Деца от седем града се включиха в първото издание на националния литературен конкурс „Приказка без край”, в който се превърна инициативата на клуб „Фантазия” към русенската фондация „Бистра и Галина”, ръководен от русенската поетеса и журналистка Иглика Пеева. Идеята е пишещи деца да съчинят половин приказка, а други изкушени от словото техни връстници да я довършат. В литературния маратон тази година участваха малки творци от София, Варна, Плевен, Разград, Тетевен, Петрич и Сопот.

Предлагаме ви приказката на носителката на специалната награда Мирая Гешева, седмокласничка от русенското средно училище по европейски езици "Св. Константин-Кирил философ" VІІ клас. Тя е довършила разказа на 12-годишната Христина Радулова от Клуб за творческо писане „Фантазия” към Фондация „Бистра и Галина”.

КОЛЕДНАТА ТАЙНА

Беше денят преди Коледа. Момиче на осем години седеше на прозореца. Тя се казваше Сара. Бе доста палава.  И точно затова беше в стаята си наместо на снежния склон с останалите да се пързаля с шейната си. Цяло лято я ремонтира, за да е най-бързата от всички – боядиса я, лакира я и затегна болтовете само и само да е готова за зимата.

Сутринта изяде всички джинджифилови човечета и майка й я наказа тук, но тя не се предаваше толкова лесно. А сега й трябваше хартия. Защо й трябва хартия се чудите в момента. За да направи ракета със съобщение, която да изпрати на сестра си Мери, а то гласеше следното:

„Мери, намери шейната и ме чакай на пързалката.”

Сара тайно облече якето си, сложи си шапка, шал и ръкавици, нахлузи ботушите си и познайте – измъкна се през прозореца.

Вие отново се чудите – че как ще излезе през прозореца? Ами с помощта на дървото, разбира се.

И така тя стигна до склона. Мери вече беше там и чакаше с шейната. Не е нужно да казвам, че Сара беше най-бърза, но ето какво се случи после.

Мери вече се беше прибрала, а Сара се мъкнеше сама, възхищавайки се на белотата. Изведнъж нещо прошумоля в храстите. Това беше елф – малко джудже – един от помощниците на Дядо Коледа.

Джудже! Това е невероятно! – каза Сара.

Не казвай на шефа! – изшептя джуджето.

Но как? Защо? Кога? Не е възможно!!!

...........................................

ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА ПРИКАЗКАТА ОТ МИРАЯ:

Моля те, не викай! – прошепна още по-тихо джуджето.

Но защо?

После ще ти обясня. Само бъди по-тиха.

А, не! Искам да ми кажеш сега. Иначе ще викам толкова силно, че ще ме чуят приятелите ти на Северния полюс.

Джуджето я изгледа притеснено. Това обаче не повлия по никакъв начин на Сара. Тя не се интересуваше много от мнението и чувствата на другите. За нея беше важно да става това, което тя иска. Момичето отвори заплашително уста, готова да извика, когато...

Добре, добре. Ще ти обясня – каза със злобен поглед

джуджето Сара се усмихна дяволито.

Всичко започна, когато Дядо Коледа реши, че аз съм много злобен и мързелив – пълни глупости, ако питаш мен –но той така мисли. Затова ме наказа, като ме лиши от картата ми за достъп до работилницата за играчки – много нечестно, нали? Обясни ми, че за да се правят хубави играчки, трябвало да излъчваш желание и любов, което според мен е напълно излишна загуба на сили и време, защото моите играчки си ставаха прекрасни.

После, за завършек, каза, че съм създавал само проблеми, а то всъщност не бях винаги виновен аз. Например когато заспах и не спрях машината за опаковане, и така свърши цялата хартия, не бях виновен аз, а Дядо Коледа, който ме остави да работя до късно. А после: право в креслото пред камината на шефа за дълга лекция и повторно изясняване на правилата за работа с машините за опаковане на играчки. Беше толкова досадно... Всички там се правят, че могат и знаят всичко... Та, както и да е!

