Историята и житейският път на един от дейците ни в борбата за възстановяването на българската държавност и в изграждането на нова България досега е отбелязвана частично, в контекста на други общонационални и личностни проблеми. За него, българският революционер, с най-пълна сила се отнася крилатата фраза на Бърнард Шоу „Ако не си революционер, докато си на 20, тогава на 50 години ще си старо изкопаемо“ - фраза, днес осъвременена и с приписвано различно авторство. Но в смисъла и значението си е приложима към еволюиралия революционер, съзаклятник и заточеник, гордо заявяващ пред прага на ново съграждащата се България и отхвърляйки предложението на Евлоги Георгиев за осигурено бъдеще и поминък: „...Че съм гнил 6 години в Диарбекирските зандани за отечеството България и следователно 
на това отечество и с идеали искам да служа...“
Кой е този еволюирал революционер и какво го свързва с Русе?
Иван /или както се подписва през по-голямата част от живота си Иваница/ Ангелов Иванов е роден на 20 октомври 1847 г. в гр. Свищов. По възрожденска традиция след ранната смърт на баща му в 1852 г. издръжката на трите му деца е поета от неговия брат Илия Иванов, търговец в крайдунавския град. Иваница учи в Свищовското класно училище при Емануил Васкидович и Христо Фотинов - едни от основателите на светското образование у нас, но не го завършва, тъй като започва работа при чичо си като помагач в търговията и магазините му.
Буйните младежи, увлечени от идеите на Георги Ст. Раковски и пробуждащите се идеали за отхвърляне на османското владичество, през 1867 г. дават своя идеалистичен пример и съграждат т.нар. Свищовско съзаклятие или Свищовска буна.
В изграждането на личността си на революционер Иваница А. Иванов 
за първи път разкрива една нова черта в структурирането на революционните организации
Още преди изграждането на ТБЦК в Букурещ, далеч преди Васил Левски да поеме сложния път в изграждането на Вътрешната революционна организация и формирането на БРЦК, е предприето създаване на автономни конспиративни ядки, групи, сформирани от един по-главен съзаклятник. Моделът е ефективен и отговаря напълно на целите и задачите на революционните намерения. Той внася една нова черта в развитието на българското революционно движение, която по-късно се прилага в тактиката и действията на Васил Левски, в превземането на парахода „Радецки“ от Христо Ботев, с ескалиране в хода на Априлското въстание от 1876 г. Конкретно и най-непосредствено тази тактика води началото си именно от нашата страна и от Свищовското съзаклятие. 
Но и типично за българския манталитет, не само от онова време, съзаклятието и революционизирането на масите се проявява най-вече така: „Купува се оръжие, леят се куршуми, пеят се бунтовни песни, пие се вино и се ядат орехи със сол, правят се хъшовски софри извън града“, свидетелства Иваница. И пак в унисон с традициите предателството и провалът в реализацията не закъсняват. Проявява се и надделява една стара народо-психологическа черта в съзнанието на българина:
стремежът към самохвалство и тщеславие
На 3 юни 1867 г. „Свищовский затвор беше натъпкан със съзаклятници (беше ден събота, ден на задушница“ - отбелязва в спомените си бунтовникът. Не отминава и най-неприятното си запознанство с Русчук и неговия кауш, с османската правосъдна система и ефективното й прилагане от валията Мидхат паша. Започват страданията, съпътстващи неумолимо тежкия живот на заточеник. Но и при най-голямото си отчаяние той гледа на тях, като: „Е трябва да разсъдя чи най-учения вилосов и най-учения ритор догде не спи в един затвор 10 дена не можи да повярва какво нещо е затвор“.
След 6-те години в Диарбекир, през които революционните идеи в Иваница Ангелов еволюират към търсене на други пътища и възможности за българското единение, последва голямата амнистия, която засяга оцелелите от съзаклятията и четите през 1867-1868 г. 
Пресилено някои автори наблягат на приноса на роднините, на съгражданите на заточениците и даже на Екзарх Антим I за тяхното помилване. Пропуска се глобалната стратегическа цел на младотурците и на Мидхат паша за укрепване устоите на Османската империя. Лично заинтересован в спазване на законността, великият везир непосредствено се намесва в решаване съдбата на българските заточеници. Активно участие в предприемането на тази стъпка оказва 
един виден русенец, държавникът и привърженикът на еволюционизма при възраждането на българската държавност Иванчо хаджи Пенчович
Семейството на Иваница Ангелов отрано напуска Свищов и имигрира в Галац. Там, със съдействието на брат си Димитър, той успява да се устрои в клона на търговската кантора на Евлоги Георгиев.
