Повече от 1000 километра пеша и ново пилигримско име Фокум. Като тегли чертата на четирите си пътешествия по пътя на поклонниците до Сантяго де Компостела, д-р Пламен Панайотов оставя извън тази кратка равносметка най-голямото си богатство - спомените, които всеки път оживяват в образи. Ако познавате психиатъра от русенския Център за психично здраве, може да се изненадате, че този едър мъж със завидно чувство за хумор може доброволно да си причини това - да мине по Камино не един, а цели четири пъти. Защото вероятно не знаете, че той е една от най-широко скроените личности, които можете да срещнете, с почти детско любопитство към света и хората и ненаситна жажда да ги опознае от първо лице. Точно така започва и неговото пилигримско приключение.
От Карандила до Ортигейра 
През 2008 г. от фестивала на каракачаните на Карандила д-р Панайотов отлита за Испания за световния келтски фестивал в Ортигейра, малко селце в Галисия. Площадът в Сантяго де Компостела, откъдето трябва да вземе автобус, е пълен с хора, които се прегръщат и целуват. Това е първата му среща с новите пилигрими - съвременните наследници на древните поклонници, изминавали пеш стотици километри по пътя на свети Яков, за да се поклонят пред мощите му в катедралата на същия този площад. Любопитството му е погъделичкано, а когато на друг келтски фестивал в Лориен, Бретан, му дават брошура с карта на няколко пътя към Сантяго де Компостела и документ, в който да си напише кръвната група, идеята се загнездва тихо, но упорито в ума на доктора.
Трябва да минат обаче още 4 години, преди психиатърът да нарами раницата и да тръгне по Камино.
Всички пътища водят към Сантяго
Камино не е един път. Това е мрежа от пътища, които се събират на едно място - катедралата „Свети Яков“ в Сантяго де Компостела. Също както на черупката на мидата - най-известния символ на пилигримите, всички линии се събират на върха й, обяснява Пламен. Първият му маршрут е по френския път, като тръгва от Бургос, откъдето до Сантяго са малко повече от 500 км. Ако се тръгне от началото, от Южна Франция, целият път е повече от 800 км, но трябва да се преодолеят Пиренеите. Всъщност това е най-старият път, от 11-12 век, и когато се каже Камино, се има предвид именно този маршрут, за който се твърди, че е земната проекция на Млечния път. Но поклонници са тръгвали от различни точки на християнска Европа, виждал съм мидата и жълтата указателна стрелка на мостовете в Брюж, Белгия, също и на унгарския дунавски остров Маргидсигед, разказва докторът. И обяснява: Всички религии имат поклоннически традиции. Когато Йерусалим е бил недостъпен заради мюсюлманите и поклонение там е било равносилно на самоубийство, хората са тръгнали към други свещени за християнството места, като мощите на свети Яков например, и са изминавали хиляди километри с месеци, понякога и с години. Сега трябва да изминеш само 100 км пеша или 200 с велосипед, за да ти признаят пелегринацията.
Френският път
500 километра докторът изминава за 20 дни. Пътят се вие през Галисия, наричана зелената Испания за разлика от червено-жълтите, обгорени от слънцето пейзажи в останалата част на страната. Влагата от Гълфстрийм поддържа живота на галисийската земя. Всичко е много красиво и се разхождаш, хората казват, че се пречиствали по Камино, но всъщност се пречистваш от всекидневието, защото я няма работата ти, просто ходиш и ходиш, въобще не мислиш за нищо, разказва психиатърът. И като всички новобранци през първите 3-4 дена буквално гълта километрите, докато го спира кошмарът на новаците - болки в краката, пришки и мазоли. В местата за отдих, албергите, всички тръгнали за първи път по поклонническия път се познават по това, че бързат да свалят обувките и започват да се мажат и превързват. И на другия ден отново тръгват, няма и капка мисъл за отказване. Сега вече зная, че не трябва да се бърза и най-важното е да имаш удобни стари обувки, казва с мъдростта на патилия Пламен. И споделя една тайна: Сега 2-3 дни, преди да тръгнем, ходим в Поморие. Там по пясъчната коса до Ахелой и обратно са 15 км, една хубава разходка и същевременно тренировка. Защото да си седял по цял ден и изведнъж да започнеш да изминаваш по 20-25 км, не е добра идея. И багажът трябва да е малко, моята раница беше само 3 кг.
