Приказни гледки от изумруденозелените Родопи, дивни хубости от Югозапада на България, уникалните Стобски пирамиди, неповторимата атмосфера на емблематични български градчета като Мелник и Перущица и още много други прелестни местенца от България могат да видят русенци в изложбената зала на „Борисова“ 6. Художникът, който повежда на удивителна разходка из очарователните забележителности на страната, се казва Тодор Делев. Обходил е голяма част от картата на България, но признава, че още много му остава да види и да нарисува. 
Във всяка една от картините познатите обекти - исторически обекти, специфични пейзажи, градска атмосфера, пейзажни сюжети, овеяни от 
солен морски вятър или с нищо несравнимия мирис на Дунава 
- във всяка от картините присъства детайл, който Тодор Делев превръща по собствен начин в онова, което майсторите на струнни инструменти наричат „душичка“ на цигулката. Дали това ще бъде червено пламъче, скътано сред охрата и сивото на скалния пейзаж, или малка фигурка, която подменя пасторалното звучене на картината и й придава друга енергия - авторът намира мъничко ключе за всяка от своите работи и се радва, когато това открият и зрителите.
А потокът от посетители в изложбената зала не спира. И повечето от хората, които идват, очевидно познават добре Тодор Делев - защото преди да го поздравят за изложбата, му честитят юбилея: 75-ата годишнина. 
Това е повод той да се върне назад във времето и да върне лентата на филма на собствения си живот, превел го през немалко важни и ценни събития. 
Роден в силистренското село Нова Черна, Тодор Делев прекарва детството си там, а след това завършва гимназията в Тутракан. След като получава дипломата си за средно образование, заминава за София и постъпва в Спортната академия, специалност атлетика. 
Накрая защитих и тази специалност, и педагогика, разказва живописецът. 
А докато следва, не спира да рисува. 
Глупаво ще бъде да кажа, че рисувам от малък - нали всички така казват, засмива се Тодор Делев. И си припомня как
като студент живеел със съквартирант от Македония, който следвал сценография 
в тогавашния ВИТИЗ. 
Беше много добър - имаше много интересни идеи за театрални решения, но не беше силен в рисуването. Затова когато се налагаше да се направи рисунка или скица, той се обръщаше към мен. Правех ги - за мен това беше удоволствие, а пък на него му вършеше работа, за да може да си представи нарисуваните неща пред преподавателите, припомня си с усмивка юбилярят. 
А когато през 1968 година дошло време да си дипломира в Спортната академия, тогава все още ВИФ - Висш институт по физкултура, той настоял да го разпределят на работа в Русе. 
А те ме разпределиха в Силистра. Аз обаче много исках да дойда в Русе, знаех, че тук има много хубава група на художниците. А ако замина да работя в Силистра, беше ясно, че оттам няма да има напускане доста години. Затова взех едно решение, което сега би могло да бъде определено като „нетрадиционно“. Заявих, че искам да се върна да работя по разпределение в моето родно село Нова Черна. Това беше истински взрив. Аз знаех, че в училището в Нова Черна има свободно място. А на дипломирането ректорът каза: „Искам да похваля един млад човек, който се дипломира с отличие, но не отива в голям град, а се връща в родното си село, защото не е забравил бащината къща и милее за родното училище. Така се прибрах у дома и три години изкарах като учител. Един ден баща ми ми казва: 

„Абе, Тошо, гледам, една черна волга спряла до нас. Какво става?“
Тогава с черни волги пътуваха само хората от властта. На два пъти окръжният партиен секретар от Силистра пращаше хора да ме кандардисват да отида да работя там. Вторият път човекът ми каза: „Заръчал ми е без теб да не се връщам“. Но аз и двата пъти отказах. Изкарах си разпределението в Нова Черна и след това заминах за Русе. Тук една година бях учител по физкултура в училище „Иван Вазов“, а през 1973 г. спечелих конкурс за преподавател в спортната катедра в тогавашния ВИММЕСС. И там премина целият ми останал трудов стаж, разказва художникът. 
