„Когато се построи Пантеонът и Кубадински дойде да го види, каза следното: „На мястото на най-хубавата църква в България, която не трябваше в никой случай да събаряте, сте построили една джамия. Това е ориенталска, турска архитектура и всичките облицовки от мрамор след една-две години ще почернеят, ще се напукат  и ще стане много грозно. Ще кажа на др.Тодор Живков да не идва на откриването и да се ядосва!“.
Това е един от епизодите, които разказва в своята книга, излязла наскоро, русенецът Кирил Дочев, когото мнозина в града помнят като председател на Окръжния народен съвет. Снощи той представи изданието във фоайето на регионалната библиотека „Любен Каравелов“. Десетки русенци на различна възраст, но с вкус към историчното и с отношение към недалечното минало на града, се събраха, за да поздравят автора. За разлика от мнозина, които напоследък решиха, че е достатъчно да можеш да пишеш и това те прави писател, Кирил Дочев не дава вид, че издадената му книга го подрежда в редиците на хората, посветили се на литературата. Неговото желание е просто да разкаже това, което сам знае, сам е видял с очите си и е преминал през него - изнесъл своите впечатления и спомени. А разказани и записани, 
мемоарите му без съмнение ще обогатят картината за миналото на града
а и не само. Това е важно най-вече за по-младите поколения, които във века на стремителното развитие на високите технологии все по-рядко обръщат поглед назад и своите познания за минали времена и факти формират изключително благодарение на онлайн търсачките. Никаква Гугъл търсачка обаче не може да се сравни с достоверния и обагрен с емоции /макар и доста сдържани/ на човека, който не просто разказва нещо чуто и прочетено, а споделя откровено, честно и със съзнанието, че има истини, които е добре да се знаят. 
Както „Утро“ писа, именно вестникът на русенци е причината Кирил Дочев да бъде изправен пред провокацията да напише тази книга, която безхитростно е нарекъл „Така беше... в Русе и в България“. А като жанр самият той я е определил още по-безхитростно: „Разказ“. И започва да подрежда спомените си от времето в началото на Втората световна война - с видените с детските очи върволици от германски военни части, но също и с мирния живот в русенските махали - с пазара, фурните за хляб, сладкарницата, бръснарницата, фабриките... „През летния сезон надвечер в събота и неделя на площада пред Съдебната палата 
на естрада свиреха духови оркестри - военният, моряшкият, железничарският, от средните училища
Изпълняваха хора, валсове, танга. Много граждани идваха да послушат музика, някои си носеха столчета. Понякога се играеше българско хоро или се танцуваше валс. Учениците и войниците напускаха движението в 8 часа, защото имаха вечерен час. Те нямаха право да влизат в кръчми, а в бирариите и ресторантите на по-крайните маси можеха да си поръчат само храна и лимонада“.
Ако някой от днешните тийнейджъри си мисли, че Зоро е герой от тяхното детство или че хулиганските прояви са измислени онзи ден, със сигурност ще остане разочарован. Ето какво разказва Кирил Дочев: „През лятото на 1946 година в крайните квартали и махали на град Русе се появиха „банди“. Деца от 10-12 и 14-15 години се организираха, избираха си главатар, като го кръщаваха Зоро, Поразяващата ръка, Синята брада и с други подобни названия от прочетените книги и приключенски романи и се обявяваха за банда, която пази територията си. Прочути бяха бандите на „Цаперката“, на „Червен Иван“, на „Керимидарит“, на „Халтата“, „Арменската“ и т.н. Какво правеха всъщност? На първо място си устройваха побоища между махалите. Имаха прашки, носеха в малки кесийки /паласки/ дребни камъчета /патрони/, правеха си палки, малки дървени боздуганчета и най-различни други такива оръжия. Любимо занимание им беше когато се мръкне, по тъмно, с прашките да чупят крушките на и без това оскъдното улично осветление. Не допускаха в тяхната махала да дойде или да премине ученик от друга - набиваха го, скъсваха му дрехите и най-различни други простотии...
Чупеха пейките, пукаха гумите на велосипедите на хората... 
Преди началото на учебната година милицията за два-три дена ликвидира бандите. Най-напред събра всички т.нар.“главатари“ и ги прибра в участъка, където ги държа 2-3 дена. Вероятно не е минало без бой. После извикаха бащите им и им ги предадоха след съответен инструктаж. Главатарите бяха остригани нула номер, посърнали и много уплашени. Като се върнаха, събраха бандата и наредиха всеки да си донесе оръжията - прашки, палки, боздугани, дървени ножове. Всички тези неща сложиха в чувал и ги занесоха в участъка. После главатарите се затвориха по къщите си и не излизаха не само на улицата, а даже и на двора“. 