След порицателната реч, която аз толкова удобно проспах, имаше и други инциденти. Един ден се целехме със снежни топки. С моите приятели се гонехме в близката горичка. Аз се прицелвах в един от тях, но изведнъж иззад едно от дърветата изскочи една от отговорничките по спазване на правилата и извика: „Какво правите тук, а не сте на работа?“. Този вик толкова ме стресна, че топката, която хвърлях, излетя твърде надалеч, подминавайки целта си, и падна право върху няколко мои колеги, които боядисваха шейната на Дядо Коледа. За жалост, те изтърваха боите си върху шейната и, за нещастие, опръскаха Дядо Коледа, който имаше лошия късмет да мине точно тогава.

Джуджето направи кратка пауза и се засмя:

Да му беше видяла лицето – от яд стана червено като палтото му.

А след няколко часа: аз пак се излежавах сърдито на креслото, само че този път лекция ми изнесе самият Дядо Коледа. Каква чест?! Ха, по-скоро каква скука! Половината реч я чух в съня си, а няколко часа по-късно бях изолиран като затворник в собствения си дом и то с няколко охранители от по-едрите и страшни джуджета. Толкова ми беше забавно: по цял ден лежах и мързелувах. После се почувствах самотен и ми стана неприятно да гледам приятелите си как украсяват елхата и се забавляват на заснежения хълм без мен. За да реша проблемите си, реших, че има само един изход...

Избягал си? – попита любопитно Сара.

Да! Започваш да разбираш! Измислих сложен и рискован

план, но накрая се измъкнах. И ето ме тук!

Но как дойде дотук? Предполагам, че не можеш да летиш, нали?

Не, не мога. Но би било страхотно – замечта се непослушното джудже. После се сети, че разказва история и продължи:

Въпреки че начина, по който дойдох дотук, също беше невероятен. Не казвай на никого, но.... – после сниши глас и се ухили доволно – взех шейната на Дядо Коледа.

Какво? Долетял си с истинската блестяща шейна на Дядо Коледа, теглена от елените? Чакай... А къде е тя сега? Може ли да се повозя? С нея ще победя всичките си приятели. Не че моята не е бърза, но... – каза момичето, потупвайки щастливо шейната си - не може да лети.

Ами всъщност... това е... нали знаеш как приказките имат щастлив край?

Да. Винаги.

Е, не винаги. Моята нямаше. Нито пък тази на шейната. Да кажем, че едва ли вече ще лети. А и ти имаш нови домашни любимци: кажи, не си ли мечтала да имаш северни елени?

Какво?! Къде е шейната? Къде са елените? Нищо не разбирам.

Ох, просто ела с мен и ще ти покажа. Дълго е за обяснения.

Добре. Само да си оставя шейната, защото мама ще заподозре, че съм избягала.

Ха, май и ти имаш да ми разказваш история, нали?

Да, но моята не е толкова интересна. Първо твоята, става ли?

Без да чака отговор, Сара се затича към къщата. След няколко минути се върна.

Защо се забави?

Тайно си взех няколко бисквитки. Хайде, да вървим!

Те тръгнаха, оставяйки следи по мекия сняг. Скоро стигнаха до едно голямо дърво, на което Сара и сестра й често се катереха и играеха, когато бяха малки. Това дърво върна много спомени на непослушното момиче. Изведнъж то отново беше на пет години и смело се опитваше да се качи на един от най-ниските клони. Сестра й весело бягаше отстрани и й казваше колко ще се ядоса майка им, ако разбере, че пак са тук.

Припомняйки си това, Сара спря рязко на място. Тя помнеше тези прекрасни мигове, сякаш се бяха случили преди минути или часове, а не преди години. Можеше почти да ги види, да ги усети. Защо помнеше това? Нали точно там се закле да забрави за всичко и никога вече да не се интересува от чувствата на другите? На това толкова прекрасно място, което беше събрало толкова спомени, тя реши да стане непослушна. Защо ли? Дори тя вече не помнеше. Но добре си спомняше едно: на онази Коледа нещо много се обърка. След това тя никога повече не отиде при дървото.

Добре ли си? – попита изненадано джуджето.

Да, да – каза разсеяно Сара, все още потънала в мислите си.

Добре. Това е дървото. Тук, хм..., паркирах шейната, така да се каже.

Сара погледна към върха на дървото. И каква гледка я чакаше там?! Шейната на Дядо Коледа, счупена, разбита на части, съсипана. Прекрасната шейна, с която добрият старец обикаляше къщите, за да раздава подаръците на децата, сбъдвайки всяка тяхна мечта. Тази шейна сега я нямаше. А за това непослушно джудже това не беше никакъв проблем.