Английският път
С „ходим да тренираме в Поморие“ докторът има предвид половинката си Лили. С нея тръгват следващата, 2013 г. Първия път бях сам, да видя за какво става дума, не мога да взема друг човек, без да знам за рисковете. Като видях, че няма никакви рискове и е приятно, решихме с Лилито да се разходим, обяснява психиатърът. Избират английския път, пак през Галисия, но от Ферол на Бискайския залив. Това е много стратегическо място, има голяма морска база на НАТО и оттам под наблюдение се държи трафикът на всички водни съдове. Този път е най-късият, само 120 км, които двамата минават за 5-6 дни. Лилито се държа много мъжки, пролетта беше влажна, духаше вятър, виждах, че понякога й е трудно, но не се оплака нито веднъж, хвали половинката си Пламен. 
Официалният финал за всички пътешественици е катедралата, посветена на Христовия ученик апостол Яков Заведеев или Сантяго Матаморосо, както го наричат испанците, откъдето идва и името на града - Сантяго де Компостела. А най-забележителното нещо в нея, освен мощите на светеца, е най-голямата кандилница в света, висока около 2 метра. Когато навремето била поръчана, свещенослужителите изобщо не гонили някакви рекорди, а решавали належащ проблем. Поклонниците били много и вървели от дълго време, когато стигали в катедралата, били мръсни, мокри, потни и я изпълвали с непоносима воня, която трябвало да се гони с много тамян.
Португалският път
След като 120 км са били просто една разходка, на следващата година Пламен и Лили решават да увеличат километрите до 250 и да тръгнат от юг, от Порто, по португалския път. Само че объркват посоката и вместо през хълмовете и планините поемат покрай брега. Но всяко зло за добро - така попадат в старинното градче Туи, след като разбират, че трябва да влязат навътре, за да стигнат до река, от която ферибот ще ги изведе на правилния път. Всичко това се случва точно по Великден и двамата стават свидетели на непознати по нашите земи традиции. Пътищата към църквата са посипани с цветен пясък, нещо като реплика на йерусалимската улица Виа Долороса, по която Христос носи кръста си към хълма Голгота, където е разпънат. И по тези цветни пътища по време на празника хората минават в процесия, като носят кръстове и икони, разказва докторът.
Изморени стигат до Калдас, градче с невероятна минерална вода, където пренощуват два пъти. Това е изключение, по принцип щом нощуваш някъде, втори път не оставаш, освен по медицински показания или ако си страхотно уморен, а ние бяхме страхотно уморени, спомня си докторът. В албергите пътешествениците обикновено пристигат по обед, преспиват и рано сутринта тръгват отново. А албергето затваря, за да бъде почистено, и на обед се отваря за новата група. Цените са от 4 до максимум 8 евро, ако дават чаршаф и калъфка за възглавница - с 1-2 евро повече.
Краят на земята и печатът от Рая
На четвъртото си пътешествие д-р Панайотов тръгва отново сам. Този път минава по Пътя на фаровете по крайбрежието на Атлантическия океан. Това са 200 км от Малпика през Мушия до нос Финистера или Края на земята и оттам още 80 км до Сантяго де Компостела. Всъщност последните 80 километра са точно наобратно на всички пилигрими, за които пътешествието окончателно приключва именно на брега на океана, до фара на нос Финистера. Там по традиция се изгарят стари дрехи като символ на прераждането. Когато през 2012 г. за първи път стигнах до фара, изгорих буквално всичко - раницата, спалния чувал, маратонките, дрехите. Прибрах се по чехли и един панталон, който си бях купил от Сантяго. Всеки разбира тази традиция по различен начин. Някои казват, че горят миналото, други - че горят греховете си. За мен е по-скоро изгаряне на илюзията за притежание на нещата, казва д-р Панайотов.
Това четвърто пътешествие е единственото, от което докторът няма компостела - документът, който удостоверява успешната пелегринация. Пристигналите в Сантяго де Компостела пътешественици доказват изминатите километри с паспорт, който получават в началото на пътя и в който бият печати навсякъде, откъдето минават. Той се представя в пилигримския офис до катедралата и поклонниците се записват в компютър. И още първия път ме писаха Фокум, защото така било Пламен на латински, та следващите два пъти все трябваше да им напомням, че вече си имам пилигримско име, обяснява докторът. Четвъртото му пътешествие обаче приключва в... Рая. В съседна на катедралата уличка има кръчма „Парадизо“, а пред офиса се беше наредила голяма опашка. Не ми се чакаше, затова влязох в кръчмата и викам на човека зад бара: Моята крайна цел не е Сантяго, ами е раят, така че я сложи един печат тук. Ето така се сдобих и с печат от рая, смее се Пламен-Фокум.

