Впечатляващи настроения, неочаквани ракурси на природни и градски пейзажи, изящни линии на голо тяло, интригуващи портрети на личности, знакови за Русе и русенци. Това виждат посетителите в Художествената галерия, където в централната зала е подредена самостоятелната изложба на фотографа Иван Неделчев. Разбира се, всеки от зрителите със сигурност ще открие и много други детайли и нюанси, а професионалистите ще намерят на какво да се възхитят - къде гласно, къде негласно. 
Това е седмата самостоятелна изложба на майстора на светлините и светлосенките. Участвал е и в общи експозиции. Но в разговор Иван Неделчев оставя у събеседника си усещането, че за него не е от фатално важно значение броят на изложбите и публичните му изяви. Макар че, естествено, това е основна компонента в живота на всеки творец, дори и когато той се опитва да я представи като не най-важното нещо в живота му. Във всички случаи за него са далеч по-съществени едни други „положения“: да постигнеш възможно най-висок професионализъм, като не преставаш да научаваш и да пробваш нови и нови неща от занаята; да се отнасяш към въпросния занаят не просто с уважение, а с пиетет; да бъдеш честен - с изкуството, което правиш, и с хората, до които искаш то да достига... 
А истината е, че фотографията през целия ми живот ми е помагала да оцелявам - във всички смисли на думата, признава Иван Неделчев. Да се каже, че той от малък се е виждал в мечтите си като фотограф, би било пресилено. Но и да се твърди, че като ученик Иван не е снимал със „Смена“, също не би било вярно. 
Завърших първия випуск на Математическата гимназия
бяхме първите два експериментални класа със засилено изучаване на математика и дипломите ни са от МГ, макар че когато влязохме в гимназията, тя не беше още същинска математическа, казва Иван Неделчев. След казармата се повъртял, докато се чудел какво точно да подхване, и ето че скоро го посетили „органите“ - да го подсетят, че не може то така два месеца млад човек да седи без работа. Имало място за възпитател в интерната в село Табачка. 
„И започнах там - бях само с няколко години по-голям от момчетата, изпратени тук заради простъпки от цяла Североизточна България, разказва фотографът. Бяха около 80 деца - и все от категорията „трудни“, спомня си той. За да си осигури поне относително уважение и респект, Иван като начало им показал, че тича доста по-бързо от най-бързите от тях. „Няма да забравя първото си влизане при тях - в занималнята, където трябваше да си учат уроците. Без да гледам конкретно някой от тях, казах: „На третия чин - оставете картите! На шестия до прозореца - извадете си учебниците и тетрадките!“. И след това добавих: „С тези, които са готови до четири следобед, отиваме на разходка по Лома!“. Първия ден дойдоха четири-пет човека. На другия ден почти всички си бяха написали и научили до четири без пет. Разхождахме се, катерехме се по скалите, влизахме в пещерите. Пак тогава установих, че психиката е велико нещо. Бях започнал често да ходя във физкултурния салон да вдигам тежести. Един ден реших да се пробвам да вдигна 100 килограма. Сложих тежестите и 
тъкмо надигам щангата - виждам през прозорците да ме наблюдават дузина хлапета
Нямах право да сгреша. Вдигнах 100, хвърлих щангата и въздъхнах облекчено. След това много пъти съм пробвал - никога не успях да вдигна повече от 96...“.
Години по-късно реакцията на психиката го спасява в ситуация, която наглед е напълно неспасяема. 
„Пътувам към Русе по Беленския баир, тръгвам да изпреварвам автовоз, тъкмо съм стигнал до средата му, когато виждам срещу мен отгоре да лети тир. Успявам само да си помисля, че трябва да направя усилие, за да се изместя максимално вдясно, за да не се озова под колелетата на тира. В последния момент с него се удряме „рог в рог“, колата ми се завърта и излита в канавката. Счупих страничното стъкло, излязох, помогнах и на спътничката ми да излезе, дори не успях да осмисля точно какво е станало, извадих фотоапарата и ... започнах да снимам. По-късно си дадох сметка какво щеше да стане, ако не бях успял да реагирам. Впрочем, датата беше 06.07.08“, усмихва се Иван Неделчев. 
И се връща към Табачка. Където година след неговото назначение закриват интерната и той става дружинен ръководител в училището в село Юделник. Там за първи път попада във фотолаборатория, с фотоувеличител и с цялата необходима техника. След две години започва като елмонтьор в машиностроителния завод „Георги Димитров“. Снимането вече е започнало да се налага за него не просто като хоби. 
В завода прави и първата си самостоятелна изложба -
със снимки от леярната, от цеховете, с портрети на работници. После дошли фотографи от София да правят рекламни снимки на завода и на Иван възложили да им покаже цеховете и да ги придружи и в други предприятия. Накрая единият от софиянците, фотограф-художникът Явор Попов, му подарил един филм и заръчал: „Изснимай го и ми покажи какво си направил“. 