А елените?

О, и те са тук. Надявам се.

Джуджето подсвирна няколко пъти. Иззад близките дървета и храсти изскочиха няколко елена. Двамата пакостници ги преброиха: бяха точно седем.

Чувала съм, че елените на Дядо Коледа са осем.

Да, толкова са. Един липсва. И то не кой да е, а Рудолф.

Трябва да го намерим! Той е някъде тук.

Предполагам, че ще се върне. Не се тревожи – каза спокойно джуджето.

Как така? Ами ако се е загубил? – притесни се Сара и започна да се озърта във всички посоки, надявайки се еленът всеки момент да изскочи.

Те винаги се връщат при шейната.

А ако е в опасност?

Винаги се измъкват. Много са бързи и хитри.

А ако е пострадал при сблъсъка?

Другите също нямаше да са тук, защото ако изчезне той, изчезват и останалите. Без Рудолф я няма магията. Няма Рудолф, няма Коледа.

Еха, нямах никаква представа.

Хората не знаят много неща за нас.

Хайде да се махаме оттук! Това място ми навява лоши спомени. Ще донесем на елените храна и вода и ще им направим подслон от листа.

Джуджето се съгласи и скоро двамата се върнаха в къщата на Сара. Тя влезе тихо, взе малко храна и наля вода. Върнаха се и направиха набързо подслон за елените. Поставиха пред всеки купа с вода и малко храна, колкото да издържат до утре.

Нека свалим и частите на шейната. Може и да успея да я поправя – каза въодушевено Сара.

Без да чака отговор, момичето скочи на дървото, качи се догоре и една по една свали частите на шейната. Оказаха се повече, отколкото й изглеждаха отдолу. След половин час това, което беше останало от шейната, сега лежеше на снега. Двамата с общи усилия, колкото и да ги мързеше вече, събраха клонки и листа и ги покриха.

Да оставим нещо и за утре, а? – измрънка джуджето.

Да, хайде да лягаме. Ти ще спиш в гардероба ми. Надявам се да ти е удобно.

Навсякъде ми е приятно, стига да не трябва да ставам рано.

О, не се тревожи. Аз никога не ставам рано.

Двамата поспаланковци се прибраха. Слънцето вече беше залязло. Двамата влязоха през прозореца. Сара показа на джуджето шкафа, където щеше да преспи, и се преоблече. Взе една от книгите си и легна на леглото си. Точно навреме, защото майки й тъкмо влезе да й пожелае лека нощ. След като тя излезе, в стаята останаха само Сара и джуджето. То излезе от шкафа и седна на леглото.

Ти не ми разказа своята история. Какво правеше навън?

А, да. Ще започна отначало. Мама ме наказа, защото изядох всички сладки сутринта. Не оставих дори за сестра си. Сега като се замисля, аз често я използвам, за да правя бели. Или вероятно, за да не съм сама в пакостите си. Разбира се, аз съм непослушно момиче, което често не слуша родителите си, но това не означава, че не мога да се чувствам самотна и тъжна. Не знам дали ме разбираш.

Странното е, че те разбирам чудесно. И аз съм изпитвал това. Аз нямам братя или сестри, но имам приятели. Винаги ги излагам на опасност заради пакостите си. Никога не мисля как ли се чувстват те. Знаеш ли, ти ме накара да се замисля какво ме е променило толкова. Вече не знам дали съм се родил непослушко или съм станал такъв.

И аз често си задавам този въпрос. Днес обаче получих отговора. Ние не сме се родили лоши. Нито сме такива. Просто имаме спомени, с които не се гордеем. Ето това ни променя. Дървото, в което ти си разбил шейната, всъщност бе любимото ми място. Там прекарвах по цели дни със сестра си. Това беше дървото, на което един ден отидох за последно и си обещах да не се интересувам от чувствата и желанията на останалите.

И при мен има едно такова място. Само че е храсталак, където с приятелите ми се скатавахме от работа и си разказвахме истории. Какво те накара да изоставиш миналото си?

Честно казано, не помня. А ти?

И аз. Сигурно не е било важно.

Да. Важното е, че тези места са ни повлияли и в добър и в лош момент. И са ни променили.

Дали обаче могат да ни променят отново?

Точно тогава вратата на стаята се отвори рязко. Джуджето нямаше време да се скрие. Момичето очакваше да влезе майка й, тъй като нямаше кой друг да е буден толкова късно. В стаята обаче нахълта сестра й.

