Риба в друга риба, замислена маймуна с три ръце, причудливи създания, които еднакво добре се чувстват и на суша, и във вода, но също и в света на човеците с развинтено въображение - един такъв цветен и шантав свят споделя с русенци художничката Еслица Попова. Завчера тя откри своя изложба в Дом Канети, в която всъщност показва две свои изложби: „Балканско вуду“ и „Борхес“. Със смела и откровена щедрост разкрива своите съновидения, които подреждат една необичайна, но ярка асоциативна верига. Както при Хорхе Луис Борхес като дръпнеш единия край на кълбото, не можеш да бъдеш сигурен къде може да отведе нишката, така и Еслица миролюбиво те кани да тръгнеш по пътеката, а скоро ти внезапно осъзнаваш, че си запратен в едни 
странни подмоли, избелели бездни между небето и земята
летиш в небитието, падаш от плоски планети. И успоредно с това се подрусваш, седнал в каруцата на циганите от столичния квартал „Люлин“. 
Ето какво казва самата Еслица за шеметното буйство на цветове, образи, кръстоски, емоции, радости и светли печали, както и философски задълбавания в различните тунели на битието: 
„Тази изложба е хибрид от последните две, които не съм показвала в Русе. „Балканско вуду“ бе отражение на завръщането ми в София, а метафорите от „Борхес“ и измислените същества - реално ежедневие. „Балканско вуду - легенда за свобода и форматирана реалност“ е от 2014 година, когато заживях в столичния квартал „Люлин“. Адаптирах се и към махалата, и към клавиатурата на кирилица, и към тъгата и студа, и към гнева, простащината. Играя с невежеството, умората. Понякога имам проблясъци на разум. Системите ме отблъскват, което е добре. 
Никъде не се вписвам удобно, което ме кара да съм нащрек
винаги на път - катунът не спира да върви, коминът пуши, ли пуши... Всички сме пътници, всички сме несигурни, прокудени, лутащи се (gens de voyage към „свободата“?). Това не е лошо или хубаво, а семпла констатация. В супата има моменти на безгранично, налудничаво и напълно необяснимо и анти-логично заразно щастие, към което явно сме предразположени. Видях го във футболните усмивки на бежанците от войната в Сирия, виждам го в циганската сватба край варелите за боклук под прозореца ми, виждам го и в себе си. Весели чудовищни плашила“.
За читателите на „Утро“, които не знаят достатъчно за Еслица Попова, ще кажем, че тя е родена в Русе, дъщеря е на големия художник Петър Попов и на балерината Таня Попова. Съдбата обаче я отвежда да живее на един вълшебен остров - Сен Мартен в Карибско море. И когато
след двадесет години живеене в цветен сън 
човек вземе, че си дойде в България, нещо повече - заживее в столичния „Люлин“, където съвремието граничи с циганските бордеи, със сигурност му е потребно време да приеме тази реалност. 
Сега Еслица Попова живее в едно от живописните села край Русе, където рисува. А близостта до родния град дава възможност да покаже двете си изложби, вече представяни в София, и пред русенската публика. Така ценителите се докосват до Борхесовия свят, преплетен с артистичните внезапности на Еслица, но заедно с това могат да си представят себе си на мястото на грамадните добродушни плашила, които размахват ръце, крака и ръце в пространствата на Дом Канети. Могат дори да поседят и да почетат книжки. И така наистина да се почувстват в ролята на гости, на които домакините - Еслица Попова и дружество „Канети“ - се радват. А, и още едно уточнение: както на гости не се ходи без покана, и тук е добре който иска да разгледа плашилата и причудливите образи, да се обади на телефона на художничката: той е изписан на вратата на дядовата къща на Канети на улица „Славянска“.