Иван МАРКОВ
Автомобилът - това „дяволско чудо“, присъства неотменно по улиците на нашия град още от далечната 1908 година. В началото на миналия век град Русе със своята визия, организация и утвърдени европейски нрави е вече един от най-представителните и напредничави градове в страната. Неслучайно именно тук почти веднага след София и далече преди останалите други градове по неговите пътища се движат вече и първите автомобили. Непознатите транспортни средства предизвикват у местното население подчертано любопитство и учудване, примесени едновременно с не малък страх и възторг. Виновници за тази атракция са двама видни русенци, които почти по едно и също време доставят новите си  придобивки. Това са младите търговци Крум Дайнелов и Симеон Куюмджиев.
Кои са първите притежатели на това движещо се чудо? 
Крум Йосифов Дайнелов е син на сътрудника на Георги Раковски, 
на известния русенски възрожденец и апелативен съдия Йосиф Дайнелов. Останал от рано кръгъл сирак, завършил русенската гимназия „Княз Борис“, наследил от своите родители чифлик и земеделско стопанство в Добруджа и завършил висшите си науки по финанси и световна търговия в белгийските университети на Брюксел и Анверс, младият мъж на връщане в родината и минавайки през Виена, купува от там един от първите произведени от фирмата „Форд“ автомобили. Докарва го в родния си град с кораб по река Дунав. Така това все още непознато за русенци превозно средство се появява по градските улици през пролетта на 1908 г.
Новият автомобил излиза от наскоро създадената в завода на „Форд Т“ първа в света поточна монтажна линия. Неговото производство започва в американския град Детройт почти 2 години по-рано - през 1906 г. В нашия случай това е един боядисан в тъмночервен цвят автомобил с открита каросерия, с тригласна тромба, две врати и сгъваем покрив. Модерният кабриолет е 
купен от фирмата на живеещия по него време във Виена русенски евреин Леон Шпетер
Търговецът е представител в австрийската столица на „Форд Мотор къмпани“ и разпространява продукцията на американската фирма. Двигателят на новата машина е четирицилиндров с обем 2,9 литра и мощност 20 к.с. Може да ползва за гориво както бензин, така и етанол. По-късните модели развиват максимална скорост до 70 км/час, но за тогавашните пътни условия в нашата страна тя не би могла да надхвърли 15-20 км/час.   
Току що пристигнал в родния град, Дайнелов създава заедно със своя бъдещ съдружник Любен Костов търговската къща „Дайнелов&Костов“, която се занимава първоначално с извършване разни банкови операции, предприятия и комисионни сделки, а малко по-късно и с представителство на фабриката на русенеца Иван К. Дюлгеров, произвеждаща железни огнеупорни каси и ролети. 
В началото младият собственик сам управлява новият си автомобил
Позволява си обаче това да става само на кратки разстояния в рамките на града. Трудността при шофиране на новата „красавица“ произлиза от затрудненото му по рождение зрение. Това става и причината когато му се налага да прави дълги преходи при посещението на своя чифлик и имоти в Дулово /тогава Ак кадънлар/, да ползва услугите на друг шофьор. Тогава зад волана сяда братовчед му по майчина линия, роденият през 1877 г. Марин Лъсков. Братовчедът е син на Върбан Лъсков - по-малкият брат на дядото на Дайнелов - силистренският възрожденец Минчо Лъсков. Шофьорът 
малко по-късно се превръща в знакова фигура от национален мащаб 
при популяризирането, разпространението, търговията и поддръжката на автомобилите „Форд“ в страната. 
Йосиф Дайнелов и Марин Лъсков са близки не само по роднинска линия, но и следват по едно и също време в Белгия. След прибирането си в България Лъсков сътрудничи на фирмата на Дайнелов, която година по-късно става и представител на търговията на завладяващата света американска марка автомобили в страната. 
През 1909 г. варненският вестник „Търговски фар“ публикува рекламно съобщение, че русенската търговска къща на Дайнелов се сдружава с тази на виенския си контрагент Леон Шпетер в частта по доставката и продажбата на колите от модел „Т“ на фирмата „Форд“. През 1911 година Марин Лъсков напуска Русе и се прехвърля в София, където основава отделна от русенската своя собствена фирма. Под името „Л.Шпетер&М. Лъсков“ и тя става официален представител на посочената австрийска автомобилна къща. Новата фирма разполага и със собствен обучен механик и шофьор - Димко Ангелов, с когото вече си позволява през 1911 година да извърши с рекламна цел и 
първата автомобилна обиколка на България
Серийният модел „Т“ на „Форд“ преминава последователно през Ихтиман, Костенец и Пазарджик където групата пътешественици - братята Марин и Методи Лъскови и водачът на колата Ангелов правят малка демонстрация и изложба по улиците на града. Обиколката продължава по маршрута си през Стара Загора, Чирпан, Нова Загора, Сливен, Айтос и достига до Бургас. На връщане пътят минава през Хасково, Пловдив, Сестримо и отново Костенец, за да пристигне успешно в София.
Според документите, запазени от онези години, навсякъде, във всички градове, през които преминава автомобилната обиколка, предизвиква невероятен интерес. Автомобилът бил наричан „дяволска машина“. По-любопитните граждани спирали до него, за да го разгледат по-отблизо. Посрещането ставало тържествено. Изнасяли се речи, свирела музика, а на екипа се поднасяли цветя. Навсякъде местните вестници давали описания на новата кола и ползата, която тя би допринесла за България. В Чирпан целият град излязъл да види новата движеща се атракция. В Бургас масово гражданите напускали заниманията си и плътно обграждали непознатите пътници, а 
в Хасково дори се наложило стража да отвори път при заминаването на превозното средство
Добре е да се подчертае, че автомобилът се е справил успешно с това огромно изпитание. По равните участъци развивал до 30 км/час, но при обиколката се налагало да премине през дългия почти непознат маршрут по пътища с лоша настилка, да пресича реките през бродове, да преодолява препятствия, но накрая той успява да се завърне без да бъде ремонтиран и да получи сериозни повреди.
