„Вземам мраморен блок и отстранявам от него всичко излишно.“
Я, колко било лесно да правиш изкуство!
„Когато гледам две прегърнати тела, аз се интересувам не от мъжа и жената сами по себе си, а от новата, трета субстанция, която се заражда от взаимоотношенията между двамата, и която не може да възникне без техния контакт.“
Субстанция ли е наистина любовта?
„Всъщност няма нито изящен стил, нито изящна линия, нито прекрасен цвят; единствената красота, това е достоверността, която става видима.“
Може ли един мечтател да бъде толкова безпощаден реалист?
Да, може. И си име конкретно име. Това е днешният рожденик Огюст Роден - един от основоположниците на импресионизма в пластичното изкуство.
Франсоа Огюст Рене Роден идва на белия свят на 12 ноември 1840 година в Париж. 
На 14 години бъдещият голям скулптор започва да учи в училище за рисуване и математика, а след това учи при Антоан Бари.
Началото на творческия му път може без излишен драматизъм да се нарече катастрофа
През 1864 година Роден получава отказ да изложи първата си работа „Човек със счупен нос“ на Парижкия салон. Защото според комисията за селекция на участниците творбата на младия парижанин е меко казано твърде неконвенционална и не отговаря на високите естетически критерии за изкуство. Официалните мотиви за отхвърлянето са, че предложената пластика „не се вписва в нито една установена категория на скулптурата“.
По-късно самият Роден казва: 
„Тази маска предопределя цялата ми бъдеща работа“
Всъщност Роден е първият, който превръща незавършеността в естетически принцип. „Мъжът със счупения нос“ не е бюст, а глава, „отчупена“ при врата. Откривайки независимостта на отделния фрагмент, Роден освобождава скулптурата от механичния натурализъм така, както Мане спасява живописта от фотографския реализъм.
Но маската със счупения нос едва не пречупва бъдещето на Роден. След отказа да го допуснат до Парижкия салон идва друг удар - не го приемат в Школата за изящни изкуства. Отхвърленият Огюст загърбва огорченията и остава близо до любимото си изкуство - постъпва в работилницата на Алберт Кари-Бельоз, където се произвеждат различни елементи за архитектурна украса. Не е точно скулптура, но все пак... Но това е временно занимание. Заради безработицата, последвала края на Френско-пруската война, (в която Роден взима кратко участие, но го освобождават поради късогледството му), той потегля към Брюксел и там през 1877 г. се изхранва с монументално-декоративна скулптура. В Белгия французинът 
продължава самообразованието си,
като изучава основните области на средновековното изкуство и творчеството на Рубенс.
През 1875 г. пътуване в Италия и запознанство с творбите на Микеланджело вдъхновява Роден да създаде статуята „Бронзовият век“. Когато тя е показана през 1877 г., я наричат „Завладени“. В това название намира отражение настроението на разочарование, което надделява сред френската младеж след поражението във войната.
Първото истинско признание за таланта си Роден получава, когато държавата откупува две негови статуи - „Крачещият мъж“ (1877 г.) и „Йоан Кръстител“ (1878 г.). Следва поръчка за изработката на голям скулптурен портал от френското правителство.
На работата си над „Портите към ада“ Роден посвещава остатъка от живота си. Черпи вдъхновение от „Божествена комедия“ на Данте и „Цветята на злото“ на Шарл Бодлер, от порталите на готически катедрали, както и от творчеството на флорентинския скулптор Лоренцо Гиберти. Започва работа върху „Портите...“ през 1880 г., но така и не успява да я довърши. Това предизвикателство се оказва 
повратен момент в творчеството на майстора
Скулптури като „Мислителят“ (1888), „Ева“, „Мимолетна любов“ (1886 г.), „Олимиер“ (1885 г.), „Целувката“ (1886 г.) и много други представляват само подготовка по пътя към „Портите към ада“.
Най-известна от тези творби е „Мислителят“. Роден отказва да му даде конкретно име. Кой е Мислителят? В контекста на „Портите на ада“ първоначално се възприема като обобщен образ на Данте. Отчасти това е Адам, отчасти Прометей, и отчасти звярът, който се крие в плътските страсти. Той се причислява и към акцията в отговор на идеалните тела на Микеланджело. В този нов образ на мъжа формата и значението са обединени.
