На 10 септември 1953 г. в малка къща на ул. „Одрин” в Благоевград затваря очи един 98-годишен старец с бурен живот зад гърба си и противоречива биография. Десетилетия наред за Андон Лазов Янев се носят легенди из македонските среди от края на 19 и началото на 20 век, получил прякора си Кьосето не защото бил голобрад, а заради ниския си ръст. Споменава го в една от книгите си и Димитър Талев. Животът му е низ от приключения, драматични обрати и романтика, примесени с кръв, тежки загуби, неосъзнат подвиг и разочарования, предаде специалният пратенитк на БГНЕС в Македония Дияна Тушева. Бил е рамо до рамо, делил е хляб и неволи с големите борци за свободна Македония Гоце Делчев, д-р Христо Татарчев, Гьорче Петров , Даме Груев и др. Срещал е очи в очи предателите - не им е прощавал, възхищавал се е на героите - клел се е в тях. А смъртта, която е била винаги на една крачка от него, не го е закачала - винаги го е отминавала, независимо от раните, които е получавал. Животът на Андон Янев- Кьосето е достоен, ако не за тежък сериал, то поне за екранно платно като „Мера според мера”. Независимо, че името му е почти неизвестно за съвременниците. Защото подобно на Дилбер Танас, и Кьосето е участвал в аферата „Мис Стоун”, дори е бил един от тримата комити, съпроводили двете жени и бебето при тяхното освобождаване от плен близо до Струмица. Водил е ръкопашни битки, убивал е и е посрещал куршуми, лежал и по зандани, бил се е славно в Илинденско-преображенското въстание, раздавал е жестоки присъди за противонародна дейност, лепвали са му етикети като терорист и разбойник, раждал е митове за себе си. Но едно е неоспоримо: винаги е бил наясно с каузата, верен до гроб на идола си Гоце Делчев - все за Македонията. По която душата вие, а очите жадно търсят да я видят свободна българска земя. С две думи - сложна личност. Но с изострени сетива за доброто и злото, черното и бялото. Като огнените слова на знамето: „Свобода или смърт”.

Днес говорим с внука му, Антоний Кьосев, бивш военен, част от големия род на Кьосето, който, взирайки се в архивните снимки на дядо си казва:

„Беше дребен, жилав човек, но винаги ходеше напет, изправен, никога не е скланял глава на гърдите си”.

Бил е шест годишен, но го помни - „ на години - много, но не беше стар човек, имаше енергия за трима, не умря от естествена смърт”. В един от спомените си Андон Янев -Кьосето признава: „Разправях се само с неприятности. Като че ли се намирах изправен пред една гора, през която не минава път, та аз със секира в ръце трябваше да преправям път сред тази гора”. „Казвали са ми моите чичовци, че в последните дни от живота на дядо ми, нощно време той се стряскъл по време на сън, ставал, тичал в двора, криел се между храстите и шептял отривисто: турци, турци, турци”, продължава разказа си неговият внук.

И добавя: беше добър, справедлив, човек на реда в патриархално семейство, говореше пестеливо, но на място. Смъртта на дядо ми на 98 г. не бе от старост, нито от болест, а заради лошо стечение на обстоятелствата. Има покрай Благоевград една местност- Балар баши- отива дядо ми там, насича от лозето ни бадемови клони и ги помъква надолу. А оградите там бяха от големи, обли, речни камъни, само с пръст захванати. Закачва той една такава ограда, вече поизмита от дъждовете, и камъните се стоварват върху него. Изпотрошават му кокалите и за около седмица, без да може да се храни и пие вода, е поставен в гипсово корито, след което си отива от този свят.

Андон Лазов Янев - Кьосето е роден на 25 ноември 1854 г. в с. Голозинци, Велешко. Макар и без образование, от овчар и касапин успява да стане един от най-смелите поборници на Централния комитет на ВМОРО в Солун. Неговата дейност е свързана с първите и най-ефектни акции на ВМОРО както срещу поробителите, така и срещу гъркоманите и сърбоманите. Кьосето участва и в борбите, които ВМОРО води и срещу дейците на Върховния македоно-одрински комитет (ВМОК) и на възглавяваното от Иван Гарванов Българското тайно революционно братство в Солун.

Първоначално влиза в четата на Михаил Попето, а после действа и самостоятелно като войвода в Кукушко, Поройско, Малешевско и Струмишко. Участва и в четата на Гоце Делчев в акциите й за набавяне на средства за ВМОРО. За Кьосето Гоце Делчев остава най-бележитата личност в революционните борби на поробените българи. През 1901 г. под ръководството на Яне Сандански, Христо Чернопеев и Кръстьо Асенов взема участие в аферата „Мис Стоун”, която, освен че донася на ВМОРО парични средства, я прави известна далеч зад границите на земите ни, дори далеч зад океана. Кьосето с оръжие в ръка е и в битките на Илинденско-Преображенското въстание, (1903) заедно с голямата чета на Гьорче Петров, която действа в Прилепско и съседните райони.