„Снимах по време на един поход до Мусала - и му пратих снимките. Той ме окуражи да продължа. А през 1983 г. отидох в Държавна фотография в Русе, назначиха ме като елтехник. За първи път виждах фотостудио. Там се научих да правя портрети, правех рекламни снимки, диапозитиви. Междувременно завърша задочно техникума по фотография „Юлиус Фучик“ в София. Те софиянци все гледат малко отвисоко на хората, които не са от столицата. А аз им казвам: „Това, което вие ми поставяте като задача, аз вече съм го правил хиляди пъти“. 
През 1990 г. 
Иван Неделчев е първият фотограф в България, сключил частен договор с Обреден дом
за да заснима тържествата. Първо снимах само ритуалите с бебетата, но един петък Малчева /Невяна Малчева - тогава директор на общинско предприятие „Обредни домове“/ ми звъни: „Можеш ли да дойдеш да снимаш една сватба?“. И 20 години изкарах така - заснемайки тези най-красиви моменти за стотици русенски семейства“, разказва Иван Неделчев. 
С едно прекъсване от две години - когато заминава за Южноафриканската република. Много здрава житейска школа, пълна с перипетии - така определя Иван своя живот в Йоханесбург. Намеренията му там да работи като фотограф се сблъскали челно с изискванията да владее много добре английски. По тази причина работата, която си бях намерил за 3500 долара месечно, ми се изплъзна, разказва русенецът. „Тогава се запознах с един бял, Джон се казваше, той ми помогна да се настаня, дори ме заведе на кастинг 
и се снимах във филма „Симпатяга в Африка“ с Шон Конъри 
и други звезди. Имало е моменти, когато свършат парите, да карам с един кочан царевица на ден, молил съм се в хостела пред една иконка да стане чудо и да си намеря работа. Една вечер в супермаркета се запознах с един румънски евреин - благодарение на него и неговите контакти започнах работа като фотограф в операта в Претория. Там обаче също ми трябваше добър английски, после започнах работа в една лаборатория на частен тв канал. Собствениците бяха индийци, единият брат беше много читав човек, а на другия все му се струваше, че много пари получавам. Докато работех там, съм снимал много интересни събития, в това число и концерт на „Джипси Кингс“  - беше невероятно преживяване. Снимах и изборите, когато Нелсън Мандела спечели вота. И след това при неговото правителство стана доста трудно за белите хора в ЮАР“, разказва Иван Неделчев. 
И понеже той заминал за ЮАР с туристическа виза, след първото й продължаване трябвало на два пъти да се яви пред властите, за да му разрешат ново продължение. Някой обаче скрил писмото за срещата. Той пропуснал срока да се яви и неочаквано за самия себе си се превърнал... в закононарушител. Трябвало някой да плати гаранция, а човекът, който щял да направи това, бил извън града. Така Иван се озовал в южноафриканския затвор. Намерих вестници - да си постеля на пода под одеялото и върху него, а след това се сетих и направих топки от вестници. Беше точно световното по футбол, малко преди това бяхме били Германия, затова предложих на другите в килията - десетина човека бяхме, да играем футбол, като си бием дузпички. 
Бих всички негри в затворническата килия на дузпички 
и от крайното място близо до тоалетната, където бях в началото, се преместих в центъра. Добре че скоро си дойде моят приятел, който плати гаранцията за мен и излязох, разказва русенецът. 
След това поразмишлявал сериозно върху битието си и решил да се прибере в България. И се върнал към фотографията /която така или иначе не е загърбвал дори в най-авантюристичните си периоди/. 
„Много ми помогна това, че моето хоби ми стана професия. Понякога си мисля, че за съжаление, тази наша така и неосъществена демокрация, заради която всеки ден мислиш за насъщния и не си сигурен в нищо, не те прави свободен, а обратното. А пък особено при нас, при фотографите, нещата са доста безрадостни. Не знам колко колеги ще могат да се пенсионират като фотографи. Загуби се една много важна сфера - фотоуслугите, затова който е заложил единствено на фотоуслугите, трудно би оцелял. А и нашият бранш няма никаква защита. Навремето имахме майсторски свидетелства, които получавахме, след като защитим определени умения. Сега всеки, който си купи добър фотоапарат, снима и няма нужда от професионален фотограф. А и при нас няма приемственост, няма колегиалност, уважение. С други думи, нямаме бранш. Пък и 
нали при нас, в България, всеки може всичко...
поклаща тъжно глава Иван Неделчев.
И все пак, напук на мрачните мисли, той самият е намерил своя център на равновесие. Дори два. Единият, разбира се, е фотографията. А другият - домът в Червена вода. Кокошчици от различни породи, няколко петлета, които го посрещат винаги с кукуригане, папагали от породата Малък Александър, гълъби, зайчета. Сега мисля да вдигна оранжерия - имаме двор, защо пък да не го използваме, казва Иван. Който през своя обектив е преживял и конкурси за красота, и автомобилни ралита, и  русенските хлорни протести, и неподражаемата хармония на природата. И щедро показва това на русенци в Художествената галерия, където неговата изложба ще остане до 8 март.