След срещата с Доналд Тръмп в четвъртък, 25 май, председателят на Европейския съвет Доналд Туск заяви, че техните възгледи за Русия се разминават.

И макар да не знаем по какво точно се разминават, може уверено да се каже, че по отношение на Русия Тръмп е настроен по-миролюбиво, отколкото Туск – независимо от всичките проблеми, с които той се сблъсква в САЩ заради скандала около неговите предполагаеми връзки с Русия. От гледната точка на някои наблюдатели това може да е свидетелство, че Русия има някакво влияние над него. Според мен това показва, че Тръмп все още се надява да изгради прагматични отношения с президента на Русия Владимир Путин.

Само че каква именно форма могат да приемат тези отношения засега остава неясно. В дадения случай става дума за достатъчно сложен избор, който не може да доведе до опрощаване на идеологическата дилема между политиката на омиротворяване на ненадеждния режим и циничното разбиране на военните и икономически интереси на Америка. Главният въпрос е в това искат ли САЩ да установят с Русия дългосрочни отношения, които да се съхранят и след края на сроковете на пълномощия на Тръмп и президента на Русия Владимир Путин.

Възможно е Америка да не желае това. Някои от най-яростните противници на Путин, особено в Украйна, се надяват, че неговият корумпиран и подхранван с петрол режим води Русия към катастрофа и разпадане по съветския модел. Ако разчитате на такъв резултат, то от дългосрочни отношения няма никаква необходимост – трябва просто запас от търпение, за да се дочака такъв край. Твърдите икономически санкции и въздействието на цените на петрола в крайна сметка ще започнат да действат и е възможно дори да предизвикат някои благоприятни за Запада последствия. В края на краищата западните лидери, опасяващи се, че разпадането на Съветския съюз може да стане заплаха за глобалната стабилност, проявиха прекалена предпазливост: мафията не завзе руския ядрен арсенал, и в постсъветското пространство така и не започнаха войни както стана в Югославия.

Очакването на момента, когато Русия ще се срине под собствената си тежест, много прилича на тактиката на варана, който при ухапване впръсква в тъканта на своята жертва отрова, която пречи на съсирването на кръвта. След ухапване гигантският гущер следва жертвата си, докато не й изтече кръвта. Проблемът на такъв подход е в това, че макар ловът на варана да завършва в момента, когато неговата жертва умира, Русия не се готви да загине, дори и да се разпадне на части, което е малко вероятно, доколкото в икономически смисъл тя е доста по-силна от Съветския съюз през последните години от неговото съществуване.

Освен това ако Русия се разпадне на части, на САЩ ще се наложи да изграждат отношения с множество достатъчно едри и богати на ресурси територии с непредсказуеми политически възгледи и военни наклонности. 25 г. след разпадането на СССР, независимо от усилията от страна на САЩ, само някои от бившите съветски републики направиха избор в полза на Запада. Да се залага на това, че с разпадаща се на части ѝ Русия ще бъде далеч по-лесно да си имаш работа е грешка. Например, в случай, че Кавказ се отдели от Русия, по-скоро той ще направи избор в полза на ислямисткия фундаментализъм, а не в полза на Запада.

Поради това изграждането на дългосрочни отношения с Русия въз основа на предположенията, че страната ще просъществува достатъчно дълго, е напълно разумен подход. Русия много лесно може да бъде открита на картата, защото е голяма. Тя е напълно способна на самодостатъчност. В продължение на няколко столетия тя е била военна държава, с чието мнение съобразяването е било необходимо. Путин ще се оттегли от властта, ще умре или изведнъж ще направи и едното, и другото, но тази страна, която за много хора стана трудно да бъде отделена от неговата личност, ще продължи да съществува.

