Вече близо 200 години тя е символ на красота, чистота, изящество и божественост. Обект на преклонение и възхищение. Еталон за съвършенство! Това е прочутата по целия свят статуя на Венера Милоска, открита на днешния 8 април 1820 година на гръцкия остров Милас в Бяло море. Днес този безценен артефакт се намира в Лувъра в Париж.
Статуята е от пароски мрамор, висока e 203 см. Счита се че изобразява древногръцката богиня на любовта и красотата Афродита (на латински - Венера). Ръцете й са отчупени и загубени, липсва и оригиналният плинт (служещата за основа плоча). Датирана е към 130-90 г.пр.н.е. и се счита, че е творение на Александър от Антиохия. В миналото погрешно е била приписвана на Праксител, но той е живял цели два века преди извайването й. Композицията е смесица между ранни стилове в класическия период на гръцката скулптура.
В нишата, в която е открита статуята, са намерени и 
фрагменти от лява ръка, държаща ябълка, 
за които се смята че й принадлежат. Многобройните опити за реставрация на скулптурата в оригиналната й поза обаче неизменно преключват с неуспех. Евентуалното наличие на ябълка в композицията би могло да препраща към Парис, решил според древногръцката митология да подари златната ябълка на Афродита. Това е прословутата ябълка на раздора, на която пишело „За най-хубавата“ и за която претендирали Атина, Хера и Афродита. Мъдрият Зевс решил да повика за арбитър младия овчар от Троя Парис, а всяка от трите богини опитала да го подкупи и да наклони везните в своя полза. Момъкът решил да пренебрегне обещанията на Атина и Хера за военна слава и несметни богатства и избрал съблазнителното предложение на Афродита да му даде най-хубавата жена. Така Афродита получила ябълката, а Парис - Елена. Но я има твърде кратко, защото това била същата онази  Хубава Елена, заради която избухнала Троянската война.
За ябълката в ръката на статуята има и друго, далеч по-прозаично обяснение - че нейното присъствие е посветено на остров Милос, защото „милос“ на старогръцки означава „ябълка“.
Тази митична, прекрасна и обожавана Венера е открита не от слязъл от белия си кон да отдъхне принц, а от 
най-обикновен гръцки селянин на име Йоргос Кентротас
И не докато Йоргос си прекопава нивичката или си наглежда маслиновата горичка, а докато търси свидетелства за древната култура на родния си остров. Гъркът е нает от френския морски офицер Оливие Готие, посветил се на изследване на острова и по-специално на руините на разположения на него едноименен античен град. Тъкмо там чака възкресението си загубената от векове Венера.
За да проучи древните останки Готие влиза в сложни взаимодействия с френското консулство в Истанбул и с турското правителство, защото по това време остров Милос все още е в рамките на Османската империя. Тези сложни дипломатически маневри си имат причина и това не е любовта към археологията. Пет години по-рано Франция е принудена да върне на Италия похитената от Наполеон от Вила Медичи статуя на Венера Медицейска. Десетилетия наред тя е приемана като един от най-добрите образци на класическото изящно изкуство и е сред най-известните творби в цивилизования свят. Точно този символ губи Франция и отчаяно се нуждае от нещо, което не само да го замести, а дори да го засенчи. Усилията на държавата са съсредоточени в гръцките острови, където 
специално инструктирани френски морски офицери наемат местни познавачи да търсат антики 
с надеждата да открият нещо голямо. И мечтаният удар идва с находката на Йоргос.
Париж веднага е уведомен за успеха и впряга цалата си културна мощ, за да възвеличае Венера Милоска и изтрие завинаги тягостния спомен за Венера Медицейска. И както сочат резултатите близо два века по-късно - мисията е успешна.
Но славата никога няма само една страна. Около Венера Милоска винаги е имало бурни дискусии, разбира се - без победител. Може ли технологиите да променят това? Възможно ли е примерно Венера да е била... предачка. 
Ето гледната точка на Вирджиния Поустръл от онлайн списанието „Слейт“: 
Венера Милоска е парадокс - олицетворение на красотата, макар и обезобразена. Погледът й, зареян кротко в нещо, което не можем да видим, е пъзел. Нека се опитаме да предположим какво държи в липсващите й днес ръце... По този начин през 1890 г. френският археолог Саломон Рена описва един от шедьоврите на античното изкуство.
В епохата на Рена тълкуването на
оригиналната поза на Венера Милоска е била почти отделна индустрия
Някои са смятали, че стои до воин - Марс или Тезей - с лява ръка на рамото му. Други си я представяли да държи огледало, ябълка, лавров венец. Трети са я виждали дори като майка с бебе в ръце. Популярна теория от онова време я възприема не като Венера, а като Виктория, подкрепяща на лявото си бедро щит и записваща с дясната ръка имена на герои върху него. Друга версия я вижда да използва щита като огледало, за да се възхищава на красотата в отражението си.
„Никоя статуя, никое произведение на изкуството не е ставало повод за такъв спор - пише „Лондон Мегъзин“ през 1902 г. - И въпреки огромния и постоянен интерес към темата, въпреки горчивите конфликти по въпроса, реконструкция на Венера Милоска, която да задоволи всички или поне повечето от критиците, изглежда по-далеч от всякога“.