През това време Иваница научава румънски език и навлиза уверено в търговския и банковия бранш. Става инициатор за създаване в Галац на Българско благотворително общество, подпомагащо материално отиващи на учение в Русия българчета.
В размирната 1876 г. Иваница раздава помощи на българи доброволци в Сръбско-турската война, преминаващи през Турну Северин за Кладово. Два документа (писма) от революционни емигрантски дейци от 5 и 16 март 1876 г. свидетелстват за неговото, макар и прикрито участие в изграждането на революционни комитети във Влашко и най-вече в Галац и Браила. 
По време на Руско-турската война 1877-78 г. Иваница 
изпълнява редица разузнавателни поръчения
тъй като кантората и представителствата на Евлоги и Христо Георгиеви в Букурещ и други градове на Влашко стават резидентура на руската разузнавателна мрежа. Дмитрий Паренсов, строителят и организаторът на тази мрежа, отбелязва неговия принос в секретните си донесения, а по-късно ги обнародва в спомените си. Заедно с брат си Илия Иваница събира сведения и доставя рисунки на турските униформи и оръжия, които чрез руския консул в Галац се предават в централата в Букурещ. В същото време той е и в основата на създадения Комитет за подпомагане на изпаднали и прокудени българи. 
За първи път някогашният революционер отсяда трайно в Русчук в 1878 г. Отново е пълномощник на Евлоги Георгиев в осигуряването и разпределянето на осигурените от последния продоволствени помощи за руската армия и нейния окупационен корпус оставен в България в 1878-1879 г. Ефективността от действията му са отбелязани с 
определянето му за ръководител на специално създаденото в 1879 г. предприятие „Хлебопечение“ в Русе
Придобил опит като финансов служител и организатор, през 1881 г. той е поканен от правителството на новоизграждащата се българска държава да постъпи на работа в новоучредената финансова институция - Българската народна банка със седалище в София. Поводът за това е изпълнението на една крайно рискована и финансово, и технологично, мисия. През м. октомври 1881 г. е изпратен във Видин да получи от Държавното ковчежничество 2 млн. златни лева и да ги пренесе в Галац в кантората на  Евлоги Георгиев за сметка на БНБ. След успеха на операцията И. Иванов получава писмо от финансовия министър Г. Желязкович с предложение да постъпи в БНБ като секретар. Въпреки настояванията на по-големия му брат Димитър, който продължава да работи като директор на търговската къща на Евлоги Георгиев в Букурещ, да остане при него и да продължи работата си в частния сектор, Иваница А. Иванов отказва и заминава за София. Започва работа като секретар на банката, но заедно с това е и архивар, и писар. Работи като такъв до 1884 г., а междувременно
със специален указ изпълнява и длъжността на директор
Работи и дори въпреки тежкото си здравословно състояние до назначаването за титуляр на Иван Евст. Гешов, който е извикан от Пловдив. 
Доказал организаторските си качества в софийската централа, през април 1884 г. И. Иванов е назначен за директор на русенския клон на БНБ. Интересни сведения за третото, този път окончателно отсядане на бившия революционер, а сега висш държавен финансов служител и банкер в Русе, съобщава в. „Славянин“ в брой 122 от 1 май 1884 г. Назначените преди него директор и персонал на клона на БНБ в Русе са освободени поради несправяне с работата. Новият управител пристига в Русе на 16 април 1884 г. заедно с директора на централата на БНБ Иван Евст. Гешов и новоназначените X. х. Ангелов за контрольор и Н.Ничев за счетоводител. За касиер е привлечен бившият русенски държавен ковчежник Иванаки Петкович. Така с тези служители и един разсилен
на 1 май 1884 г. започва работа клонът на БНБ в Русе
В Русе Иваница Иванов изпълнява и длъжностите на регистратор, архивар, кореспондент и копист, едновременно надзирава служебната и запасната каси. В този начален период голямата трудност в организацията на банката идва от липсата на указания за извършваните операции, няма и редовна инспекция от централата на БНБ в София, която да дава насоки. От това време със сигурност може да се датира и зараждането на конфликтите между някогашния хъш и днешен банкер със скрупульозността на Иван Гешов. 
