Дали директорката на Средното училище за европейски езици „Св.Константин-Кирил Философ“ вече подготвя тържественото си слово за празненството по повод 55-ата годишнина на училището? Едва ли й остава много време за това, управлявайки училище с над 1400 ученици и десетки преподаватели. По-скоро в почивните дни ще се заеме с него. Когато отложи малко настрани проблемите и задачите. И когато е приключен поредният разговор със светещото око на компютъра - което показва усмивката на неколкомесечната Рая, малката слабост на Добромира Николова.
Странно нещо е животът - поднася толкова осморки, лупинги и въртележки, но колкото и изненадващи обрати да настъпват в живота на човека, все се оказва, че има някакъв пунктир, който чертае точно определена спирала. 
Когато преди доста години седмокласничката Добромира трябва да избира къде да продължи да учи, тя без колебание се записва в Руската гимназия в Плевен. В моя роден град нямаше друга езикова гимназия, Немската беше в Ловеч, Английската - във Видин, а пък аз много обичах руския език - заради любимата ми учителка Кирова, затова изборът ми фактически беше предрешен, казва директорката на Европейското училище. Не са й били чужди нито енергичността, нито лидерските амбиции - през всичките си години в гимназията била комсомолски секретар и все се борела за някаква кауза, понякога доста енергично /“Доста устата бях“/. Няма да забравя изречението на класната: „Никак не оправдывайся!“ - усмихва се на спомена Николова. 
След като завършва езиковата, кандидатства във Великотърновския университет. 
На изпита по руски изкарва 5.75, дипломата й била отлична без три стотни, но се оказала предпоследна 
в класирането - преди нея били сума народ с привилегии, както беше характерно за онези не тъй далечни времена. В университета среща съпруга си Красимир, който следва българска филология, и след първи курс им се ражда дъщеричката Деница. Така че след като се дипломира, въпросът с разпределението /друга соц „екстра“/ за Добромира е решен: идва при мъжа си и започва работа в училището в русенския квартал Долапите. В това училище тя остава от 1986 до 2005 година. Така се случи, че бях първо учител, после директор, после пак само учител, след това отново директор, на скоропоговорка изрежда Николова. Там става директор през 1989 г., като назначението е с определението „до конкурс“. Явявах се на няколко конкурса, при това бях все единствен кандидат, но 
все не печелех тези състезания срещу самата себе си
разказва тя. Така че след всеки изпит тя продължавала да бъде временно изпълняващ длъжността. Накрая се отказах - рекох си, щом не печеля конкурсите, значи не ставам за директор, и настоях да си остана само учител по руски, разказва Николова. Така и станало. Но не минало много време и човекът, който заел шефското място, напуснал, така че Добромира Николова отново седнала на горещия стол. 
„А през 2005 година бяха обявени конкурси и за нашето училище в Долапите, и за Европейското. Явих се и на двата, спечелих ги и двата! За Европейското бяхме петима кандидати. Казуси, въпроси, ситуации, всичко проигравах мислено, проучвах неща, с които в нашето малко училище в Долапите не се бях сблъсквала. Комисията беше много тежка. Затова, когато спечелих, наистина имах с какво да се поздравя. И когато някои
казваха, че съм минала между капките, аз си знаех, че съм минала през иглени уши!
казва Добромира Николова. „Ама и ти такова четене му дръпна!..“, казала дъщеря й Деница. Онова „студентско бебе“ по това време вече била студентка във Велико Търново, днес тя е майка на малката чаровница Рая, за която стана дума в началото. Бащата на Рая е Радослав - той е от Плевен, двамата следвали във Великотърновския университет /това по въпроса за осморките и въртележките на съдбата!/, след две бригади в Англия си легализирали дипломите по социални дейности и отишли там да работят. Сега обаче взели да се замислят дали не е време да се прибират в Русе. Стига да намерят прилична работа, разбира се.  
Спечелила и двата конкурса, Добромира Николова избира /естествено!/ Европейското училище. Знаех с какво се захващам - знаех, че е едно от най-големите и най-авторитетните училища, признава тя. Както е 
знаела и че едва ли всички дружно ще я посрещнат с отворени обятия
Особено след като преди това по средата на учебната година внезапно бе пенсионирана предишната директорка Екатерина Трифонова, която всъщност направи от бившата руска гимназия училището, в което днес се учат шест европейски езика. Тя е направила това, което за съжаление моята гимназия в Плевен не успя да направи - не просто да задържи езиковия профил, но да го развие и разшири в актуални измерения, казва Николова. 
И така тя поема с много емоция /“В крайна степен съдбата ме отведе отново в Руската гимназия - макар и в Русе и макар и вече в другото качество на училището“/, но и с много хладнокръвие управлението на СОУЕЕ -  тогава с над 1700 ученици! Да каже, че всичко е било по мед и масло, значи да си изкриви душата. Но когато ситуацията се изостря, тя съумява „да прати хабер“ - да каже на хора, които ще пренесат думите й до тези, които имат някакви обструкции: „Чужда съм в този град и съм госпожа Никоя! Няма да дам рушвет, други методи не използвам! Това е! Колкото и да не ви се вярва, спечелила съм конкурса!“.