Близо два века след откриването на статуята на гръцкия остров Милос през 1820 г., вече сме свикнали да я виждаме без ръце. Навалица от туристи циркулират около нея в Лувъра и я щракат с мобилните си телефони, съзирайки у Венера съвършената красота, без разсейващия символизъм на това, което тя някога е държала. 
Ръцете й изглеждат излишни, колкото и обиците,
които някога е носила. Тя просто е „най-прекрасното нещо, което някога съм виждал“, както я описва Грегъри Къртис през 2004 г. в есе, систематизиращо споровете около статуята през XIX век.
Самата аз също не бях мислила много за това какво липсва в скулптурата, когато съм й се възхищавала в Париж. Но след като прочетох книгата „Работата на жените: Първите 20 хиляди години“ на Елизабет Барбър (1994), започнах да се чудя.
Барбър, доайен в текстилната археология и почетен професор в Оксидентъл колидж, предлага теза, по която критиците от XIX никога не са дебатирали. Тя представя Венера по време на нещо, окупирало безбройни часове от времето на жените преди индустриалната революция - предене. Барбър предполага, че статуята държи хурка с влакна във вдигнатата си лява ръка, а с дясната води нишката към вретеното, висящо пред нея. 
„Позата е болезнено позната за жените в древногръцкото общество“, обяснява Барбър.
Това е подходяща метафора за богинята на любовта и живота. 
„Нещо ново се задава оттам, където преди е имало една аморфна маса
Жените създават конци, те ги изтеглят някак от нищото, точно както създават и бебетата отникъде“, пише Барбър.
За древните гърци преденето има асоциация и със секса. На гръцки вази са изобразявани проститутки, които предат. Това е продуктивната им дейност, докато чакат клиенти. 
„Направата на текстил е също толкова търговия на проститутките, колкото и сексът“, пише историкът на изкуството Рейчъл Розенцвайг в книгата си от 2004 г. „Преклонение пред Афродита“.
И така, теорията за предящата Венера изглежда правдоподобна. 
Но дали позата й действително работи? 
През XIX век скулпторите са можели да тестват идеите си с гипсови отливки. Днес, в XXI век, имаме по-евтин, по-прост и по-гъвкав вариант.
Козмо Уенмън е дизайнер и художник от Сан Диего, който води същински кръстоносен поход да убеди музеите да показват дигитални триизмерни прегледи на своите скулптури. Един от аргументите му гласи, че това би дало възможност на творците да променят вече съществуващи произведения само според въображението си.
Уенмън е възстановявал носа на Александър Велики, ремиксирал е за клиенти елементи от класически бюстове в съвременни. В Швейцария може да се види негова гипсова отливка, точно копие на Венера Милоска от Лувъра.
Козмо 
има умението и техническата възможност да пресъздаде Венера като предачка
Затова го наех да опита. С помощта на скица от Барбър, антични изображения на предене, качени онлайн, и ръководство в YouTube за работа с обикновено висящо вретено, той създаде виртуален триизмерен как би изглеждала статуята, ако е непокътната.
След това наехме професионалисти в триизмерното принтиране, за да направят настолна бяла пластмасова реплика. (Някои елементи трябва да се отпечатат отделно и след това да се сглобят.) Превръщането на компютърния модел в реална скулптура предизвика неочаквани прозрения за оригинала. Козмо бързо изчисли, че нито хурката, нито влакната, нито вретеното са можели да бъдат направени от мрамор. („Може би тя е изгубила ръцете си“, пошегува се той, „защото някой лаик наистина е поставил 13-килограмово мраморно кълбо на върха на хурката и е пуснал допълнително 9-килограмово мраморно вретено да виси на дясната й ръка“.)
За настолната ни Венера той си представи инструмента по-скоро от леко дърво, боядисано в златисто. Вместо конци пък - златна верижка, както приляга на богиня. Златото, отбеляза той, също примамва очите на съвременния зрител далеч от ръцете, извеждайки фокуса за инструментите и дейността, за която са предназначени.
Пресъздаването осигурява правдоподобен отговор
на въпрос, поставен от оригиналния защитник на тезата за предящата Венера - археологът Елмър Сюр през 50-те и 60-те години на миналия век. Сюр идентифицира много класически статуи в пози, предполагащи предене, но никоя от тях няма сечива. Къде са отишли инструментите? Сюр допуска, че артистите не са искали да „обидят“ зрителите си с презумпцията, че всеки може да разпознае позата и жестовете по време на предене. Козмо предлага по-добър отговор: инструментите са били отделни аксесоари, изработени от нетрайни материали или благородни метали. И просто са изгубени или откраднати.
Нищо от това, разбира се, не доказва, че Венера Милоска е била предачка. Репликата обаче показва правдоподобност..., обобщава Вирджиния Поустръл.
Да, приемаме, че тази гледна точка е прекалено екстравагантна за традиционното възприемане на Венера Милоска, но е една от многобройните гледни точки към този безспорен шедьовър на античната, а и не само на античната цивилизация. И който ще продължи да вълнува още много поколения напред.
По материали от интернет