САЩ могат да се отнасят към Русия като към свой дългосрочен геополитически противник, опасна противотежест на западните ценности, глобална сила, оказваща пагубно влияние върху изборите в други страни и т. н. В края на краищата византийската традиция, породила Путин, в течение на много векове е била една от най-мощните традиции в живота на Русия и тя никъде няма да изчезне след оттеглянето на Путин. Ясен и принципен подход е примиряването с това, че тази традиция е една от съставляващите същността на Русия. Всъщност такъв подход отстояваше Джордж Кенан в своята „Дълга телеграма“ и много от това, за което през 1946 г. писа Кенан по отношение на Съветския съюз, е приложимо и към съвременна путинова Русия. Това е един от аргументите полза на такъв подход, който Кенан изложи в своята „Дълга телеграма“. За Русия той написа: „Неподатлива на логиката на разсъжденията, тя е много чувствителна към логиката на силата. По тази причина тя може лесно да се оттегли – което обичайно и прави – във всеки момент, в който среща силна съпротива. По такъв начин, ако противникът е достатъчно силен и ясно показва готовност да използва своята сила, на него рядко му се налага да използва сила. Ако при такива ситуации бъде избрана правилната линия на поведение, тогава не възниква необходимост от провеждане на унизителни преговори с противника.“

По такъв начин всичко, което трябва да направят САЩ, е убедително, но внимателно да демонстрира своята готовност за използване на сила, и тогава Русия – без значение кой в този момент ще я управлява – ще отстъпи. Само че не е ясно могат ли САЩ да си позволят всеки път, когато Русия ги провокира, да демонстрират сила. Какво би станало с рейтинга на популярност на администрацията на САЩ, ако тя реши да играе ва банк в Сирия, за да свали Башар Асад от власт? Колко американски избиратели биха подкрепили военна кампания в Украйна? Несъмнено е, че други, по-малко решителни мерки от страна на САЩ няма да бъдат възприети от Русия като уверена демонстрация на сила и готовност за нейното прилагане. Путин винаги е готов да направи още една крачка, защото той не изпитва върху себе си натиска на демократичните принципи и вероятността в дългосрочна перспектива Русия да бъде управлявана от такива лидери е достатъчно висока. Всичко това подкопава позициите на неокенановската концепция.

Само че има алтернатива на тактиката на варана и доктрината на сдържане на Кенан. Тя се състои в това, да се игнорира путиновото егоистично възприемане на Русия като консервативен, православен бастион на пътя на загниващия Запад и ислямизма, гледайки на нея само като на крехък пропаганден образ, и възприемането на тази страна като част от западната цивилизация. Днес гледаме на Полша и Унгария именно през такава призма, независимо от това, че демокрацията и западните ценности в тези държави изпитаха върху себе си достатъчно сериозни удари.

Такова схващане неизбежно ще доведе до ясна стратегия: трябва да се сътрудничи с Русия там, където тя се държи като западна държава, и трябва да й се противостои там, където тя се държи по друг начин. Например поддръжката, която Русия оказва на светския режим на Асад, сражаващ се против ислямските фундаменталисти, напълно се вписва в западната традиция. Независимо от всичките престъпления, които е извършил Асад, падането на неговия режим напълно ще лиши от защита всички несунитски общности в Сирия. Ако САЩ позволят на Русия да поддържа Асад и се обединят с нея в борбата против „Ислямска държава“ (ИД), това няма да бъде в нарушение на отдавнашната американска традиция, изразяваща се в поддръжката на режимите в Близкия изток до началото на арабската пролет и в създаването на съюзи с репресивните страни от Персийския залив. В нравствено и идеологическо отношение САЩ не са длъжни да поддържат опозицията срещу Асад: ако тази опозиция някога застане начело на страната, тя няма да постави Сирия на прозападен път.

От друга страна завземането на територия на Украйна от Русия беше решително антизападно. САЩ бяха прави да се опитват да укрепят институциите и икономиката на Украйна след това завземане, макар да е възможно да сбъркаха при избора на политическите сили, които трябваше да поддържат, доколкото нивото на корупция в сегашното ръководство на Украйна може напълно да дискредитира западните ценности в тази страна. Въпреки това решението на САЩ да не предоставят на киевския режим смъртоносни оръжия беше правилно, защото това би могло да доведе до ескалация, която би нанесла вреди на западния свят.