Ти какво правиш тук?! – попита изплашена Сара.

А ти с кого говориш? – попита Мери, оглеждайки стаята.

Отне й само няколко секунди да забележи странния гост, който притеснено се озърташе наляво-надясно. Тя едва успя да продума само:

Това джудже ли е?!Сънувам ли?

Ти си будна – усмихна се леко Сара.

И аз наистина съм джудже.

Но как е възможно? Какво правиш тук?

Ами избягах от вкъщи, защото ме наказаха и се чувствах самотен. Полетях с шейната на Дядо Коледа, но я разбих в едно дърво, елените се разбягаха и сега Рудолф липсва.

Еха! В голяма беда си. Какво ще правим с шейната? Без нея няма Коледа.

Ами не знаем. Утре ще решим – обясни Сара.

Но утре е Коледа!

Не се тревожи. – успокои я джуджето. – Дядо Коледа ще се справи. Той е много мъдър и ще намери решение.

Добре – отговори Мери, малко по-спокойна, но въпреки това леко уплашена. А ако Дядо Коледа не успееше да намери решение? Нямаше да има Коледа.

Хайде, лягай сега. И не се тревожи. Ще намерим решение – каза Сара загрижено.

Тя стана и заведе сестра си до стаята й. На излизане нещо на вратата привлече погледа й. Един лист хартия, на вид обикновен, но не съвсем, беше закачен там. На него със старателно изписани букви пишеше: „Списък с желания“ . Какво щеше да стане с този списък и с всички писма до Дядо Коледа и джуджетата му? Дали за толкова малко време добрият старец щеше да измисли нещо? А и да измислеше, кой щеше да тегли шейната? Вероятно ще е трудно Дядо Коледа да обиколи пеша целия свят за една нощ.

Смутена, Сара излезе набързо и се върна в стаята си.

Стана късно. Да лягаме.

Момичето легна в леглото си, а джуджето отново влезе в гардероба и скоро и двамата заспаха непробудно. Въпреки че на външен вид бяха спокойни, и двамата тайно се притесняваха за утрешния ден. Тъй като не можеха да си признаят, тази тревога се появи в сънищата им. Странното беше, че сънуваха едно и също. А ето какво витаеше из мозъка и сърцата им:

Първата картина, която се появи в главите им, беше на Дядо Коледа, който се смееше весело пред огромната елха. Около него празнуваха хиляди джуджета. Отзад имаше огромен календар, който показваше 23 декември. Всички бяха толкова щастливи. Все още няколко джуджета закачаха последните гирлянди от украсата и опаковаха последните подаръци. Във въздуха се усещаше празничното настроение.

Изведнъж всичко това се промени. Усмивката на Дядо Коледа се смени със загриженост, веселото му настроение се промени, превръщайки се в притеснение и дори страх. Джуджетата вече не подскачаха щастливи и доволни край къщите си, а обикаляха нервно навсякъде. Светлината отстъпи на мрака, веселието – на тъгата. Отзад голям часовник показваше 00:00ч. , датата на календара се смени на 25 декември. Дядо Коледа разочарован се хвана за главата.

Изведнъж Северният полюс се отдалечи и скоро спря да се вижда. Сега беше сутринта на Коледа. През прозорците на къщите се виждаха децата, които щастливи бягаха към елхата, където щяха да намерят мечтания подарък. Когато стигаха обаче, виждаха, че в чорапите и под елхата нямаше нищо, а бисквитите за Дядо Коледа и елфите не бяха изядени. Сълзи се стичаха по очите на горките деца, които цяла година се стараеха да бъдат добри, за да намерят подарък под елхата на Коледа.

Не бяхме ли добри? – питаха те през сълзи родителите си.

Вие бяхте толкова послушни през цялата година. – отговаряха те. – Дядо Коледа има причина, за да не дойде.

Последната картина беше различна за двамата. Тя показваше това, от което най-много се страхуваха. Джуджето видя своите приятели на Северния полюс. Те бяха толкова нещастни и разочаровани. Обикаляха панически навсякъде и се опитваха да измислят решение на проблема. Би трябвало да редят подаръците в чувалите и да ги поставят в шейната, но нея я нямаше. В други случаи пък хранеха елените. Сега хранилките им бяха празни, защото и тях ги нямаше. Къде беше приказната шейна на Дядо Коледа? Къде бяха изчезнали елените?