Баби, бебета и... азиатци
Всъщност най-интересното по което и Камино да решиш да минеш са хората. Има всякакви - стари, млади, европейци, американци и много азиатци - предимно китайци и японци. Българи не срещнах, само в едно алберге по френския път ми казаха, че в хотела работела българка. Отидох да я вида - циганка от Долна Митрополия, много се зарадва и каза, че съм вторият българин, който вижда. Имаше две деца, голямата й дъщеря искала да се връща в България, а малкият й син не искал да говори български, разказва докторът.
Другата му интересна среща е с група словенци, които му задават странен въпрос. Питат го: „Какви са тези ваши хора в Македония, дето ние, словенците, ги знаем, че са българи; сърбите и вие, българите, ги знаете, че са българи; циганите, турците, гърците и албанците ги знаят, че са българи; само те не знаят, че са българи?!“. Как да им отговориш...
По пътя към Сантяго де Компостела Пламен среща и семейство от Канада с две бебета - едното няма годинка, а другото на около 2. Придвижват се с памперсите и детските храни, носят палатка и къмпингуват, за да не притесняват хората в албергите. Били на социални помощи и не бързали, смятаха да минат целия път за 3-4 месеца, спомня си Пламен.
Той споделя част от пътя си и с 84-годишна норвежка. Тя и синът й тръгнали от Франция по древния 800-километров път. Той вървял напред, носел раницата с багажа и уреждал спането, а тя пристигала с 2-3 часа след него.
Друг път се заприказвал с лекар от Аржентина, споменал нещо за подагра и преди да успее да му се представи като колега, аржентинецът му изнесъл цяла лекция за ендокринните заболявания.
Не всичко е пари
Една среща дава на д-р Панайотов идея, която прилага веднага, когато се връща в Русе. По пътя имало едно място, на което са оставени кафе, минерална вода, плодове за пътешествениците. Имало и касичка, ако искаш, пускаш някое евро, ако не искаш - не пускаш. Вечерта идва една жена с кола да почисти, а на сутринта зарежда с пресни продукти. Питам я: Хората оставят ли пари? Да, отговаря ми, не съм забогатяла, но има достатъчно, за да купя от супера и да заредя на другия ден. Някой кара ли те да го правиш, пак питам. Не, но нали минават хора, да има да се подкрепят, отговаря тя. Тогава взех решение и за нашата работа - каквото произвеждат пациентите в Дневния център да го раздаваме безплатно, а който иска - да направи дарение на сдружението, разказва д-р Панайотов.
Навсякъде по пътищата към Сантяго де Компостела някак си всичко не е организирано около парите, което е много рядко, продължава докторът. Храната е евтина, то и нямаш нужда от кой знае какво. Не можеш да останеш гладен или жаден. Освен алберги, има хотели и къщи за гости, ресторанти. Можеш да тръгнеш буквално без нищо и още в първия град да се снабдиш не само с паспорт, а и с раница, обувки, дрехи. А веднъж като си минал и знаеш, че е приятно, желанието да повториш, потретиш само идва, споделя Пламен.
Някъде по пътя срещнал и италианеца Антонио, който 25 пъти ходил до Сантяго де Компостела, като веднъж дори тръгнал от Швеция. Той твърдял, че най-дългото разстояние, което един млад и здрав мъж като него може да мине за един ден е 60 км, ако теренът е равен и времето е идеално. Направил го бил по френския път и това, според него, било върхът на човешките възможности.
Д-р Панайотов също има намерение да тръгне отново по някое Камино, за пети път. Още не е решил дали да е от Франция по най-древния път, или да е от Саламанка в Западна Испания, а защо не и от друго място за поклонение като португалския Фатима, където Дева Мария се явила на трите деца овчарчета през 1917 г. Но откъдето и да тръгне, щом има жълта стрелка и мида, всички пътища водят към Сантяго де Компостела.