Първите месеци тук са ми бяло поле 
- какво се е случвало, какво не се е случвало, не помня или не искам да си спомням. В началото имаше и тежки педагогически съвети. Важното е, че това отдавна вече е минало, че училището работи, че имам екип, на който мога да разчитам - и подкрепата на тези хора, моите заместници Елка Симеонова, Альона Панайотова, Димитрина Тончева, Петър Петров, усещам от самото начало. И нещата постепенно си тръгнаха в правилната посока. Моята политика е такава: да оставя хората да работят, без да им преча, без да им дишам във врата, без ги дебна. При нас има много силни екипи, които прекрасно си владеят работата, правя така, че те да се чувстват спокойни и да работят пълноценно. Ние, учителите, всеки ден сме на ръба на острието. Никога не знаеш откъде може да възникне нещо такова, което да те изправи пред пропаст. И цял живот е така. Има моменти, като се замисля за отговорността, която носим,
направо не мога да повярвам, че издържаме
При това всекидневно се носи тази отговорност, всеки час. И ми се струва, че ако човек вземе да размишлява върху това, сигурно няма да остане миг повече в тази система. Често се случва да решаваме проблеми, които са се натрупали, защото родителите не ги споделят с нас. Имахме преди време случай с един четвърти клас, в който се беше нагнетила взривна обстановка. Тогава една майка стана и ме попита: „Вие, госпожо Николова, какво направихте за този клас?!“. А аз нямах представа какво се случва с този клас - никой не ми беше казал за това, което се е трупало там още от първи клас...“, разказва Добромира Николова. 
Тя не крие, че е доволна от това, че Европейското училище си запазва привилегията да бъде различното училище. Няма крайности, които могат да травмират и ученици, и учители, без създаване на фаворити, без нарочване на някого за аутсайдер. И може би тъкмо това спокойствие и тази възможност всички да се чувстват самите себе си, без натрапване на модели и без строги ограничения, с многобройни възможности за клубни и факултативни занимания, които допълнително развиват потенциала и общата култура - може би затова са много и нашите успешни ученици, казва директорката. Но нея най-много я радва това, че понякога, когато бивши ученици влизат в сградата, казват: 
„Мирише ни на у дома!“
Впрочем, колкото до традицията - нали знаете какво викат нашите деца по баловете: „Руската има бал!“, усмихва се Николова. 
Тревожи я друго - примерно това, че след три години всички училища в страната трябва да минат на едносменен учебен режим, а Европейското е едно от седемте в Русе, където има деца за две учебни смени. Или това, че ще бъдат изправени пред друга заплаха - да се лишат от една от езиковите паралелки. Тези невесели мисли обаче връщат директорката към друга - оптимистична: „Най-големият ни успех от по-ново време е това, че върнахме руския като първи чужд език. Първите деца, които са започнали да го изучават от първи клас, вече са в осми. И това е най-вече благодарение на усърдието, упоритостта и всеотдайността на преподавателката по руски Маша Станчева“, казва директорката. 
Но има друг проблем, от който очевидно няма как да избяга и едно от най-реномираните училища. Докато с приема на ученици все още няма никакъв проблем, дори напротив, с учителите не е така. „В момента имаме десетина колеги, които са пенсионери и работят, малко повече са тези, които са в предпенсионна възраст. А след тях няма кой да дойде да преподава. 
В системата са останали последните мохикани
те са изключително отговорни и дисциплинирани хора, с подход към младите, способни да откликнат и да реагират във всяка ситуация. За младите тази професия не е на дневен ред. В началото на тази учебна година отворихме още една занималня в училище - и обявихме бройка за начален учител. Яви се... само един кандидат! Други години като обявим свободна бройка, валят по 20-30 молби. Прави една, втора, трета селекция. А сега - една-единствена! За мен това е прецедент. И то много показателен и мрачен прецедент. При това да не забравяме, че има много млади хора с дипломи за учители, които обаче дори и не мислят да започват работа в училище. Те в голямата си част са наясно, че при нас е натоварено, изнервящо, отговорно - и просто не искат да си го причиняват...“, размишлява Добромира Николова.
 Тази година през май на тържествата за Деня на българската култура и духовност на нея й се наложи два пъти да излезе на сцената, където се връчваха наградите „Русе“. Тя получи две стауетки - едната бе за педагогическия екип на СОУЕЕ, а другата - за нея самата, за цялостен принос в областта на образованието. Поздравленията валяха едно през друго. А тя си знаеше - наградата само прибавя нови отговорности. Защото след толкова статуетки просто вече няма място за отстъпление от зададения ритъм. Не че ако не бяха статуетките, Добромира Николова би свалила гарда и би почнала да гледа през пръсти. То май тя това не го може - защото и да клинчиш и да се скатаваш, това също си е дарба.