Един от най-ценните подаръци, които примата на българския театър Стоянка Мутафова получи за 95-ия си рожден ден, беше една русенска книга със заглавие „Константин Мутафов. Животоописание. Творчество“. Нейни автори са преподавателката в Русенския университет Велислава Донева, специалистката от Държавен архив Русе Веселина Антонова и Стефан Вичев, дългогодишен преподавател и декан в Русенския университет и родственик на голямата артистка. 
Наистина беше вълнуващо, разказва Стефан Вичев, който поднесъл книгата на великата Стояна след нейния юбилеен спектакъл „Госпожа Стихийно бедствие“ - сред официалните поздравления и многобройните кошници с цветя. Тогава Вичев припомнил и повода за внушителния труд - единствено по рода си изследване за интелектуалното дело на бащата на актрисата Константин Мутафов. 
Преди три години, когато Велислава Донева, която вече се е заела с изследване на битийния и творчески път на силно свързания с Русе интелектуалец, прави голямо интервю със Стоянка Мутафова, актрисата  казва: „За съжаление, архивът на баща ми е безвъзвратно загубен, а аз всичко бих дала да го имам!“. 
Тогава Велислава й се върза на приказките и решихме да направим онова, което Стояна смяташе за невъзможно. Това разказва Стефан Вичев - завърнал се от София, след като поднася книгата в „Сълза и смях“, а след това изживява и ред разочарования, опитвайки се да подари това уникално издание на институции, които би трябвало да му се зарадват и да го оценят.
Огорчението, породено от безразличието на чиновнички в Народния театър и в НАТФИЗ
постепенно се уталожва с надеждата, че този фундаментален труд, при това и с посвещение на 110-ата годишнина на Народния театър, все пак ще бъде оценен. Още повече, че тримата автори вече са получили покана на 17 май да представят своята книга в Националната библиотека „Св.св.Кирил и Методий“. Там, впрочем, Константин Мутафов е работил 20 години като библиотекар и е създател на архива на библиотеката.   
Едва когато нагазихме в тази дълбока вода, си дадохме сметка, че можем и да се удавим, усмихва се Стефан Вичев. И тримата - Велислава Донева, Веселина Антонова и той самият, са знаели колко дълбока и разностранна личност е Мутафов, и все пак са били респектирани от мащаба на неговата необятност. В един момент започнахме да си задаваме въпроса 
дали ще можем да издирим всичко и дали ще успеем да сглобим книгата 
- така, както ни се искаше, казва Вичев. И не крие, че му е радостно, защото е станало така. Още повече, че заради работата по този солиден том за Константин Мутафов той самият е направил пауза в друго свое важно занимание: пише историята на танцовия състав „Найден Киров“. Не успявам да се изненадам, защото това е само детайл в разказа на Стефан Вичев за неговата връзка с Мутафови. Той започва увлекателния си разказ отдалече. „Константин Мутафов е роден през 1879 г. в гръцкия град Янина. Там са се срещнали майка му София Николова, българска македонка от Битоля, и баща му, тревненецът Димитър Мутафов. Когато синът им е едва на няколко месеца, София и Димитър тръгват към Русе, където се е преселил от Трявна Мутафовият род - пътуват по море, после с влак от Варна. А моят прадядо - Христо Мутафов, е брат на Димитър, чичо на Константин“, разказва Стефан Вичев. И докато Константин Мутафов остава единствено дете на родителите си, чичото Христо има седем дъщери и един син. Една от дъщерите на Христо - Сийка, която е бабата на Стефан Вичев, е с две години по-голяма от Константин Мутафов. Тя се е грижила за него като за свое братче, обяснява русенецът. И допълва, че неговата майка всъщност е втора братовчедка със Стоянка Мутафова, а самият той пък е трети братовчед на дъщерята на Стояна - Муки. 
Аз съм си русчуклия, казва Стефан Вичев. С онова неуловимо и нелесно за описване чувство, което е гордост, но без високомерие, спокойно и ясно достойнство, даващо да се разбере, че самочувствието се гради с поколения достоен живот и с пиетет към добродетелите. Няма как да бъде другояче - 
той е издънка на два бележити русчушки рода: Мутафови и Красналиеви. 
Прадядото Христо Мутафов е бил първият българин началник влак, другият прадядо, Георги Красналиев, е възрожденец, най-близък приятел и сподвижник на Никола Обретенов. Днес Стефан Вичев е поел грижата да допълва разработеното родословно дърво на Красналиеви. Има записани над 450 души, сега част от наследниците са в Европа, в Америка, уточнява Вичев. В рода ми всички са били достойни и свободни хора, живели са с чест, добавя спокойно той. Нищо не ни обременява, живели сме и заможно, и бедно, но винаги сме спазвали правилата на честта, обяснява простичко русенецът. И обобщава: „Имам самочувствие, но не го правя на капитал“. 
А неговата собствена история е интригуваща романова сага, достойна за перото на Константин Мутафов. 
Роден е в първия ден на 1943 година, учил е първо в днешното училище „Отец Паисий“, а когато започва застрояването на квартала покрай университета, се премества в „Братя Миладинови“. От втори клас съм учил с хореографа Дончо Донев, от пети клас пък сме заедно с друг хореограф - Иван Донев, връща се в спомените си Стефан Вичев. Затова не е чудно, че той е сред първите танцьори в създадения от Иван Донев ансамбъл „Найден Киров“. Жена ми Снежана танцува от 1964, аз съм от 1965-а, пояснява Вичев. 