Още Съединението и Сръбско-българската война от 1885 г. налагат банковата дейност на русенския клон почти изцяло да замести работата на централата. Всички банкови плащания се извършват през Русе. Огромни суми почти всеки ден се прехвърлят през Букурещ и Берлин в Петербург за закупуване на муниции. При почти денонощната си работа 
служителите от русенския клон се числят към народната милиция и ходят на военно обучение, след което се завръщат на работното си място
Сътресения в банковата дейност предизвикват абдикацията на княз Александър Батенберг (1886 г.) и русофилските бунтове (1887 г.), по време на които пред сградата на БНБ в Русе стават сражения. Но най-големите проблеми за банковата институция създава закриването на клона на „Банк Отоман“ в Русе (1899 г.), което довежда до финансова криза и до множество фалити в града.
Независимо от трудностите и липсата на специализирано образование Иваница Ангелов се утвърждава като един от най-изтъкнатите финансисти на своето време. От 4 души персонал в Русе през 1884 г., до 1903 г. той достига 52 служители. Успешно е реализиран проект за изграждане на нова сграда, същата, която русенци днес познават като бившата сграда на профсъюзите в началото на ул.“Александровска“. За близо 22 години работа в русенската банка той изживява периоди на възход и падение. 
В Русе Иваница Иванов показва какво означава човек да е работохолик и толкова да е отдаден на работата си, че за него да не съществуват почивни дни. Признава само първите дни на Нова година, Рождество и Възкресение, а работният му ден не приключва преди 21 часа. 
Дори в деня преди сватбата си през октомври 1885 г. той работи до късно
а след нея се завръща на работа и не ползва дори ден отпуск. 
При него обаче в пълна сила се доказва максимата, че няма ненаказано добро. След дългогодишно тлеене конфликтът му с Иван Евст. Гешов избуява и последиците от него дори се предават на новия финансов министър М. Сарафов. Това особено се изразява по отношение на създаването на първото застрахователно дружество „България“, към участието на Ив. Иванов в неговия борд, както и в управлението на благотворителните наследствени фондове на Евлоги Георгиев и на този, създаден от брат му Димитър на името на родителите им Ангел и Тодорица Иванови. Закъснението му да излезе от борда на застрахователите поради ангажиментите, които има по повод смъртта на Димитър, е прието като неподчинение и на 16 април 1903 г. е уволнен от директорския пост. Скроеният „кюляф“, както го нарича един съвременник, не спира дотук. 
На 19 май 1905 г., две години след уволнението му от банката, 
срещу него е заведено углавно дело 
№244 при Русенски съдебен следовател на I съдебен участък. Следователят решава, че няма основание за възбуждане на углавно преследване и ако такова се възбуди, то следва да е срещу цялото банково ръководство, което е известено за действията на Иванов, свързани с превишаване кредита на фирма „Стоянов и Пиперов“. Независимо от заключението на следователя, прокурорът възбужда дело №725/1906 г. в Русенския окръжен съд. То се провежда от 27 април до 3 май 1907 г. и приключва с оправдателна присъда и по углавното, и по гражданското дело. Въпреки репресивните мерки, Иваница Иванов се радва на все по-голяма популярност и признателност и сред русенските граждани, сред редица политици, банкери. Специално е поканен и тържествено е отбелязан при честването на 25-годишния юбилей на русенския клон на БНБ, получава десетки адреси, поздравления и телеграми.
За съжаление съдебната сага не приключва дотук. Апелации и касации се проточват с променливи резултати до 1912 г. и се стига до крайното решение, произнесено на 24 януари 1912 г. На преклонна възраст бившият революционер И. Иванов 
лежи в затвора от 26 юли до 1 август 1912 г. и му е отнета поборническата пенсия
Помилван е по случай 25-годишнината от възкачването на Фердинанд на престола с Указ №81 от 1 август 1912 г.
Забрава покрива днес приноса на Иваница Ангелов Иванов в многобройни родолюбиви инициативи, форуми, организации, в които взема не само участие, но и които активно развива в полза на родината си. 
Поборникът, революционерът, еволюционистът -строител на съвременна България Иваница Ангелов Иванов умира в Русе на 2 ноември 1938 г. на 91-годишна възраст. И според свидетелства на съвременници, си отива „отчаян от обидите, които злобни люде му нанесоха, отчаян, защото неговий идеал беше единствено да служи и работи с неуморно усърдие и воля, с добросъвестност и безукоризненост, честност и извънредна акуратност“.