Една простичка история за взаимоотношенията на две двойки разказва в новата си книга младият белетрист Александър Чобанов. Преди време Чобанов беше в Русе, доведен от ангажимента си като сценарист и художествен директор на програмата „Фортисимо Фамилия“ на Софийската филхармония. Тогава белетристът съчета това с представяне на новия му роман „Неотминало“ в книжарница „Хермес“ - книжарницата на издателството,  което издаде романа. 
За тези, които добре познават предишните му книги като романа „Хлапета“ и сборника „Квантова градина“, също издадени от „Хермес“, със сигурност ще бъде любопитно да научат повече за автора и за неговите нови търсения в ловните полета на литературата. И не само. А тези, които вече са прочели новия роман „Неотминало“ /той се чете „на екс“, както биха казали едни любители на други развлечения/, най-вероятно ще представляват интерес някои предизвикани откровения на Александър Чобанов, споделени от него пред „Утро“. 
Сюжетът на новия роман „Неотминало“ би могъл да се нарече и безхитростен. В океана от издавана интензивно, особено напоследък, млада и сравнително млада белетристика, е наистина малко чудо 
съвременен автор да разказва „неща от живота“, без да се хвърля да шокира, да втрещи, да ошашави
да остави без дъх или да го докара до сърцебиене и изпотяване и, ако щете, да погнуси и отврати човека от другата страна на неговия ръкопис. Понякога си мисля, че една голяма част от младите писатели у нас не могат без да стряскат читателя и без да го доведат до категоричното убеждение, че той, читателят, „нищо не разбира!“. 
Пълен антипод на всичко това е Александър Чобанов. Неговите герои са напълно нормални, не страдат от физически, психически и психиатрични недъзи, не се фиксират в една точка и дори депресивните им състояния са някак светли, разбираеми и в някаква степен познати на читателя. 
В неговия нов роман Габриел и Сара се влюбват като ученици. Бащата на Габриел е стопроцентов комунист и това го кара да попречи на сина си да се вижда с момичето на „неправилните“ хора. Почти успоредно, макар и с разлика във времето, се развива връзката на сестрата на Габриел Ема и Филип. В крайна сметка „съсипаната“ от обстоятелствата любов на Габриел и Сара се оказва, че е жива, независимо от дългата раздяла и от Атлантическия океан. А Филип и Ема са може би много по-типична за сбърканото днешно време двойка, които на моменти искрено се търсят и имат нужда един от друг, в следващия момент разбират, че всъщност търсят самите себе си, а малко по-късно отново искат да са заедно. 
За мен наистина са изключително важни човешките взаимоотношения, отношенията между хора, които се обичат, дори и тогава, когато те самите не са напълно наясно, че се обичат, казва авторът. Като един истински разказвач на истории той във всички свои текстове създава специфична атмосфера на една своеобразна доверителност. 
Читателят на Александър Чобанов е въвлечен в приключението на неговото обаятелно разказване
като при това белетристът намира точните съставки на магията, която вкарва човека, посегнал към книгите на Чобанов в ролята не просто на свидетел на всичко, което става, а почти на съпричастен събеседник. Защото неминуемо в един момент читателят се улавя, че авторът размишлява пред него, разсъждава, поставя въпроси, дава отговори, след това сякаш елиминира тези отговори и сам си предлага други. 
Аз наистина много пъти търся отговори, които не съм предпоставил, които не знам предварително, обяснява Александър Чобанов. И признава, че в един момент, пишейки „Неотминало“, се изправя пред непознаването на мисленето на поколението отпреди падането на Берлинската стена. 
„Не се чувствам напълно сигурен по какъв начин мислят родителите на моите герои. Затова честно си признавам, че от първоначалния вариант на този роман съм съкратил десетки страници - по съвета на моя редактор, но колкото и това да е нелюбимо занимание на всеки автор, предпочетох да го направя. Затова пък там, където героите са от моето поколение, се чувствам далеч по-уверен“. 
Уверен? Нещо повече! Неговият герой Филип в един от силните пристъпи на порив да намери себе си се вдига и на практика без да каже нищо на никого от близките си, нито на родителите си, нито на Ема, за която подозира, но не знае със сигурност, че е бременна с тяхното дете, заминава за Англия на студентска бригада. И страниците в книгата, където младият българин преживява най-различни перипетии на Острова - от бунгалата във фермата на река Бюър, през
оранжериите с ягоди и сеченето на марулите рубарб с мачете 
до решението да замине за Лондон и там да потърси начин да остане след изтичането на визата за студентска бригада са с толкова живо и ясно описание, че няма как да пропусна да задам на Чобанов въпроса откъде познава в такива детайли тази реалност
„Аз наистина бях на такава студентска бригада, отговаря Александър Чобанов. Като студент той заминава през 2002 г. за Англия, а шест месеца по-късно пристига в Лондон с намерението да остане там. „От мияч на чинии и тоалетни се издигнах до общ работник. Исках да запиша там университет, но установих, че таксата е 15 000 паунда. Поживях още известно време там и взех отново съдбовно решение: да се върна, да си завърша българска филология в Благоевградския университет и да си намеря тук, в България, моето занимание и смисъл. И така: отидох там и се върнах назад. И 
бях твърдо убеден, че трябва да се върна, че моето място е тук
че именно тук имам какво да правя. А след година-две започнаха да се връщат и съквартирантите ми от Лондон. Има нещо, което ги дърпа да си дойдат. И то очевидно е по-силно от мен и от тях“, размишлява писателят.  