След въстанието завежда организирането и подготовката на селската милиция в Струмишко и Малешевско. През този период той участва и в дейността на Серската група, но след като се разочарова от нейната дейност след провалянето на Втория Рилски общ конгрес (1905 г.), се оттегля от активна революционна дейност. Заради предишната си принадлежност към Серската група, след убийството на Борис Сарафов и Иван Гарванов от Тодор Паница, в продължение на няколко месеца е хвърлен в затвора, но поради застъпничеството на ВМОРО е освободен. До края на живота си живее в Горна Джумая, където умира на 10 септември 1953 г., пише за него историкът Цочо Билярски. За да се разбере делото и метаморфозите на Андон Кьосето главна заслуга има журналистът Боян Мирчев/1900-1992 г./, който три дни записва спомените му през септември 1931 г. Според него голямо е влиянието на руския и френския анархизъм върху нашите революционери по това време и определено за тях можем да говорим като учители на дейците на ВМОРО.

Защо са наричали Кьосето и другарите му разбойници?

Ето защо: „ Във Велес имаше един турчин на име Али Чауш. Той познаваше целия град: кой какво работи, как се казва и пр. На един празник в махалата „Койник”, на един кепенек, бяхме насядали неколцина момци. Али Чауш, придружен от един жандарм, се зададе по улицата. Тогава бе обичай да му се става на крака. Приближи Али Чауш и всички му станаха. Аз не му станах. Той направи няколко крачки и като видя, че аз не станах, повърна се и ме запита: Защо не ставаш бре, гяур? Докато да му отговоря, той замахна да ме удари. У мен имах едно призренско ножче; то ми беше сгода, махнах и му разсекох мундира и се впуснах да бягам. Не можаха да ме хванат - бях бърз на пипане и бягане. Крих се няколко дни във Велес по махалите и оттам тръгнах да бягам за Солун. Упътих се за там, без да зная път. За тоя град бях слушал, ама не знаех къде се намира”, разказва Кьосето.

Така започнало разбойничеството му. За едни-кощунство, за други- път към Голготата на националноосвободителните борби… Не бил света вода ненапита, но и не прощавал предателство. Както не простил и на брат си Никола. Андон Кьосето, както и другарите му, всъщност, са били обикновени българи, имали лошия късмет да се родят в мътни времена, когато грижата за оцеляване е била съдбоносна. „Не са били изключителни хора, а мъже, които не са могли да траят случващото се с техните едноверци. Тръгва случайно , спасявайки кожата си, по време на бягството си от стореното попада на д-р Христо Татарчев, който го въвежда в борбите и даже го назначава за свой личен файтонджия”, продължава разказа си неговият внук. Андон Кьосето е познавал лично всички големи македонски революционери по онова време, а също и главните фигури от върховистите, техните врагове. Идвал е и в София по задачи и да се лекува след тежки ранявания.

Дейно е участвал в аферата „Мис Стоун”, изпълнена, защото организацията се е нуждаела от пари за оръжие. Кьосето е придружавал навсякъде Мис Стоун и току що омъжената Цилка. Възрастната англичанка отначало е мислила дядо ми за страшен хайдук, но по-късно разбира,че има срещу себе си борещ се за народа си човек. Срещали са много изпитания заедно по време на големите преходи из планината, за да не ги хванат. Има интересен епизод- бебето, което Цилка ражда, много плачело, поради липса на кърма от майка си. Тогава дядо ми взел бучка захар, начукал я в една кърпа, намокрил я и я дал на детето да смуче, споделя внукът му, чул тази история от роднини.

„Дядо ми имаше белег от рана на лицето- куршум е минал през скулите му. Баба ми казваше: ако видиш тази рана да трепти- бягай далече”, спомня си Антоний Кьосев. А иначе присъдите на организацията са били за противонародна дейност, а Кьосето бил един от главните изпълнители на наказанията срещу туркофили, гъркофили или сърбофили. Правил го е с пълно съзнание и убеденост. Казвал е- този народ трябва да го стреснеш, за да може да ти повярва и да тръгне след тебе. Защото по това време повечето хора са били неграмотни, включително и Кьосето. Но иначе бил „умен и тактичен, на него са възлагали тежки и рисковани задачи, които той изпълнява с хладнокръвие и успешно”, пише Боян Мирчев.

Лежи и по затвори, дори жена му, от която има деца, продава имоти, за да го отърве от излежаване на присъдите.

В затвора ме наричаха „санданист разбойник”- отговарях им, че нито съм санданист, нито сарафист, нито делчевист, а съм човек на организацията и че не служа на личности, а служа на Македония, казва за себе си той.

