Ася ПЕНЧЕВА
Ереван-Русе
Когато в списъка ти от приятели е пълно с фамилии като Саркисян, Бохосян, Чакърян, Нишанян, Арутюнян, Агопян, Манукян, Хачикян, Михранян, Гарабедян, Вартанян, Багдасарян и т.н., пътуването към прародината им е повече от вълнуващо. Търсиш познатите долмички, кишкек и ануш абур, които си ял на трапезата им за празник, лесно запомняш улиците на Ереван заради имената и си щастлив, че срещаш същите ведри и гостоприемни хора на хиляди километра от дома.
Всъщност ние отдавна обичаме Армения. Благодарение на приятелите си, превъзходния коняк и великолепните анекдоти за радио „Ереван“. Вероятно само тийнейджърите тук ще прескочат редовете поради неразбиране на материала, защото арменското радио е един от символите на социализма заради разговорите на злободневни теми по безопасен начин. 
Няма радио „Ереван“. Има Арменско обществено радио и то съществува от 1926 г.
Никога не е спирало да предава и продължава да го прави на осем езика - толкова са малцинствените групи в страната. Сградата на радиото се намира в централната част на столицата и на улицата, пред входа му има нова, чудесна модерна скулптура - стилизирана фигура на жена, която в скута си държи радио. И радиото свири - денонощно с програмата на Арменското радио.  
Срещата ми с Едгар Емирханян, журналист от международния отдел, е уговорена седмица по-рано. Това не важи за директора Арман Сагателян и заместничката му Лика Туманян, но още когато разбират, че български журналист им гостува, отварят широко кабинетите си. Сигурна съм, че обратната ситуация тук е невъзможна и ми става неудобно, но тези неща не се споделят със събеседниците. 
На чаша кафе и сладкиши всеки разказва за общественото радио на страната си - за програмите за монтаж и ефир, за пултовете, за водещите, за новините, за политиката, за студиата... Арменското радио е еталон за вербална комуникация и в програмата му ежедневно присъства предаване за чистотата на арменския език с най-често допусканите грешки при писане или говорене. Водещ повече от 30 години на „Ние и нашите думи“ е  филологът Вадгес Аветисян. Що се отнася до журналистите, няма начин да влязат в студио, ако не владеят правилния арменски език. 
Нито в годините на социализма, нито днес някой може да наложи цензура 
в Арменското обществено радио.
„Имаме закон за обществените радио и телевизия и този закон ни вменява определени задължения пред държавата. Гледната точка на правителството трябва да присъства в нашата информационна политика, но ограничение на присъствието на опоненти или на други мнения няма. Все пак ние работим в интерес на обществото“, обяснява директорът Сагателян, самият той бивш съветник на президента по медийните въпроси и доктор по политология. Всъщност в биографията му има още един любопитен щрих - шефът на радиото е капитан на арменския отбор на КВН /Клуб веселых и находчивых/ до 1997 г. Никак не е странно, че именно той разказва как теорeтично стоят нещата с арменския хумор. 
Знаете ли, арменският хумор е много специфичен. И политическият в това число. От гледна точка на свободата като цяло, арменската субкултура винаги е била някак отделно от общите тенденции в Съветския съюз. Възможно е да е свързано с това, че част от народа живее извън страната или с особености на националния манталитет, но колоритът и нивото на свобода в Армения беше много по-високо от това на средноазиатските или прибалтийските републики. Да, бяхме част от общото, но някак своето си не дадохме. Свободомислието и специфичното чувство за хумор създадоха тази марка за Арменското радио, споделя шефът, който категорично отказва да разкаже анекдот заради служебното си положение. 
Хумористите Давид Гулгузарян и Ваге Айрапетян обаче още с представянето си започват да разказват виц след виц. А началото,
откъде точно се е появила тази легенда за арменското радио, има две версии
Едната е за същестувало някога предаване „Питайте-отговаряме“, в което водещите отговаряли така на въпроси на слушатели, че било хем вярно, хем безопасно. Другата версия е за непрецизна фраза на един от дикторите, който произнесъл фразата „В капиталистическия свят човек експлоатира човека, а в социалистическия е точно обратното“. 
Имаше рубрика „Въпроси към Арменското радио“ и най-интересното е, че тези анекдоти, които се раждаха тук, обединяваха всички - българи, арменци, грузинци, руснаци, украинци..., разказва Ваге Айрапетян. Тези шеги и до ден днешен обединяват тези страни. Неговото обяснение за тази изключителна популярност на анекдотите е, че всички тези народи са живели по един и същ начин - с лишения на битово ниво, под пресата на партията и с огромно желание да кажат все пак истината за всичко това.
Ако същите тези вицове бяха разказани на американец, англичанин или французин, никой от тези хора нямаше да се засмее, защото не ги разбират. Същото е и с младото поколение - може би за добро, коментира Айрапетян. 
Докато тече този разговор, програмата на радиото продължава, гостите се редуват в студиата и се редуват теми за деца и успехите им, за социални проблеми и политически коментари. Колегите любопитстват за премиера на България - какъв е, как се приема от хората, по-добре ли живеем с него начело... Звучат ми като въпроси към Арменското радио, но нямам толкова добър отговор. И имам нужда от мааалко коняк. 
Британският премиер Уинстън Чърчил разказвал, че рецептата за дълголетието му била проста - всеки ден кубински пури, арменски коняк и никакъв спорт.
От завода „Арарат“ в Ереван всяка година към Лондон отпътували по 300 бутилки арменски еликсир
Казват, че доставките станали толкова редовни след конференцията в Ялта през 1945 г., когато Сталин се похвалил с най-доброто от Страната на съветите. Със сигурност не заради дипломацията Чърчил включил коняка в ежедневието си, а заради невероятния му вкус. Само че няколко години по-късно британският лидер установил, че вкусът на една от доставките не е същият, променил се към по-лош и реагирал. Това изненадало Сталин и „бащата на народите“ назначил проверка. Установило се, че местен партиен активист се престарал и изпратил главния технолог Маркар Седракян, автор на този бленд коняк, на заточение в Сибир. Това е първият случай, в който някой се е върнал жив оттам, коментират сега в завода. Седракян продължил да работи в „Арарат“ до смъртта си, като успял да предаде знанията си на по-младите колеги.
В музея, за който трябва ранна резервация, могат да се видят както производствения процес, така и експонати, които доказват качествата на коняка от началото на миналия век. Успехът му не е пострадал дори в годините на революциите. Сред стотиците бъчви на световни лидери, посетили завода, има и една българска - на президента Георги Първанов, който гостувал там през октомври 2004 г. Тогава му направили специално буренце, напълнили го със спирт и е негова собственост - когато реши, може да си поръча какъв точно вкус да има и принадлежи само нему и семейството му. Продажбата е забранена.
Ето още една причина да има толкова много кандидати за президент!
 По-интересно обаче е друго. В центъра на отделна зала е поставено „Бурето на мира“. Спиртът в него е заложен през 1994 г., когато започват мирните преговори за прекратяване на конфликта в Карабах и ще бъде направен на коняк, когато настъпи мирът. Това е единственото буре, което искаме да бъде отворено колкото се може по-скоро, казват хората в завода. Билетът за музея включва дегустация на коняк с пет и десет звезди - годините, в които е престоял в дъбовите бъчви. За нея няма да разказвам поради разбирането ми за отговорно отношение към употребата на алкохол, обаче си струва всяка капка, събрала в себе си слънцето, страстта, майсторството, гордостта и историята на Армения.