Сара видя Мери, която плачеше в кухнята. Тя се беше събудила, беше слязла в хола с надеждата да намери подаръци под елхата. Там нямаше нищо. Сара видя сама себе си как отива при сестра си, която е толкова разочарована, че успява да каже само:

Защо не ме послуша?

О, Мери! Толкова съжалявам! Не мислех, че ще стане така. Извинявай.

Сълзи потекоха и по очите на непослушното момиче. Какво да направи? Това беше най-ужасната картина, която беше виждала. Някакъв спомен се появи в главата й. Тя се сети за последния път, когато отиде при дървото. Тогава не получи подаръка, който искаше, и се почувства предадена от елфите и Дядо Коледа. Тя се бе старала да е послушна, а накрая не получи това, което искаше. Тогава отиде там и си обеща да прави само пакости, защото така или иначе не получаваше мечтания подарък. Дали щеше да слуша, или не – какъв е смисълът. Сега видя как сестра й излезе на бегом от къщата и отиде при дървото. Мери също си обеща да стане пакостница. Това не можеше да стане. Сара трябваше да го предотврати. Тя бързо изскочи навън и се затича към сестра си. Когато стигна, там видя Дядо Коледа, който стоеше сред елените си умислен. Когато видя момичето, той попита само:

Наистина ли искаш това да се случи?

Същите думи чу и джуджето в своя сън.

Сара скочи рязко от леглото си, а джуджето излезе сънливо от гардероба.

Трябва да оправим шейната! Веднага! – извикаха те в един глас.

Чакай... и ти ли сънува странни неща – попита объркано джуджето.

Да, но сега няма време за разкази. Да вървим! Бързо!

Двамата излязоха от къщата и се затичаха към дървото. Там намериха елените заспали. Приближиха се до частите от шейната и започнаха да ги разглеждат. Шейната се беше ударила силно. Започнаха да я поправят, но скоро разбраха, че няма да успеят да я сглобят само за няколко часа. Седнаха на снега, мислейки какво могат да направят, за да не съсипят Коледа за всички деца по света.

Да бях послушал Дядо Коледа. Сега нямаше да сме тук и безнадеждно да се опитваме да поправим шейната, която знаем, че няма да полети повече – каза тъжно джуджето.

Не се обвинявай. В това няма смисъл. Каквото се е случило, вече е в миналото. Сега сме в настоящето и трябва да мислим за бъдещето. Ще намерим решение.

Какво ще направим? Ние сме просто двама непослушковци, които са се вкарали в беля.

Така е. Но ние можем да се променим. Просто повярвай в магията – на Коледа стават чудеса.

Права си – джуджето се изправи и се огледа. – Може и да се справим, но дори да успеем, Рудолф все още го няма. А без него шейната няма да лети.....

В този момент зад близките дървета се чу шум. Сара скочи от мястото си и се загледа притеснено в далечината. Сняг падна от клоните на храстите точно там, където гледаше момичето. Нещо или някой се спотайваше и ги наблюдаваше. Настъпи кратка тишина. Никой не смееше да помръдне. Изведнъж иззад един бор изскочи някакво животно. То бавно се придвижи напред, докато стигна до едно място, където слабата светлина на една улична лампа го огря. Пред двамата пакостници застана великолепен млад елен с рога, сплетени като клони на дървета, с дебела пухкава козина, леко поклащаща се от вятъра, с мъдри, но красиви очи и с огромен червен нос. Това беше Рудолф. Зад него се подаде Мери.

Ти ли го намери?! – извика джуджето. – Къде беше? Толкова се тревожехме, че няма да се върне.

Чакай малко. Ти какво правиш тук, Мери? – попита Сара. – Не трябва ли да си в леглото и да спиш?

Да, но ви чух, когато излязохте и ви последвах. И без това не можах да заспя, защото много се тревожех. Не исках да ме видите и затова вървях тихо зад вас, но обърках пътя. Влязох навътре в гората. Толкова се изплаших. Не знаех накъде да тръгна. Изведнъж пред мен изскочи елен. Сетих се, че казахте, че Рудолф е изчезнал. Той също се опитваше да се върне. Двамата търсихме пътя много време, но накрая намерихме вашите следи и ето ни.

