Аз съм една от вас и зная за всичко, през което сте преминали или ви предстои да преминете. Бъдете сигурни, че не сте сами, че сме цяла армия и сме толкова силни, че можем да победим това заболяване. С тези думи телевизионната водеща Нана Гладуиш се обърна към дошлите на разговор с нея в Комплексния онкологичен център петдесет сестри по съдба. Нана, както я наричат всички, спечели най-трудната битка в живота си, а след това създаде фондацията „Една от осем“. Нейната цел е да помага на жени с онкологично заболяване на гърдата, а самата тв водеща не щади сили, за да дава кураж и да повдига духа и на заболелите жени. И да им обяснява, че това не е краят на пътя, а началото на една трудна битка, която може да бъде спечелена. Инициативата за срещата в четвъртък бе на управителя на Комплексния онкологичен център д-р Камен Кожухаров, а поводът -  Световния ден за борба с рака - 4 февруари.
Това е изповедта на Нана за болестта, за тревогите, за борбата и за триумфа на живота.

Когато станеш част от статистиката, разбираш, че всъщност ракът си има лице. Когато веднъж Милен Цветков ме попита защо ми е било да създавам и да правя всичко това, което правя в момента, а не си живея спокойно и не обикалям света, му обясних, че на мен ракът ми е стоял на масата, спал ми е в леглото, бил е част от живота ми и никога няма да си отиде.
Тази нощ, не знам дали защото щях да идвам при вас в Русе или по някаква друга причина, но аз пак сънувах, че някой ми казва как ракът се връща в тялото ми, аз се противях и твърдях, че няма да го допусна... Не зная вие какво сте преживели и на кой етап сте, но едно е сигурно - няма бивши онкопациенти. Веднъж ако сте регистриран, така ще сте до края на живота си. Твърдя го и сега, когато съм на прага на петата година от диагностицирането ми с рак на гърдата.
В моето семейство аз не съм първият случай. Баба ми почина от рак на яйчниците, баща ми почина от рак на белия дроб, братовчед ми почина от нехочкинов лимфом. На 10 януари погребах кучето си, което също си отиде от лимфом. Понякога ракът наистина влиза в семейството и става част от него. 
Човек трябва да седне насаме със себе си, с близките си и да осъзнае какво му се случва
При мен беше напълно неочаквано. Когато отидох на лекар и той започна весел прегледа, изведнъж спря да се шегува и обясни, че веднага трябва да ме оперира. Когато се събудих от упойката и преминалата операция, лекарят дойде и ми каза, че нещата при мен никак не са добре, защото имам метастази, не знаят къде е ракът, а това най-вероятно са далечни метастази. Попитах го дали ще умра и той ми каза - да, всички умираме. Бях на 38 години, детето ми беше на 2 години и 7 месеца...
Трябва да призная, че се побърках. Не ми се ядеше, не ми се пиеше, не исках да ходя никъде, да правя нищо, не виждах смисъл. По думите на лекарите аз нямаше да доживея следващия рожден ден на детето. Тогава пих първия си лексотан. На другия ден просто си казах, че в крайна сметка трябва да направя нещо. Обадих се на моя приятелка, лекарка, която ми състави подробен план за живота. 
Всеки от нас трябва да има до себе си човек, който да го хване, да го издърпа от тая дупка,
да му каже „Ела тука, сега ще слушаш и изпълняваш това, което аз ти кажа!“.
При мен нещата бяха малко по-странни, защото не съм класическият случай и не откриха тумора, който да изрежат, изследват, анализират и т.н., и това караше лекарите да твърдят, че шансовете ми са много малки. Започнах да обикалям лекарски кабинети в чужбина - само и само някой да каже нещо различно. Не - всички повтаряха едно и също - рак на гърдата. Нямаше как, започнах лечение.
Хората, с които се срещаме във фондацията, обикновено се страхуват от химиотерапията. Те я отричат, отлагат я, четат в интернет за разни алтернативни методи - пият чайове, билки, гъби, косми, нокти и какво ли не. Нямам нищо против, но много хора покрай мен си отидоха, които разчитаха на тези странни и абсурдни методи. За мен химиотерапията не беше толкова страшна, тъй като, от една страна, вече ми бяха казали, че ще умра скоро, а от друга, когато диагностицираха баща ми с рак на белия дроб, аз се молех да му направят химиотерапия, а не можеше. Тогава осъзнах какво е да имаш опции за лечение. Когато на мен ми казаха, че могат и са съгласни да ми направят химиотерапия на две седмици, макар и много тежка, отидохме с мъжа ми в един ресторант, 
поръчахме си бутилка вино и се почерпихме - ето това е! Имаме изход, това е шанс! 
