България загуби великия треньор по вдигане на тежести Иван Абаджиев. Един от неговите знаменити възпитаници бе трикратният световен и европейски шампион Златан Ванев, който работи от няколко години в русенското спортно училище. Кой ако не Ванев може да разкаже на читателите на „Утро“ какъв наставник и човек бе легендарният треньор номер 1 на България за 20 век.


- Златане, нашите съболезнования! Кога и как се видя за първи път с Иван Абаджиев?
- Благодаря! През 1989 година бях повикан на лагер с юношите. Това беше точно сезона след Олимпиадата в Сеул. Вероятно Абаджиев пак бе неудобен за някого и понижен, защото останах доста изненадан, че е при юношеския национален отбор. Веднага усетих как всички го гледат със страхотен респект. Дотогава само бях чувал и чел за него. През 1996 година се засякохме в олимпийското село. Останах изненадан, че вече бе консултант към турската федерация и прокара пътя за новите медали на Халил Мутлу и Наим Сюлейманоглу, знаеше абсолютно всичко за българските състезатели. Беше наясно кой и как се готви, в каква форма е, какво става с него. През 1997 година поиска да отида на лагер под негово ръководство. На 28 януари обаче ми се роди дъщеричката Теодора. Казах му, че трябва да поостана малко вкъщи, а неговият безкомпромисен отговор бе, че задължително трябва да се явя на този лагер.
- Каква бе цената?
- Същата година станах световен шампион в Тайланд. Сред многото силни съперници в категорията ми имаше и двама китайци. Единият беше световен рекордьор, а другият - олимпийски шампион. Не беше за вярване, но ги победих. 
- Как ще обясниш, че този човек бе разпъван на кръст, вдиган и свалян от пиедестала?
- Иван Абаджиев беше твърде неудобен на великите сили във вдигането на тежести. Това е първото ми обяснение. Непрекъснато искаха да го препъват. И имаше защо. България под ръководството на Абаджиев тръгваше към всяко голямо първенство с 10 състезатели, 7-8 от които бяха готови за шампиони. Тази амбиция не допадаше на много хора. Затова и си измисляха небивалици върху гърба му, залагаха му капани, обвиняваха го в какво ли не. Как издържа? Аз не знам!
- Имаше и българи, дори негови известни възпитаници, които тръгнаха да го обругават.
- Нашият спорт е тежък. Някои не издържат на огромните натоварвания. И когато тренировките им дойдат в повече, следва някаква реакция. Когато аз бях в националния отбор, всички го уважаваха, слушаха и гледаха в очите като идол. А той беше и ще остане идол. Беше много строг, но носеше и огромно сърце.
- Имаше ли по-специално отношение към тебе?
- Не знам. За него всички бяха равни, но той не криеше вече по едно време, че ме гласи за свой заместник. Започна да ми говори непрекъснато за треньорската професия. Помня една вечер след тренировка в Асеновград как влезе в стаята ми, извади едни книги с тренировъчна методика. Веднага почна да ми чете и обяснява. Беше към 22.30 часа. Аз, капнал от умора, почнах да се унасям. Той усети по едно време, че не съм в час, каза тихо: „А, ти си заспал“, придърпа одеялото ми, зави ме и излезе.
- А ти доколко се ползваше от неговите треньорски съвети?
- Непрекъснато черпех от опита му, непрекъснато се чувахме, даже когато бях на работа в Азербайджан. Беше една ранна утрин - някъде към 4.30 часа. Бях в Баку. Видял, че скайпът ми е включен и ми позвъни. За какво да говорим? За щангите и пак за щангите. Така отидоха няколко часа. Той нямаше мира, за да търси нови и нови методи в тренировките. Четеше и се интересуваше от всяка новост. Беше адски наблюдателен човек и правеше изводи от обикновени на пръв поглед неща. 
- Например?
- Бяхме на лагер в Асеновград, а той ни заведе на разходка до манастира „Света Петка“. По едно време се спря пред картина. На картината се вижда вълк, който гони зайче. И почна да се взира - 5, 10 минути... После ме вика: „Ванев, какво виждаш тук?“ Гледам, гледам и казвам: „Вълк и зайче“. А той: „Не, Ванев, тази картина илюстрира най-добре как организмът, когато бъде принуден, може да се адаптира към всякакви условия. Виждаш ли изражението на зайчето - то се е адаптирало към оцеляване. Как - защото знае един-единствен начин - да е готово за бягане, когато срещне вълка. Друго не му остава. Така е и с човешкия организъм - той също би могъл да се адаптира, когато се налага да решава сложни ситуации“. 
- Интересно.