Много се радвам, че Рудолф се върна, но е все едно. Не успяхме да поправим шейната. Няма да има Коледа – тъжно заяви джуджето и отново седна на земята.

Момичетата седнаха до него, съсипани. Изведнъж Сара се ухили:

А дали Дядо Коледа може да пътува с някоя друга шейна?

Хм... Ами не знам. Досега не му се е налагало, а и нали не всяка шейна може да лети.... – джуджето замълча за кратко. – Ти защо питаш?

Сара не отговори, защото вече тичаше към къщата си. Очевидно й беше хрумнала идея. След малко се върна и носеше нещо под ръка. Когато стигна при останалите установи, че всички елени са станали и притеснени се суетят около частите от шейната. Тя отиде до тях и постави своята пребоядисана, чиста и много бърза шейна. Всички я погледнаха объркани.

Какво можем да направим с шейната ти?

Ами помислих си, че... нали разбираш... може би ако всички заедно повярваме в магията и духа на Коледа... – тя замълча неуверена – може да полети.

Ами предполагам, че това е последната ни възможност, така че нека да опитаме – каза обнадеждено джуджето.

Всички седнаха около шейната, затвориха очи и си пожелаха шейната на Сара да се превърне в новата, подобрена шейна на Дядо Коледа. Не стана нищо. Те опитаха отново. Пак не се получи. Джуджето се отчая.

Няма да се получи. Какво ще правим?

Някой от вас не вярва – чу се глас отнякъде. – Сред вас има някой, който още мисли за миналото си и не може да повярва истински.

Този глас идваше от устата на Рудолф. Всички го чуха, но вече никой не задаваше въпроси, защото беше достатъчно странен ден. Никой вече не се съмняваше в магията, изпълваща Коледа. Всички отново затвориха очи, без да мислят или търсят невярващия. Хванаха се за ръце и този път не си пожелаха шейната да полети, а вярата в магията на Коледа да завладее всички.

Изведнъж ярка светлина огря шейната и заслепи елените, джуджето и момичетата. Когато всички отново можеха да виждат, те погледнаха шейната и вместо малката светлокафява шейна на Сара, те видяха огромна, яркочервена шейна, украсена в червено и бяло.

Уха!

Красота!

Невероятно!

Всички гледаха смаяни. Истинско коледно чудо.

Не искам да развалям този красив момент, но.... – Мери посочи към небето. – Слънцето скоро ще изгрее.

Бързо всички в шейната! – подкани ги джуджето.

Какво? Нима искаш и ние да дойдем? – изненада се Сара.

Да, разбира се. Вие толкова ми помогнахте.

Добре. Нека да отидем на Северния полюс!

Елените бързо заеха своите места в летящия впряг, а децата – в шейната, и се понесоха сред облаците.

Ще успеем ли да стигнем навреме? – попита притеснено Мери.

Да, разбира се. Ще сме там по-бързо, отколкото мислиш. – каза джуджето.

Хей! Вижте! – посочи весело Сара. – Това е Северният полюс!

Уха! Страхотно! – възхити се Мери.

Бъдете готови за кацане! – предупредиха елените.

След малко те се приземиха пред погледите на изненаданите жители на селцето. Едни от джуджетата гледаха сърдито, други пляскаха щастливо, а трети бяха толкова притеснени, че сега се бяха смаяли и не можеха да продумат нито една дума. Самият Дядо Коледа беше сред тях. Той хем беше сърдит, хем преливаше от щастие.

Вие какво...? Как? Кога?

Дядо Коледа, аз искрено съжалявам за проблемите, които създадох. Ако не бяха тези добри момичета, нямаше да има Коледа и подаръци – заоправдава се джуджето.

Приемам твоето извинение. А Коледната нощ не е изпълнена само с подаръци. Тя е истинска, когато успее да накара хората да повярват поне веднъж в годината в магията. Вие днес повярвахте ли?

Да! – едновременно отговориха джуджето, Сара и Мери.

В такъв случай аз съм изпълнил задачата си. Днес вие се държахте като добри и грижовни деца, желаещи да доставят радост. Ето защо за вас двамата – посочи той Сара и джуджето – имам изненада.

Той извади един лист от джоба си. На него най-отгоре пишеше – „Послушни ДЕЦА“ . Изведнъж най-отгоре в списъка се появяваха бавно няколко красиво изписани букви, които оформиха две имена – това на Сара и това на джуджето.

