ до Търново. 
Поради заболяване през 1880 година се отказва от търговията и влага всичките си средства в кантората на Евлогий Георгиев. Година преди това Кермекчиев е направил завещание, с което оставя 20 000 лева на Девическото сиропиталище „Елена Домна“ в Букурещ и още толкова на училището „Св. св. Кирил и Методий“ в румънската столица. Други 20 000 дава на ефорията на болницата „Св.св.Козма и Дамян“ в Търново. 
Остатъкът от своето състояние той оставя на „милото и любимо мое автономно отечество България, 
в лицето на Българското правителство, с единствена цел за вечен фонд „За народно образование „П.Н.Кермекчиев“.
Приходите от фонда са предназначени за издръжка на българи „за придобиване и допълнение научното развитие в образована Европа“. След смъртта му през 1881 година българското правителство разпорежда ценните книжа и сумите по завещанието да се вложат в БНБ.
Наследството на Петър Кермекчиев е оценено на 287 250 златни лева и 96 000 рубли. Отпускането на стипендии започва още през учебната 1883-1884 година. Стипендианти на този фонд са над 100 младежи, учили музика, живопис, медицина, инженерство, източна филология и др. в европейски университети. 
Сред стипендиантите са неговите племенници - Александър /роден през 1881 година в Русчук/, записал право в Сорбоната, и Екатерина, която следва музика и живопис в Мюнхен.
Костаки х.Ненчов Кермекчиев е член на Русенския революционен комитет. 
Служи за куриер с Българското централно благотворително дружество в Букурещ
Той е първи братовчед на митрополит Панарет Рашев и Кица, майката на Венета Ботева по линия на тяхната майка Иванка Кермекчиева, сестра на хаджи Ненчо.
Асен Кермекчиев принадлежи на стар възрожденски род с много заслуги в борбите за църковна и национална независимост. Той понася много тежко смъртта на любимата си братовчедка Иванка Ботева и дори излиза с публикации, че тя е жертва на лекарска грешка.
Младежът учи в родния си град. Продължава образованието си в Робърт колеж в Цариград. След завършването му заминава да следва медицина в Париж, която завършва през 1899 година. Покрай медицинската наука Кермекчиев попива и от културата на бел епок, като се завръща в София елегантно облечен и с изтънчени обноски, владеещ няколко европейски езика. Работи като лекар и журналист, издава книги на български и френски език на медицински теми. 
Статиите му в българския печат редовно биват препращани във Вашингтон 
от генералния консул на САЩ в Букурещ, който пише през 1910 г.: „Почти не минава ден без повод да му се обадя за един или друг вид сведения, свързани със събития в България... Наистина не зная как бих могъл да изпълнявам голяма част от нашата работа във връзка с България, ако той не ми оказваше помощ“. 
Асен Кермекчиев е подходящата възможност за по-голямо сближаване на САЩ и България. Той е в приятелски отношения с българския цар Фердинанд и познава лично повечето членове на кабинета. През януари 1912 година е назначен за консулски представител на Америка. Няколко месеца по-късно в попълнен от него формуляр прави впечатление, че той вписва министър-председателя, министъра на външните работи, министъра на войната и бившия министър на правосъдието като главни поръчители от българска страна, както и изтъкнати лекари и мисионери в ролята на американски поръчители. Той 
живее скромно със сестрите си Екатерина и Елена в малка къща близо до Военния клуб 
в центъра на София. В жилището му на ул. „Аксаков“, се обособява малка канцелария, която съхранява библиотеката на консулството и печатите. Кермекчиев работи неуморно за по-близки американско-български отношения, особено що се отнася до това да съдейства на американските бизнес интереси, за да се установят в България. Основава софийския клон на Американската търговска камара.
 По време на Първата световна война остава „директор със специална мисия“. В мирно време Кермекчиев помага да се разширят американските бизнес интереси в България, във военно време помага да бъдат запазени собствеността и животът на американски граждани. През 1912 година политическата обстановка на Балканинте бързо се влошава. Кермекчиев е мобилизиран във войската. Месец по-късно една обединена балканска армия почти прогонва Отоманската империя от Европа. Кермекчиев е 
взел на фронта консулските печати 
и получава похвала от американския консул в Солун, че защитава американските интереси в окупираните територии. Получава и военни отличия. 
Служи в Седма пехотна рилска дивизия и е определен да отговаря за полевия лазарет на Трета бригада. Награден е с националния орден „За военни заслуги“ за работата си в борбата с холерата. С бързото придвижване на фронтовата линия му е възложено да събере под свое командване войници, чиито офицери са загинали в боевете. За изпълнението на тази задача и за отбраната на полевия лазарет е награден с орден „За храброст“. 
Кермекчиев се завръща в София, където политическата обстановка е по-неясна и за един български реформатор с важни контакти става почти невъзможно да подкрепя американската позиция на първоначален неутралитет през Първата световна война. Той поддържа становището, че истинското бъдеще на България се крие в икономическо сътрудничество с Европа и САЩ. Поради невъзможност да запази неутрална позиция, през 1915 година той подава оставка и Доминик Мърфи става генерален консул на САЩ в София. 
През 1922 година в американската легация в София избухва бомба, а 
терористи с всевъзможна политическа принадлежност заплашват с още бомбени атентати
Кермекчиев пише на свои приятели в Ню Йорк и те му обещават помощта си, за да се пресели там. Решението му е навременно: през май 1923 г. Стамболийски е свален с преврат, но политическите брожения и икономическите предизвикателства не спират. 
Скоро след преврата Кермекчиев заминава за Хамбург, където се качва на американския параход „Манджурия“ и пристига в Ню Йорк на 2 септември 1923 година. В Ню Йорк намира много приятели както от колежанските си години, така и между новопристигналите българи. Всъщност той пристига в самия край на първата имигрантска вълна от негови сънародници. В Ню Йорк се основава Българска православна църква и той става неин секретар. Асен продължава да пише статии за политиката на Балканите за „Ню Йорк Таймс“, но след време интересите му се насочват към живота му в Съединените щати, на два пъти американизира името си, като отначало става Асен Кермек, а малко по-късно - Айс Кермек. 
С помощта на нюйоркските си приятели започва процъфтяваща лекарска практика, като работи дори в Лутеранската болница в Бруклин. 
През 1928 година получава американско гражданство, 
а през 1930 година сключва брак с американката Вайола Фули, чиито баща е бил протестантски пастор в България. Семейство Кермекчиеви са близки с протестантския пастор Джордж Дейвис в Русчук. Той препоръчва момчетата да учат в Роберт колеж.
 Сърцето на един голям родолюбец спира да бие през 1953 година в Ню Йорк, далеч от родината и скъпия  град на брега на Дунава.
Д-р Асен К.Кермекчиев се нарежда сред най светлите български умове, но тоталитарната българска историография го изтрива от своите страници. Благодарение на американския посланик Джеймс Уорлик и историка Цочо Билярски, които припомниха за него, можем да го добавим към галерията изтъкнати лица на Русе. Наследството, което ни остави, са две уникални книги, библиографска ценност - „Народната светиня“ /1921/ и „Как заблуждават народа или престъпните безумия на Ив.Евст.Гешов“. 
Първата книга е посветена на патриаршеската катедрала „Александър Невски“ в София и задава въпроса трябва ли най-важният български храм да носи името на руски светец. По-подходящо е олицетворението на българското православие да носи името „Княз Борис Покръстител“, препоръчва авторът.
Написани преди 100 години, и двете книги звучат актуално днес, когато пак някои българи си играят на русофили и русофоби - нищо ново не са научили и нищо старо не са забравили.