Още през 1973-а участвах със свои платна в национална младежка изложба. А 
през 1974 година си разреших да подредя мои картини във фоайето на Ректората 
- да ги покажа пред колегите преподаватели и пред студентите. И се оказа, че се появиха доста младежи, които проявиха интерес, питаха ме разни работи за рисуването, някои признаха, че и самите те рисуват. И тогава реших да създам клуба по изобразително изкуство. Събраха се немалко хора с интерес към рисуването. Аз знам - и по самия себе си също, че може и да се занимаваш с други неща, но който си го има даденото, онова, без което артистът е невъзможен, той неминуемо ще прояви своята дарба. Както обичаше да казва моят прекрасен приятел актьорът Минко Минков, „който го е ударило онова свише, няма как да го скрие“, продължава своя разказ Тодор Делев. 
Ръководството на института тогава разрешава създаването на клуба, нещо повече, отделят помещение, в което да се събират художниците любители. 
Време беше да помислим за името на клуба. Реших да го наречем на името на големия български живописец Илия Бешков. И
поканихме бай Борис Димовски да ни стане кръстник
като дойде да обяви официално името. Ръководството на ВИММЕСС го покани и той дойде - направихме празнична сбирка на клуба и той тържествено ни стана кръстник, като оповести, че патронът ни е Илия Бешков, спомня си Тодор Делев. 
В клуба студентите не само си обменят мнения за артистичното си хоби. „Исках той да бъде полезен за тези младежи с дарба, затова създадохме една стройна система от занимания по изобразително изкуство, като за преподаватели канехме Иван Токаджиев, Владимир Ангелов, Атанас Владимиров. Аз не отказвах на ръководството на института рисуването на лозунги, плакати, какви ли не други агитационни материали - затова когато предложих да организираме пленери за членовете на клуба, от вузовската управа не можеха да ми откажат. Така 
всяка година водех студентите на пленери в Жеравна, в Трявна, в Троян, 
в Брегово..., продължава художникът. 
Той се радва, че една немалка част от членовете на клуба са намерили своята професонална реализация в сфери, които имат сериозни допирателни с изкуството: някои имат рекламни къщи, други се занимават с дизайн, трима-четирима са членове на Дружеството на художниците в Русе, обяснява Делев. Самият той е член на дружеството от 1976 година. И всяка година е участвал в общите художествени изложби. 
Днес Тодор Делев е „държавен стипендиант“ - както сам се шегува за своята пенсионерска свобода, която е вече 13-а година. Радва се на сина и дъщерята - Момчил и Ралица, на техните деца - седмокласничката Ема, първолака Боян и Юри, който е втора година студент по киноизкуство в Англия. Всички те дойдоха на откриването на изложбата, като 
Юри пристигнал от Англия - хем да поздрави любимия си дядо, хем да го заснеме във филм 
от своята студентска програма. 
Не мога да бъда недоволен и да се гневя на това, което е минало - мисля, че животът ми е бил равновесен и успешен, а и днес имам достатъчно занимания. Роден съм под знака на числото 3 - на трети март. И принципът на живота ми е свързан с тройката: денонощието се състои от три по осем - 8 часа за изхранване на семейството, 8 часа сън и 8 часа за самия мен, това са моите 8 часа. Никой не може да ми ги вземе - това е времето за рисуване, за разходки, за обикаляне с приятели на близки и далечни местенца. Не знам какво значат събота и неделя, не знам какво е човек да се чуди какво да прави. Преди моите осем часа прекарвах в ателието. Сега също, но мине-не мине, грабваме се с приятели, често пъти 
със Стефан Кацаров, с него сме обикаляли много чудни местенца
особено по брега на Дунава. С него сме ходили в Балчик, в Силистра, в Тутракан, по манастири и къде ли още не. Нямаме насита да пътуваме и да рисуваме. А колко имаме още да обходим, разказва Тодор Делев. 
И признава, че душата му е в пейзажа. 
Роден съм в един чифлик с 14 къщи, където нямаше огради и дворове - само простор. Колко пъти се е случвало майка ми да ме търси - а аз съм легнал на поляната, разглеждам тревата, после дълго гледам небето - колко фигури се образуват от облаците. Тази любов към природата от детинство съм я запазил досега. Природата - тя е най-гениалният творец. Ние сме само кописти, които пренасяме от докосването до нея на хартията и на платното, заключава Тодор Делев.