Русия се стреми към свободна търговия, към отваряне на границите, което, по своята същност, са западни стремежи. За това свидетелстват нейните опити да създаде митнически съюз заедно с бивши съветски републики, нейното спокойно отношение към емиграцията и имиграцията, нейният неотслабващ стремеж да влезе в Световната търговска организация, независимо от всички политически пречки. Това желание заслужава поддръжка. Икономическите санкции против секторите на руската икономика, провокирали ответни мерки от страна на путиновото правителство, бяха грешка: те тласкат Русия в обратна посока, в антизападно направление.

Санкциите против конкретни чиновници, които водят антизападна, византийска политика, против тези, които имаха активно участие в агресията срещу Украйна, против тези, които нарушаваха правата на човека и притесняваха дисидентите и представителите на малцинствата, са напълно оправдани. Западът, и САЩ по-конкретно, ще бъдат прави, ако забранят принадлежащите на руското правителство „средства за масова информация“: съществуването на пропагандна машина противоречи на западната концепция за свободна преса. Западът има пълното право да не приема конкретни представители на руския режим и да демонстрира своето негативно отношение към това, което те проповядват. Но санкциите, насочени срещу Русия като страна и против руснаците, са контрапродуктивни.

Западът трябва да смекчи своята визова политика, дори може да предложи на руснаците безвизов режим и да създаде за тях повече възможности в университетите и западните компании. Реалната причина, поради която Евросъюзът прави това за украинците, е не в това киевското правителство да бъде наградено за заслугите му. Евросъюзът прави това, за да могат украинците да усетят вкуса на западния живот, да го изучат и да го построят при себе си, в родината. За руснаците също трябва да има такава възможност, в противен случай те никога няма да разберат, че може да има алтернативи на сегашното им правителство.

Путин и неговите приближени изпитват удоволствие от това колко проблеми Русия създава сега на Вашингтон и Брюксел. В някаква степен това е контрапродуктивно, но също така означава признание за тяхното майсторство като тролове и воини в хибридни конфликти. Това позволява на руснаците да докажат, че Западът ги ненавижда и се бои от тях. Именно това чувство лежи в подкрепата на политиката на Путин от страна на руснаците. То се явява противоположност на това, което САЩ биха искали да видят ако в дългосрочен план те биха разглеждали Русия като част от Запада.

Сключването на сделка за Сирия, разширяване на търговията и смекчаване на условията за пътуване на руснаците заедно с поддръжката на прозападния курс на Украйна, със запазване на санкциите срещу конкретни руски чиновници и борбата срещу руската пропаганда изглеждат за много жители на Запада противоречива политика. Всъщност не е така. Същността на такъв подход се състои във взаимодействие със сегашното руско ръководство до степен, която е необходима за поддържане в дългосрочна перспектива на такова възприемане на Русия, в рамките на което тя се счита за част от Запада. Смените на режима в Русия се случват по-често, отколкото в повечето западни държави. Махалото ще продължи да се люлее наляво-надясно, режимите ще идват и ще си отиват, но Русия и нейният народ ще останат, поради което отворените врати за Русия и руснаците – а не обещанията те да бъдат отворени, в случай че тя изпълни определени условия – това е мощен дългосрочен импулс.

Очевидно администрацията на Тръмп не се опитва да гледа толкова далече в бъдещето. Само че инстинктивно Тръмп и неговите съюзници се опитват да водят подобна противоречива политика, способна да стане част от дългата игра, която описах. Например Туск забеляза, че Тръмп споделя неговите антикремълски възгледи по украинския въпрос и че заедно с това президентът на САЩ е склонен на си сътрудничи с Русия за Сирия. Това може да послужи за добро начало и това няма да е първият път, когато на разумните аргументи им се налага да догонват инстинктите. 

-------

Леонид Бершидски, агенция "Блумбърг".