Едновременно с това Роден създава цял ред монументални пластики. През 1884 г. той започва да работи над скулптурната група „Гражданите на Кале“, а през 1886 г. - над проект за паметник на Виктор Юго. През 1891 г. получава поръчка за скулптура на Оноре дьо Балзак и в продължение на няколко години работи над скиците. Когато скулптурата е представена през 1898 г., тя 
предизвиква остра реакция и обществен скандал
Публиката не вижда в представения от Роден пластичен етюд визуално сходство с писателя, а драперията, с която е обгърнато тялото, е оприличена на халат за баня. Роден връща парите и прибира статуята в двора си.
Статуята на Балзак е последната голяма работа на Роден, но в последвалите години той създава много забележителни скулптурни портрети, поръчани му от известни и влиятелни личности. Има много последователи, а учениците в ателието му правят многобройни копия на работите му. В началото на 20 век славата на скулптора се разпространява по целия свят и френското правителство му предоставя цял павилион на Световното Изложение в Париж през 1900 година.
Личният живот на скулптора е не по-малко наситен от творческата му дейност. През 1885 г. Роден 
взема като помощничка в работилницата си 19-годишната Камий Клодел и това се оказва съдбовно решение
Още от 10-годишна девойката се влюбва страстно в скулптурата, а на 17 години вече посещава академия „Коларос“ в Париж. През деня ходи на лекции, а нощем работи в ателието. Учителите й признават, че дарованието на момичето е изключително. Критиците твърдят, че скулптурните й фигури, заредени с енергията на нейните неспокойни пръсти, излъчват оригиналност и неочакваност.
Веднъж един от преподавателите на Камий й предлага да поработи като помощничка в ателието на Роден.
„Да се уча при великия скулптор? Та това е подарък от съдбата!“ - възкликва момичето и се втурва към ателието на Роден.
Оказвайки се насаме с великия майстор, ученичката направо онемява от боязливост. Той й задава някакви въпроси, тя отговаря неуместно и тайно наблюдава своя кумир изпод дългите си ресници. Огюст е малко над 40. Рижите му коси в съчетание с изразителните сини очи му придават известна чудноватост. А силните му ръце, които непрекъснато се движат и извайват нещо, му придават умиротвореност и покой.
Още на първата им среща Роден е заслепен от невероятната красота
на Камий.
„Изразителни очи, сладострастна уста, фигура, достойна за богиня, прекрасни гъсти коси... Готов съм да извайвам образа й цял живот...“ - размишлява той. Но Камий като че ли не забелязва възхитения му поглед. Тя посещава ателието му по няколко пъти в седмицата, помага му да меси глината и гипса, чистела, а понякога сяда в ъгъла и гледа как майсторът създава от безформения камък своите шедьоври.
Роден мечтае да изсече от мрамор линиите на тялото й, но не се решава да й предложи да му позира. Веднъж обаче, когато Камий остава в ателието по-дълго от обикновено, Роден, преодолявайки смущението си, все пак се осмелява. Момичето разголва раменете, гърба, гърдите си и работата закипява. Но закипява и тяхната страст. Той вдъхвал аромата на косите й, целувал стъпалата й, докосвал младото й стройно тяло, а след това предава усещанията си на студения камък. 
Така на света се появяват безсмъртните шедьоври „Вечният кумир“, „Сирени“, „Целувка“, „Мисъл“, „Аврора“...
Вихърът, в който се потапят зрелият мъж и младата фурия, е така силен, страстен и горещ, че от пикантна градска мълва се превръща в апотеоз на любовта. Огюст и Камия се превръщат в нещо като новите Ромео и Жулиета. За ужас на съпругата на твореца Роз Бере, която проявява мъдрост и започва бавно, но упорито да отвоюва мъжа си от любовницата. За Роден настава ад - мята се между две жени, между страстта и дълга, между сърцето и отговорността. И накрая се връща в брачното ложе.
Великият скулптор си отива на 17 ноември в дома си в Мьодон недалеч от Париж, като преди това завещава произведенията си на френския народ.
По материали от интернет