Когато той излиза на сцената, публиката замира в радостно очакване на празник. И той неизменно й го подарява. С изправено тяло, като изящна черна птица, той вдига глава и започва своя диалог с цигулката - диалог, през който изсипва водопад от емоции, каскади от звуци и лирични приливи и отливи. 
В такива моменти, сигурна съм, всеки в залата, дори и онези, които са дошли само защото им е било неудобно да откажат покана на приятели, неусетно се озовава в друг свят. В света на вълшебството, на патоса и на покаянието, на нежността и безгрижието, на сподавената драма, на гнева и на омъдреното съзерцание. Тях извлича от творбите на композиторите Светлин Русев - дава воля на най-съкровените пластове и висини в композициите, като ги пренася от далечния миг на създаването до жадуващия пречистване съвременен слушател.  
И вероятно точно поради тази магия, която сътворява виртуозният цигулар, аплодиран по престижни световни сцени, двойно по-голямо е удивлението, че в разговор той е тъй земен и тъй достъпен. Нещо непривично според представите на нас, публиката, за истински звезди.  
За неговото изкуство и за неговата удивителна дарба е изписано много. Специалисти, музикални критици, експерти и изпълнители анализират и оценяват таланта и артистичната чувствителност на Светлин Русев. 
За своите читатели „Утро“ представя „другото измерение“ на Светлин Русев - човека, който притежава освен артистичната дарба и още една: дарбата да се радва на обикновените неща. 
„Детството ми... Аз имах щастливо детство! Не съм свирил прекалено много и не съм се лишавал от никакви забавления. 
Голямо каране на колелета падаше! 
Повече, отколкото ритането на топка!“. Детските спомени винаги възникват в съзнанието на Светлин Русев всеки път, когато се връща в родния си град. По света са останали твърде малко местата, където не е бил, градовете, където не е отсядал, сцените, от които е запленявал публиката и е карал зрителите в салона да забравят къде точно се намират. 
При все че световната слава отдавна го е признала и приела за един от своите най-точни и прекрасни рицари - достатъчно е човек да започне разговор с него, за да види обезоръжаващата му усмивка, която вместо да изгражда стени на непристъпност, стопява прегради. Вероятно защото няма комплекси, които да избива, като се скрива зад непристъпност? Кой знае... 
Кога му е станало ясно, че той и цигулката са две половини на едно цяло? Истината е, че аз доста рано разбрах, че цигулката прави живота ми интересен и го оцветява колоритно, казва музикантът. Помни първото си излизане на сцена - бил е 7-годишен, свирил е в салона на операта. „Помня само, че светлината от прожекторите така блестеше в очите ми, че не виждах нищо друго - нито музикантите в кошарата, нито нищо. Но затова пък още от малък съм на сцена и излизането пред публика ми е нещо обичайно. А свиренето на цигулка ми даде възможност да пътувам много, да видя много неща, които ми бяха интересни и любопитни. Представете си, та аз 
още като дете бях видял пирамидите в Египет, при това пътувах дотам с мерцедеса на българския посланик 
- и това ако не е преживяване...“, разказва музикантът. 
Тъкмо едно от многобройните пътувания в страната и зад граница разчертава нови линии в живота му. 15-годишен, той получава покана от кларинетиста Койчо Атанасов, който е преподавал в Музикалното училище в Русе, но живее във Франция, за рецитал с пиано в Западна Франция. След това у Койчо Атанасов и съпругата му Елизабет възниква идеята Светлин да учи в Парижката консерватория. И му осигуряват финансирането за първата му студентска година. Така малко разочаровах Ифра Ниймън, един от световно известните педагози, основател на конкурса „Карл Флеш“ - бях в негов майсторски клас във Варна и той беше издействал стипендия за мен за Англия, припомня си Светлин Русев. Но младият русенец взел решението: явил се на конкурса за Парижката консерватория, класирал се там с отличие на първо място. 
Завърших консерваторията, след това специализация - и ето, двадесет и пет години по-късно продължавам да живея там, макар и да ми се случва да се задържам у дома не толкова дълго, колкото би ми се искало, усмихва се музикантът. „И ако се върнем на колелото от моето детство - да уточня, че не помня кога не съм карал колело - от триколка, през балканче, а пък 
имах един от първите бегачи - руски „Турист“, с четири скорости! 
Помня го, държах си го в коридора. Скоро след това имах записи в Германия и мъжът в семейството, където бях отседнал, той беше пилот в „Луфтханза“, ми направи подарък - скоростомер за бегача! Тогава не можехме и да си мечтаем за такива екстри! Състезавахме се по главната улица в Русе. Тъкмо я бяха направили пешеходна. По-късно минах на планински бегач. И сега имам два - единият ми е на повече от двадесет години, с него ходя до радиото, минавам през Булонския лес, там е много красиво“, разказва събеседникът ми. 
Той е признателен на неговите родители - и двамата  са цигулари, - че търпеливо са го „изчаквали“ да протестира срещу цигулката. „Прекъсвал съм да свиря като малък, криех си цигулката, но благодарение на здравите нерви на мама и татко преминах през този период. Заедно с това - сега си давам сметка - вероятно пътуванията, наградите, хубавите емоции, вниманието, жестовете, които съм получавал като съвсем млад изпълнител, постепенно са ме карали несъзнателно да долавям разликата между „свирещия“ и „несвирещия“ човек. Помня, 
първата ми учителка в училище „Любен Каравелов“ едва не пострада заради мен 
- заради това, че тайно ми е покривала отсъствията, за да мога да ходя на концерти и турнета. В консерваторията вече беше друго - там нещата вече са на друго ниво, професионално, там количеството труд се увеличава, увеличава се броят на концертите, конкурсите, изявите, но всичко това - натоварването и работата - получават удовлетворението на добре свършената работа“, продължава моят звезден събеседник. 