- Друг път ни даваше пример с жителите на Африка, които могат да издържат на температури до плюс 50 градуса. Сиреч, няма как, те са се адаптирали. Или с населението по студените части на света, където термометрите показват минус 30-минус 40 градуса. Неговата теория бе, че организмът може да се пренастройва, когато се работи да се справя в екстремни моменти. И прилагаше наблюденията си в тренировките.
- Какви всъщност бяха те?
- Повече от тежки, по абаджиевски. Но винаги разнообразни. Той искаше българите да са велики шампиони и ги правеше. Този човек донесе на България повече от 1000 медала от международния подиум. Само олимпийските му титли са 12. За световните и европейските да не говорим... Той ни учеше на много неща, не само в залата. Тренировките при него бяха богати, незабравими уроци. Аз лично ще съм му благодарен винаги. Когато прекратих състезателната си кариера, непрекъснато се допитвах до него. Той не криеше нищо. Казваше всичко, каквото мислеше, че трябва да знам, за да се усъвършенствам. Помагаше ми със съвети до последно.
- Много се говори, че издигнал дисциплината в култ. 
- Малко е да се каже, че при него цареше абсолютен ред. Той изискваше постоянно. Даваше много от себе си, но искаше много и от другите. 
- Какви наказания налагаше?
- Не се церемонеше. Ако някой залитне нещо и не се труди както трябва, беше освобождаван от лагера. Това беше тежко наказание, защото преди това въпросният състезател бе тренирал два-три месеца. Другата му мярка беше спирането на стипендиите. Когато се убеди, че всичко е наред, даваше стипендиите след време и накуп.
- Ти лично имаш ли патила покрай неговия характер на строг човек?
- Не бих казал, че става дума за патила. През 2000 година ме чакаше европейско първенство в София. Бях хвърлил много труд. Няколко дни преди началото на шампионата обаче се роди синът ми. Отидох при Абаджиев и го помолих да ме пусне за кратко, за да се прибера и да запиша сина си в гражданските регистри. Освен това - логично е - исках да видя и жена си. Той ме изслуша и каза: „Слушай, моето момче, ти си тук, за да работиш. Ти трябва да станеш европейски шампион. В момента твоят голям ангажимент е към България. Дай ми телефона на кмета, аз ще го помоля да запише сина ти“. 
- И?
- Ами останах в София, излязох на подиума, станах европейски шампион с нов световен рекорд! И пак се срещнах с Абаджиев. Той ме потупа по рамото: „Виж, моето момче, давам ти само няколко дни, за да видиш сина си и жена си. После веднага те искам на лагер. Връщаш се, защото ще ставаш световен шампион“. Такъв човек беше. Вярваше, че без големи лишения не може да се постигне нещо голямо, че само така се става велик спортист. Аз например не знаех какво е дискотека. Така беше и с много други момчета тогава. Често ми казваше: „Сега си състезател, а - аз треньор. Когато станеш треньор, ще ме разбереш най-добре“. И точно така се получи - когато започнах да работя като наставник, усетих в пълна степен, че и на него не му е било лесно, че трябва да държи всичко под контрол.
- Имаше ли нещо диктаторско в него?
- В никакъв случай. Наистина бе издигнал дисциплината в култ, но се държеше човешки и доказателствата са в многобройните ни човешки и професионални разговори. 
- Истина ли е, че откакто работиш в Спортното училище, е идвал инкогнито няколко пъти в Русе.
- Вярно е. Той никак не обичаше шума около себе си. Ако беше някой друг, веднага щеше да свика пресконференция и да почне да се бие в гърдите с „Аз, аз, аз...“ Искаше да види как работим, как се готвим, колко деца тренират при мене в Русе. През другото време непрекъснато се чувахме по телефона. 
- Преди време ми беше казал, че когато приключи ремонтът на още едно помещение за вдигане на тежести в Спортното, що го поканиш отново.
- Така беше. Бяхме се уговорили да открие заличката. Той прие поканата с голяма радост. Идеята ми бе да го направим и почетен президент на моя клуб. Не било писано. Времето, за жалост, не стигна. 
- Като какъв човек ще запомниш Иван Абаджиев?
- Като велик българин. Той обичаще много родината си и правеше всичко, за да се говори не за него, а за нея. Отгледа не само велики шампиони, но и почтени мъже. За стореното в треньорската кариера от този легендарен българин ще се говори и пише тепърва. Много хора ще разберат отсега каква фигура загубихме. Жалко, че приживе бе толкова огорчаван и обругаван. Той обаче имаше най-ценното качество - беше боец и не подвиваше коляно. Ще съм горд, ако мога да предам малка част от неговата амбиция на моите състезатели. Българският спорт загуби велик треньор, а аз лично - голям учител, приятел и баща.