Всъщност, артистичната компонента в живота на Стефан Вичев се изявява значително по-рано. „Бяхме в шести клас, когато 
Иван Донев като тартор на класа ни, ни заведе целия клас в Дома на културата
И там станахме основата на детския танцов състав, воден от хореографа Пепо Луканов, той подготви и първите танцьори, които направиха по-късно „Найден Киров“. Играх в този състав и след като завърших основното училище и влязох в Механотехникума. Успоредно с това играех и в детския драматичен състав, пак към Дома на културата, който пък създаде Никола Кръстев. Едно лято казаха, че събират артисти - и аз отидох. Първата ни пиеса беше „Чудното пътешествие“, режисьор беше Никола Кръстев. С друга пиеса - „Наталка Полтавка“, обирахме овациите, режисьор беше пак Никола Кръстев, а ролите изпълнявахме заедно с Димитър Малчев, поетесата Анита Коларова /тогава още Попова - тя беше и солистка на ученическата опера/. После направихме „Тимур и неговата команда“ - по повестта на Аркадий Гайдар, която много беше нашумяла тогава. В главната роля на Тимур беше Димо Костов, сегашният шеф на ВиК, Христо Петров, брат на актрисата Миланка Петрова, играеше бандита Квакин, Таня беше Лиляна Козарева, а аз бях Коля Колоколчиков... Играхме този спектакъл много пъти, всеки път при невероятен успех“, разказва Стефан Вичев. 
Преди да напусне детската театрална студия и да стане първият директор на русенския куклен театър, Никола Кръстев поставя пиеса специално за Стефан Вичев и Мария Захариева - „Господарят на слънцето“, само с две действащи лица. А от втори курс в техникума Стефан вече играе в драмсъстава на големите към Дома на културата, ръководител на който е Никола Колаков, учител в Механотехникума. Първата му роля при големите била в „Йончови ханове“. Там имал невероятния късмет да се докосне до удивителния талант и подход на големия български режисьор Любомир Шарланджиев. „Стана така, че няколко режисьори се отказаха по една или друга причина да работят със самодейния състав, затова когато 
Шарланджиев пристигна в Русе заедно със съпругата си Невена Коканова
той от раз се съгласи да ни стане режисьор. Това бяха две прекрасни години - той сериозно работеше с нас, разпределяше ролите, извеждаше акцентите, отработваше детайлите. И всеки път, когато репетирахме на маса или на сцена, Невена Коканова неизменно идваше с него, сядаше скромно в другия край и слушаше внимателно“, разказва Стефан Вичев. Двете години на Шарланджиев в русенския театър наистина са емблематични - и за професионалния театър, и за самодейния, и за русенската публика, припомня той. Тук режисьорът прави през 1958 г. първата постановка на „Всяка есенна вечер“, която предизвиква фурор и бележи началото на промени в театралното дело и в мисленето на публика и артисти. „В главната роля беше друг бележит артист - Николай Бинев, който също беше дошъл в Русе заедно със своята съпруга, актрисата Домна Ганева. С тази пиеса русенският театър направи голям бум - получи голямата награда на Първия конкурс за драматични театри и излезе на водещо място в страната, казва Стефан Вичев.
Неговите артистични дарби обаче не стават достатъчно убедителен повод самият той да поеме професионалния път на артиста. Играта на сцена и танците засищат жаждата му за изкуство, но 
Вичев не се опиянява от звездни амбиции
Той се дипломира в русенския ВИММЕСС, работи пет години в Завода за малки трактори, от 1974 г. е асистент в катедра „Технология на машиностроенето и режещи машини“, след това става кандидат на техническите науки, доцент, заместник-декан, а после и два мандата декан на Машинно-технологичния факултет. Един мандат след това е бил и председател на Общото събрание на Русенския университет. А артистичните му дарби, за които стана дума, просто го правят един всеотдаен и подготвен зрител и ценител на сценичните изкуства. 
Впрочем, много от истинските русчуклии пък познават Стефан Вичев като един от обещаващите русенски футболисти, капитан на юношите на „Дунав“, играл е в „Локомотив“, в „Академик“. След множество перипетии, възторзи и разочарования от футбола, от 1980 до 1985 г. Вичев играе в отбора на ветераните на „Дунав“. Начесах си крастата, играх с професионалисти като Въжаров, Чаната, Ремзи Сюлейманов, усмихва се русенецът. 
А със своята именита трета братовчедка Стоянка Мутафова реално се запознал едва през 1981 година.
Дотогава съм я гледал в много спектакли, с жена ми използвахме командировките в София вечер да отидем на театър, после да вземем нощния влак със спалния вагон до Русе, разказва носталгични спомени за железницата Стефан Вичев. „През 1981 г. отидох в Унгарския институт преди представлението на „Игра на котки“, в което участваха Стоянка и Невена Коканова. Представих й се и й казах: „Аз съм от Русе. Ние сме братовчеди“. 
А тя ми се тросна: „И ко от туй?! Билет ли искаш?“
„Не, аз съм си взел билет, исках само да ви кажа, че сме роднини“, отвърнах аз. Тогава тя се замисли и рече: „Обади ми се след спектакъла“. Видяхме се след това, говорихме дълго, после се срещахме пак и пак и постепенно се сближихме - докато си станахме най-близките хора“, казва русенецът. И не крие удовлетворението си, че са успели да развълнуват голямата българска актриса. На сцената след юбилейния спектакъл на Мутафова в „Сълза и смях“ тя приела русенската книга за своя баща и се разплакала. После в гримьорната дълго разглеждала снимките в книгата, докато приятели и почитатели я очаквали да вдигнат наздравица за нея. Доставихме й радост, но съм сигурен и че тази книга ще зарадва и други хора, които искрено и трепетно проявяват интерес към бележитите личности на България и към историята на театъра и литературата, убеден е Вичев. Който след поставянето на точката в тази интелектуална мисия се завръща отново към летописа на ансамбъл „Найден Киров“.