Фордът на Дайнелов имал относително кратък път. По време на Балканската война през 1912 г. автомобилът е реквизиран за нуждите на войската и напуска Русе, за да не се завърне никога повече при първия си собственик.
Другият русенски автомобил е бил притежание на местния търговец Симеон Куюмджиев. Той доставя личното си превозно средство от Франция през същата 1908 г. Куюмджиев е известна личност в града. Притежава няколко мелници в района около Русе, както и голяма дрехарска работилница в която се шият дрехи по конфекция.
Неговият автомобил бил производство на френската фирма „Лорен Диетриш“
притежание на  Жан дьо Диетриш. Фирмата, базирана в предградието Нидерброн-ле-Бен на североизточния град Люневил, произвежда както автомобили така и железопътни локомотиви и самолетни двигатели. Доставеният в Русе модел CR2-1905 г. е със сдвоен хоризонтален четирицилиндров двигател с мощност 24 к.с. и с четиристепенна трансмисия и междинен ремъчен привод. В предната си част има ветроупорно стъкло за защита на водача, както и три фара, работещи с ацетилен. Куюмджиев също разчита на собствен шофьор - гъркът Дионисий. Съдбата на неговия автомобил остава неизвестна.
Кой от двата автомобила е пристигнал пръв в Русе
към настоящия момент никой не би могъл да каже, но със сигурност е известно, че и двата са се движили по неговите улици още през пролетта на 1908 г. Притежаването на такова особено престижно за времето си транспортно средство съвсем не е евтино удоволствие. Знае се че стойността на френския автомобил тогава е била от порядъка на 4000 английски лири или на 20 000 щатски долара. За сведение може да се каже, че когато в 1911 г. Българската народна банка изплаща за 1 долар сумата от 5 лв. и 18 ст., се вижда че стойността на всеки един от тях възлиза приблизително на 100 000 тогавашни български лева. Това наистина е много, много сериозен разход, който малко хора биха могли да си позволят. Като се има предвид и прословутият консерватизъм на тогавашния българин, може да се стигне до извода, че и двамата русенци Дайнелов и Куюмджиев
освен заможни са били и хора с много напредничаво мислене
за да могат да си разрешат изплащането на толкова скъпо „бижу“. 
Другата автокъща занимаваща се с доставка на „железни коне“ е русенската фирма „М.Вебер“, основана още през 1906 г. Тя се счита за първата фирма в България, която се специализира освен в търговия с велосипеди и с продажба на автомобили. Притежателката на фирмата е родената в австро-унгарския град Иглау (сега Ихлава, в Чешка република) дама Мария Вебер. Към края на 19 век тя идва в Русе и създава търговска къща с магазин, в който се продават модни и екстравагантни стоки от Виена, Будапеща и Букурещ. Пак по това време притежава и работилница за ремонт на велосипеди. През 1902 г. работилницата се преобразува във фабрика за велосипеди „Ориент“, а няколко години по-късно е открит и неин клон в София. В семейната фирма работят синовете на собственицата Ханс и Алоис Вебер. През 1906 г. търговската къща „М.Вебер“, става 
първото в България търговско представителство, което официално започва да се занимава и с внос на автомобили 
и още същата година успява да продаде на частни клиенти два леки автомобила. Търговията се активизира и през 1912 г. фирмата става официален представител на немския производител на коли „NSU Motorenwerke“ (първообразът на „Ауди“). 
Мария Вебер почива през 1914 год. Синовете й Ханс и Алоис продължават дейността до 1918 година, когато умира и Ханс Вебер. През 1919 г. Алоис Вебер отстъпва фирмата на русенците братя Иван и Александър Кулеви, които дотогава са били нейни местни управители - първият във русенската кантора, а вторият - в софийския филиал. 
Изобщо Русе в началото на ХХ век в годините до обявяване на Балканските и Първата световна войни
далече преди столицата става център на доставката и продажбата на коли
Подобно на фирмата на Мария Вебер в града действа и търговската къща „Аскерян&С-ие“ която се занимава също със снабдяването на велосипеди, грамофони и други метални изделия. Нейни  собственици са братята арменци Араш и Аврам Аскарян. Притежават и фабрика „Експрес“, която ремонтира и произвежда въпросните велосипеди. Малко по-късно централата на фирмата в Русе става генерален представител на автомобилите „Студебейкър“ и „Максуел“ /предшественикът на днешния гигант „Крайслер“/, като създава и други дъщерни представителства в страната. 
През 1912 г. друг русенец - Никола Дончев, завръщайки се от Америка, закупува от Париж един автомобил „Максуел“. През лятото на същата година той го доставя в Русе чрез фирмата на Аскерян и издейства разрешението на местната община да го използва като такси. 
Стоянката на таксито била „на мегданя“ - там където сега се намира Съдебната палата 
в града. Това е и първата таксиметрова кола в Русе. По време на войните тази машина подобно на другите свои събратя била мобилизирана и повече няма никакви данни за нейната по-сетнешна съдба. 
В следващите години на века това „дяволско чудо“ автомобилът все по-успешно навлиза в живота на русенци и полека-лека се превръща от повод за  удивление и възхита в необходимо транспортно средство. Днес в нашето съвремие почти всяко българско семейство масово го ползва ежедневно.