И продължава: „Има нещо, което с тази глобализация се опитваме да затрием - това е необходимостта и достойнството да кажем, че сме граждани на света. И не е нужно да се местиш да живееш някъде другаде, за да го доказваш. Напротив - точно тук сме си на мястото. С възможността да пътуваме на много други места, но с истината да живеем тук. Нека да не прозвучи високопарно, но моите деди са се били за тази земя, кръв са проливали... И това, че ние на Балканите сме си доста патриоти, е здраво заложено в архетипа ни. Пясъчният часовник е сложен на масата, когато си се родил. И имаш право да избираш: там или тук. Там ще вземаш добри пари, но ще работиш по 14 часа. Тук ще вземаш по-малко, значително по-малко, но ще се чувстваш значително по-равновесно. Ако парите са ти водещото, тогава значи мястото ти е там, тогава отиваш и се продаваш там. За пари. Хубавото на нашето поколение е, че имаме избор. А пък от друга страна, голямо предизвикателство е да се създаде в България някаква общност на млади хора, които мислят сходно. Понякога си мисля, че ние, младите, сме длъжни да създадем условия за нормалност“.
Вероятно, когато казва това, той мисли и за своята малка дъщеричка Бела. 
На три годинки е, наречена е на химна на Смолян
усмихва се Александър - самият той е роден в красивия родопски град, където често вечер можеш да чуеш въпросния химн „Бела съм, бела, юначе“, сякаш да извира направо от изправените като същински горди юнаци борове, заобиколили Смолян отвред. 
Освен че е белетрист /както става ясно, един от талантливите/, Александър Чобанов е сценарист - има сериозен пръст в  успешните тв сериали „Под прикритие“, „Четвърта власт“, „Дървото на живота“. А заедно с това работи и за детската музикална програма „Фортисимо Фамилия“. „С Максим Ешкенази започнахме да работим преди пет години. Той ме покани да напиша сценария за един от концертите. Максим искаше да направи концерт за тийнейджъри - най-трудната публика за каквото и да било. Приех предизвикателството и се обърнах към най-добрия приятел на всеки драматург или сценарист в беда - Шекспир. Така стигнах до идеята за Love story - една любовна история, разказана с помощта на класическата музика и поезията на Шекспир. И така останах във „Фортисимо Фамилия“. Няма по-приятно усещане от това, когато успяваш да предадеш някакви знания на едно дете. Като към това прибавиш и забавлението, отговорът на въпроса защо съм в този проект става пълен“, казва белетристът. 
За да получат читателите по-ясна представа за ритъма, в който живее Александър Чобанов, му предложих блиц интервю. И той прие да отговори кратко и изчерпателно. 
- Как съчетаваш сценаристиката с белетристиката? 
- Опитвам се да не ги съчетавам. Когато пиша сценарий, не пиша художествена литература и обратно. 
- Какво ти дава и какво ти отнема работата по сценариите?
- Отнема ми голяма част от свободното ми време. Но все пак удоволствието от това, че винаги се сблъскваш с нови теми, нови колеги, нови светове е огромен плюс. След всеки проект научавам нещо ново и в творчески аспект, и в професионален.
- Какво ти е най-дефицитното нещо?
- Трудно ми е да отговоря, тъй като в различни моменти дефицитите са различни. Но ако трябва да генерализирам, може би се загуби една идея близостта между хората. Приятелствата все повече се случват във виртуалния свят и едни стари ценности и понятия започват да губят смисъла си, което е огромен дефицит. 
- Как си представяш своя идеален ден?
- Пътуване със семейството. /Семейството са 3-годишната Бела и съпругата - популярната и обичана актриса Ана Пападопуло - б.а./  
- А как преминава един твой реален ден?
- В последно време все по-динамично. От сутрин до вечер минавам от ангажимент в ангажимент, което пък от друга страна ме държи в кондиция.
- Върху какво работиш в момента?
- Няколко телевизионни проекти (сериали), за които не мога да кажа повече на този етап, но се надявам зрителите съвсем скоро да ги видят на екран.
- Когато пишеш, представяш ли си, че някой чете твоя текст? 
- Не съм се замислял, може би подсъзнателно си представям. Или сега като се замислям, може да се каже, че си представям, че я разказвам на определен човек дадената история.
- Изкушаваш ли се от драматургия - за театър?
- Разбира се, че се изкушавам, но още повече се плаша. Драмата ми се струва най-тежкият и отговорен жанр.
- Обичаш ли да пътуваш? Докъде е било най-запомнящото се твое пътешествие? И кое е мечтаното?
- Това ми е едно от любимите неща. Пътешествие... може би... Абе, имахме един случай с двама мои приятели от Смолян, с които бяхме на селски събор високо в планинското село Гела, когато през нощта в три часа решихме да се прибираме пеша. Естествено, бяхме изпили по някоя и друга чашка. Тръгнахме из гората и се оказа, че... се загубихме! Обикаляхме, минахме през какви ли не места и накрая се върнахме там, откъдето бяхме тръгнали, но след като бяха минали почти 20 часа. Дори имам разказ по тази случка - казва се „Родопско фентъзи“. Колкото до мечтаното ми пътешествие - то е всяко пътуване със семейството.
- Когато тръгваш на път, не тръгваш без...
- Книги.
- Как се чувстваш в Русе? 
- Чувствам се изключително приятно. Аз съм идвал всичко на всичко два пъти в Русе и нямам логично обяснение защо толкова ме привлича този град, по-скоро някакво ирационално чувство. Дали е от реката, дали от хората и архитектурата. Може би от всичко по малко. Русе има дух, има душа, усеща се още щом стъпиш тук. Не го казвам от куртоазия или защото искам да прозвучи добре. Това е усещането ми.