През 1905 г. Кьосето приключва активната си революционна дейност. Най-вече заради случаите на съглашателства между някои от измислените, според него, народни водачи с младотурците. Един от които е бил и Яне Сандански- Кьосето не го уважавал, смятал го за просто момче, с грубо поведение. А за Гоце Делчев казвал, че е най-големия революционер на Македония- преди и след смъртта му друг не е имало за него, македонският Левски. Тачил го е много. Дори, когато са записвали спомените на Кьосето, станело ли дума за Гоце, той се просълзявал, че го е загубил, признава внукът му по спомени на чичовците си.

Кьосето е един от многото с неговия ранг, има мегдан да се върнем към тези свои корени- те са черни и много стари, но все още живи, заради писаните и неписани спомени. Дядо ми никога не е казал „аз към македонец”, казвал е „аз съм българин”- това е, заключи разказа си Антоний Кьосев. Кой беше, какъв беше тоя ни другар - Гоце, та достигна да бъде всеобщо почитан народен герой, пита Климент Шапкарев в сказката си в Пловдив през 1934 г. "Спомени и мисли за Гоце Делчев”. Ще питаме и ние, пак, макар да знаем- кой беше, какъв беше Кьосето? Разбойник, войвода, поборник? И да има съмнения- с живота си е дал отговора. Не може да има за пример Гоце, да се кълне в него като най-голям народен водач, пък да прави зулуми. Не може да казва: „като паднеше някой другар, в продължение на три дни не можех да ям хляб, защото всеки паднал другар бе скъп за мен”, пък да е разбойник. Клетва е дал- пред кръста на пищова и камата, да пази народа си и да бие врага и предателите. Такъв е бил законът на времето.

Днес гледаме паметника на Кьосето пред съда в центъра на Скопие, над 3 метра висок, правен скоро- от 2-3 г. признат за голям герой. И тръгваме, екип на БГНЕС, към родното му Голозинци, Велешко, да търсим жива следа от него.

Излизаме от Велес, посока югозапад по пътя към община Чашка, с много завои и влизаме в нея. Хубави пътища, с чисти сгради, спретната църква. Упътват ни по главната улица, след втория мост да завием вляво. Завиваме и все едно отиваме в друг свят. Асфалтът свършва, залива ни прах, селото едва се вижда в низината. Голозинци - опустяло, изоставено, с порутени огради и къщи. Лятото го обитават около 30-тина души, зимата- наполовина. Намираме прилична сграда с надпис „Наблюдателен център” / какъв център, какво наблюдава- неясно-бел.а./, на която има две плочи от евтин метал- едната с портрет на Кьосето, другата, започнала да корозира, указва, че е македонски революционер и известява датите на рождението и смъртта му.

Толкоз за Кьосето. В селото не знаят друго, освен написаното. Не са наясно какво е правил, срещу кого се е борил, за какво… нищо. Търсим църквата да запалим свещичка за Кьосето- иначе белосана отвън, отвътре- потънала във влага, с олющени стенописи и икони, с няколко църковни книги, забравени в едно сандъче. Мъртвило. А е стара, носи името „Свети Спас” и е строена от майстори през далечната 1836 г. Помолихме да ударят камбаната, в памет на човека, изправил се с окъсаните си опинци да бори империя с другарите си по съдба, посечени или ударени от куршум един по един.

Андоне, Андоне, поне песен да имаше за теб, да я запеем в това забравено от Бога село, с потискаща мизерия и разруха… Пред параклиса- шок! 4-5 албански дечица на възраст между 5 г. и 11 г. плюеха пред портата и правеха с ръце двуглавия орел от албанския герб. Потресаващо! Без да сме ги провокирали, без думичка от нас, освен самия факт, че отдаваме християнска почит в едно свято място. Нещо като зловещ символ- безпричинна агресия, внушена омраза към вярата на по-голямата част от Македония. Какво друго да помислиш за деца, които още нямат и представа за политика, история, държавност, религия? Едно от тях си каза името- Саим, на 11 г. и е от единственото албанско семейство, което живее в селото, другите са християни. Няколко от малчуганите явно им бяха гостенчета. На къщата им забелязахме интересен надпис - UCK - абревиатурата на Армията за национално освобождение, паравоенната организация на Али Ахмети от 2001 г.

Това моментално ни закова в реалността. И навърза двете истории- на Кьосето, изправен от властите в героична поза пред съда в Скопие, но покрит в забрава в родното му село, където невръстни деца показват неосъзнато с малките си ръчички двуглавия орел с враждебност към друговерци. И на протестите пред парламента на македонската столица срещу вероломната „Албанска платформа”, напираща да институционализира натрапвания мултиетнически характер на обществото. И да го раздели окончателно. Май не само обществото, а , може би, и държавата. Като част от процес, който би взривил непоправимо съседна Македония- своеобразна мръсна бомба, непочтена по замисъл и опасна като външна намеса. Детонатор с неподозирано тежки последствия и за страните около нея, в т.ч. и България.