Поздравления! – каза Дядо Коледа. – Радвам се, че мога да разчитам на вас! Тогава, хайде в шейната! Имаме подаръци за раздаване!А вас двете – посочи той Сара и Мери – ще ви оставя в дома ви. Когато се събудите на сутринта, това приключение ще ви изглежда като дълъг и интересен сън, истината, за който ще знаете само вие.

Докато Мери разпитваше Дядо Коледа за живота му в селцето, Сара отиде при джуджето, за да се сбогува с новия си приятел.

Благодаря ти за прекрасното приключение, което преживяхме – промълви тъжно тя. – Жалко, че не можахме да се позабавляваме повече.

Но на мен ми беше много забавно днес. Иска ми се всеки ден да е така. И... хм... Благодаря за всичко. Ти ми показа как да правя добри дела. Приятно е да знаеш, че си в списъка с послушните, нали? – каза джуджето.

Да, определено. Вече няма смисъл да правя пакости – скучно е.

И аз. Вече ще помагам на хората, вместо да ги пренебрегвам и обиждам.

Съжалявам, че провалям прекрасния момент на откровеност, но ако искаме да успеем, трябва да тръгваме. Сега! – напомни Дядо Коледа и се качи в шейната.

Мери вече беше там и се усмихваше весела.

Е, сбогом! – каза Сара.

Не е задължително да е завинаги. Догодина може пак да намина. Така че довиждане.

С нетърпение ще те очаквам! Само не разбивай пак шейната.

Няма. Със сигурност ще измисля по-добър и по-приятен начин.

Добре. Довиждане.

Сара се качи в шейната и излетяха. Отдолу им мятаха жителите на селото и весело ръкопляскаха. Скоро стигнаха до дома на Сара и Мери. Дядо Коледа спря шейната си пред вратата и помогна на момичетата да слязат. На тръгване каза:

Бъдете винаги добри, защото, когато си добър, можеш завинаги да омагьосаш хората с добрината си, а когато си лош, можеш само да им влияеш за кратко.

След това излетя, провиквайки се: „Весела Коледа! Хо-хо-хо!“

Двете момичета влязоха тихо, отидоха си до стаите и си легнаха, забравили, че вече е сутринта на Коледа. Сара беше толкова изморена, че веднага заспа.

Събуди я Мери, която я викаше:

Ставай, Сара! Хайде!

Момичето бързо отиде долу, като очакваше да е станало нещо лошо. Там намери само сестра си, ухилена до уши, с пакет в ръка. Мери сочеше елхата и подскачаше от радост. Сара отиде при коледното дръвче, но там нямаше подарък, надписан за нея. Без да каже нищо, тя излезе. Тръгна направо към дървото. Когато стигна там, я чакаше голяма изненада. Под дървото, където вчера се случи магията, имаше голям пакет. Тя се затича обнадеждена към подаръка, въпреки че не очакваше да види името си на картичката. Тя огледа подаръка от всички страни и бързо го разопакова. Пред нея се разкри старателно опакована шейна – същата като старата й шейна, тази, която остави на Дядо Коледа. На седалката имаше оставена картичка. Вътре пишеше:

„Прекрасен подарък за най-послушното момиче. Сега получаваш и магията да заразяваш хората край себе си с добрината си. И очаквай посещение от личния съветник на Дядо Коледа догодина! Точно така – личен съветник. Повишен съм. Да си послушен, се оказа по-забавно и е толкова страхотно! Весела Коледа и до догодина!

Твой приятел от Северният полюс

Най-послушното джудже от всички“

Сара се усмихна. Една сълза се стече по бузата й. Тя взе шейната и се затича към къщата. Извика сестра си и двете тръгнаха към склона, по който се спускаха с приятелите си. Цял ден се забавляваха и си разказваха истории за Коледа. А някъде далеч – на Северния полюс – едно послушно джудже отсега очакваше с нетърпение следващата среща с двете деца.

Нито Сара, нито Мери разказаха случката на някого. Двете често си я припомняха, но не споменаха на никого за това. А родителите им не можеха да повярват колко добра и обична кака е станала Сара, сякаш разпръсква някаква магия край себе си. И точно тази коледна магия ще витае около всеки дом и семейство още дълги, дълги години!