За мен химиотерапията беше единственият възможен вариант за лечение. Беше тежко, на никого не му е леко, но сега се шегуваме, че един гранулом в зъба ми ме измъчи повече от химиотерапията. Въпрос на нагласа. 
В крайна сметка това е пътят, който аз избрах - да направя всичко, известно на медицината. През цялото време си повтарях „Моят рак не случи на човек“. Колкото и да е гаден, гнусен и подъл този рак, аз просто не съм неговият човек - ще го изгоня и няма да му се дам.
Продължих да работя, да готвя, да чистя, да гледам детето - всичко, което правех и преди. След химиотерапията продължих с лъчетерапия. И до ден днешен си пия хормоналните лекарства - другата борба, която трябва да устоите. Моля ви, ако на вас самите са предписали хормонално лечение или знаете за ваша близка, следвайте го! Пред очите ми преминаха много хора, които спряха хормоните и това не доведе до нищо добро.
Аз наистина се опитвам да си живея с диагнозата. Някои си мислят, че съм се излекувала. Не, не съм, на поддържаща терапия съм и не знам, ако спра хапчетата, дали ракът няма да се върне.
Отказах да се срамувам още в самото начало
Много хора ми казваха „Шшшшшт! Няма да казваш! Ще се криеш, колкото можеш!“. Как бе, хора! Първо моята работа не ми позволява да се крия. Как да се преструвам, че не съм с перука, като в един момент идват хора, прегръщат ме и тя се килва назад! Накрая я хвърлих. Имахме и разногласия дали да обявя публично, че имам такова заболяване, или не. Сестра ми беше категорично против. Но аз не мога да живея скрита, на тъмно, не исках хората да се побутват и да се питат „абе сега Нана болна ли е, има ли 2 сантиметра коса, сега тя върна ли се, или заминава...“ Исках аз да говоря с всички открито и те, ако имат да ме питат нещо, да ме питат направо. От днешна гледна точка виждам, че съм застанала на положителната страна - да приемеш, да си смел, да го заявиш, да не ти пука какво ще кажат останалите. Това ми помогна да намеря голяма подкрепа. В момента, в който споделиш проблема си, хората могат да ти помогнат с това какво те са правили и как е минало. Ако ти се криеш, дори и да виждам, че си с перука, бариерата вече е поставена и не мога да наруша личното ти пространство.
Най ме е яд, че в България все още има стигми
Една от тях е, че онкологичното заболяване е присъда. Не, не е присъда, това е само една диагноза. Има хора, които са в много по-тежко състояние - на хемодиализа, чакащи трансплантации и т.н. Да, онкологичните заболявания са сериозен проблем, но сме 2017 година, медицината се развива изключително бързо и имаме шанс, не е задължително да умреш. Едно такова заболяване може да ти направи подаръци. То е препятствие, което те прави по-силен човек, извежда те на друго ниво на разбиране на живота, на ценностите, отношенията към близките и приятелите, към хората изобщо. Трябва да приемеш болестта и да вземеш максимума от живота.
Колегите и приятелите понякога са в по-голям ступор от самия болен. Ние направихме брошура, в която обясняваме с какво може да помогнат близките. Когато една жена е в химиотерапия, няма нищо по-добро от това да й предложиш да й напазаруваш, да сготвиш, да изчистиш, да вземеш детето й от детска градина или училище, а не да стоиш с трагична физиономия пред нея и да я оплакваш приживе колко страшно нещо й се е случило. Децата също трябва да знаят през какво преминавате. Мъжете трябва да са до жените си, да ги подкрепят, а не да се отричат от тях, когато останат само с една гърда. Животът продължава. Аз продължавам да пуша цигари, да пия 50 грама водка и усещам живота си така, както ми харесва.
Щастието не е нищо друго, освен здраве и лоша памет.