Специална глава е отделена на работата на Пенчо Кубадински в Русе - изпратен в града за първи секретар на областния комитет на комунистическата партия. Колоритен и директен, заедно с това енергичен и деен, Кубадински остава в историята на Русе като човека, по времето на чието управление се строят Домът на културата, Младежкият парк, новата жп гара, градският стадион. Той е имал свое мнение не само за Пантеона, но също и за паметника на Стефан Караджа, разказва Кирил Дочев: 
„Когато беше готов паметникът на Стефан Караджа, който е поставен до Халите, той дойде да го види и много остро разкритикува известния русенски скулптор Кольо Желязото, с когото бяха приятели. Думите му бяха:
Това, което си направил, не е Стефан Караджа. Обул си го в едни тесни панталони и си го накичил като елха 
с два пищова, нож, ятаган и пушка. Тогава мъжете са носели широки, удобни потури, за да могат да се движат свободно и да не се претриват. Как е щял да ходи из Балкана с тези тесни гащи и толкова оръжия този народен хайдутин!“. Паметникът беше отлят наново“. 
Удивителната памет и отговорното отношение към истината и към фактите помагат на Кирил Дочев да преодолее изкушението да представи някои от събитията и отношенията в по-различна, щадяща, разкрасена или дори романтична в някакъв смисъл светлина. Без да го декларира, в целия си текст, разположен на малко повече от 100 страници в книгата, той спазва едно основно правило: „Честно, честно и пак честно!“. Обикновено задължителната в подобни четива носталгия тук отстъпва място на желанието читателите да бъдат запознати с реалността, като авторът оставя всеки сам да направи своя избор на емоция - дали да харесва, дали да въздиша, дали да укорява или просто да знае. Но Кирил Дочев му отваря вратата към подробности от отминалите години, в това число и повдига завесата /макар и не напълно/ за заседанията, конгресите и съвещанията на най-горните етажи на властта. Успоредно с това не спестява и забавни и дори комични, от днешна гледна точка, случки. Като например посрещането на вожда на корейските комунисти Ким Ир Сен. 
„Когато Ким Ир Сен посети България, влакът му от София на път за Румъния трябваше да премине през Русе и на гарата да бъде посрещнат и изпратен както се полага по протокол. Тъй като той не можел да слиза по стълби, изпратиха ни чертеж, по който в мебелна фабрика „Александър Атанасов“ направиха дървена платформа, която да се сложи пред вратата на вагона му. Беше разпоредено да има хора с цветя и знаменца на перона да го приветстват. И само един човек от Русе да се ръкува с него, като слезе от вагона. На мен се падна честта да се ръкувам с него. С доста усилия рано сутринта, към 6 часа, когато трябваше да пристигне влакът, събрахме 150-200 души, най-вече държавни и партийни служители, които да го приветстват. Влакът пристигна, но слизането на Ким Ир Сен на перона продължи 20-30 минути. Дълго време неговите 
сътрудници и охраната разглеждаха платформата, навираха се под нея, скачаха да видят здрава ли е 
и най-сетне той се появи и премина по нея. На мен ми избърсаха ръцете с навлажнен памук, вероятно с някакви дезифекционни средства, и ми казаха няколко пъти с пръсти само да докосна неговите пръсти. След това го заведохме в една зала на перона, където трябваше за пет минути да се кажат приветствените и хвалебствени слова за него, написани предварително от Министерството на външните работи. Накрая той трябваше, ако има въпроси, да ги зададе. Ким Ир Сен запита само едно нещо - колко хора са излезли да го посрещнат. Правеше се двоен превод - от български на английски, от английски на корейски. Аз казах, че са излезли 2000 души. Българският преводач от Министерството на външните работи преведе на корейския, че хората на перона са 10 000. Преводачът на Ким Ир Сен му казал, че хората, които го приветстват, са 20 0000. После Ким Ир Сен, крепен от охранителите си по платформата, се качи във вагона си и влакът тръгна за Румъния. Трагичното и смешното беше, че хората, които бяхме извикали да го посрещат, си бяха тръгнали и перонът беше почти безлюден“. 
Интересни и ценни факти разказва Кирил Дочев за хлорните обгазявания и за посещенията си в румънския химически комбинат „Верахим“ - тогава той е бил пълномощник на Министерския съвет за Русенския регион, за изграждането на тролейбусната мрежа, за други посоки в развитието на Русе и околностите. А в епилога посочва: „Не съм писател и сигурно начинът ми на изложение не е един от най-добрите. Нищо не съм измислил и изопачил... Искам в заключение да кажа, че миналото трябва да се знае, за да се избегнат допусканите грешки, но в никакъв случай да не се използва за насаждане на омраза и нетърпимост между хората. Това, което се е случило, то не може да се промени, нито да се заличи... Дано разумът и благоразумието да надделяват в работата и действията на нашите политици и дано Бог да пази нашия народ и нашата държава“.