Не преставам да си мисля за звездите и за зазвездяването. Затова в крайна сметка задавам и този въпрос. Защо Светлин Русев, концертмайсторът на оркестъра на Френското национално радио, доскоро концертмайстор на филхармонията в Сеул, от миналата година артистичен съветник на Софийска филхармония - и още, и още успехи и фурори, следващи един след друг или понякога по много наведнъж - защо този Светлин Русев е толкова земен? 
„Моята кариера е от тези, които се построяват за двадесет години, аз никога не съм бил катапултиран, а съм работил и работя за това, което ми носи успех и съм наясно с много неща, свързани с кариерата. Ако човек не прави глупости и ако уважава тялото си, кариерата е дълготрайна и за цял живот. 
Не съм стигнал дотук нито внезапно, нито случайно
обяснява простичко музикантът. 
В последните две години често се връщам - тук ми е присърце, продължава цигуларят. „Виждам, че има смисъл това, което правя. Радвам се, че успявам да доведа много именити музиканти /през тези две години си слагах на гърба проблемите с техните импресарии, разбира се, заради условията, които им предлагаме от София/. Красимира Стоянова дойде и пя безвъзмездно, много други музиканти откликнаха на ангажиментите със Софийска филхармония. Така българската публика може да се докосне до невероятни инструменти и гласове. Много хубави работи се случиха, след като напуснах Сеулската филхармония. Продължават ангажиментите ми в Пловдив, Варна, Шумен, бях постоянен гост-солист на Софийска филхармония. А ето, сега имам три концерта на „Мартенски музикални дни“ - за първи път ми се случва подобно нещо, изключително съм щастлив!“, признава Светлин Русев. И продължава: „Русенският фестивал е невероятен. Ако човек прелисти архивите и види кои музиканти са гостували на фестивалната сцена за тези 57 издания, със сигурност ще остане силно впечатлен. Впрочем, аз самият често срещам известни музиканти, които казват добри думи за „Мартенски музикални дни“. Ето, наскоро се срещнахме с известния полски диригент Антони Вит и той възкликна: 
„О, фестивалът в Русе! Гостувал съм там!“
И на мен ми стана приятно. Тези дългогодишни традиции са безценни, още повече, че това музикално събитие е не само на европейско, а на световно ниво!“. 
Разбира се, Светлин Русев прекрасно знае и цената на магичните часове на сцената. Питам го: „За какво не достига времето?“. И не му е нужно много време, за да ми отговори: „За децата, за свирене, за спорт, за опитване и оценяване на нещо вкусно...“. Впечатлена от началото на този списък, който очевидно би могъл да бъде много дълъг, се опитвам да разбера повече по маркираните „опорни точки“. И започваме отзад напред.
Любопитен съм откъм храна - харесва ми да опитвам нещо вкусно навсякъде, където отивам, разказва цигуларят. Най-екзотичното ястие, което е пробвал, е „една ферментирала риба в Корея“. Обича българската кухня и се радва, че напоследък в големите градове по света се отварят доста български ресторанти, така че не му липсват вкусовете на родните манджи. 
Дори в Сеул той открил български ресторант - от веригата „Зелен“ 
А пък когато е в България, се наслаждава на забравени аромати, които го връщат към детството - като млякото с ориз, което съвсем неотдавна му припомнило детската градина. 
Спортът е важен за Светлин Русев - без да го превръща в култ и без да прекалява с него. На 5 март е участвал в Парижкия маратон заедно с още 48 хиляди други участници. Вятър, леден дъжд - но финиширах! - засмива се музикантът. 
Свиренето - за него май няма нужда да се говори много. Но пък съпътстващите неща са толкова времеядни! Като, например, ежегодният отчет пред японската фондация „Нипон“, с която има договор за цигулката Страдивари от 1710 година, иска поне няколко дни работа - за да се опишат подробно всички концерти, рецитали, изяви.
Децата и семейството. Разбира се, че му липсват много и съпругата Флор, и 12-годишната Клои-Мила и 7-годишният Жорж-Симеон. 
Клои свири на цигулка и пиано, Жорж - на валдхорна
малко на цигулка и пиано. И двете деца освен че свирят, тренират фехтовка. Тази година семействата на Светлин и на сестра му се събрали по Нова година, по-точно за Новогодишните концерти в София. Беше много хубаво, усмихва се русенецът. И си поглежда часовника - броените часове при поредното му идване в Русе са разграфени с предвидени срещи, а той очевидно не обича да закъснява, особено когато е обещал на сестра си част от скъпоценното си време. А на другия ден предстои репетиция, след това - концерт, след това - път  до София, след това... Дните минават бавно, а годините - бързо, колко добре разбирам сега смисъла на тази стара българска поговорка, казва Светлин Русев, взема калъфа на Страдивариуса и на сбогуване се усмихва отново - слънчево и сърдечно.