На 20 октомври от ръцете на либийски бунтовници, действащи с поддръжката на войски на НАТО, беше погубен заловеният от тях полковник Муамар Кадафи, оглавявал страната в продължение на 42 г.

Избухналата тогава в Либия гражданска война, която се изразяваше в междуплеменни конфликти, фактически не спира вече шеста година. Всички опити за създаване на държавно управление се оказват неуспешни, икономиката на страната се срина. На мястото на кризата дойде хаос, представляващ опасност за целия регион, и това стана в резултат на опитите на западни държави насилствено да променят политическото устройство в тази северноафриканска страна.

Престъпление без наказание

Братски вожд и ръководител на революцията – така наричаше себе си полк. Кадафи от края на 70-те години на миналия век, след като се отказа от всички държавни постове, оставяйки за себе си само длъжността върховен главнокомандващ на въоръжените сили на Либия. При това де факто той беше единственият и неоспорим държавен глава.

През лятото на 2011 г., когато в страната бушуваше гражданската война, започнала след революцията на 17 февруари, Кадафи беше обявен извън закона – Международният криминален съд издаде санкция за ареста на диктатора по обвинения в убийства, незаконни арести и задържания под стража. През есента въоръжени формирования на опозиционните сили поеха контрола върху цялата територия на страната. Един от последните падна Сирт – родното място на полковника, станал и мястото на неговата гибел. Бунтовниците, действащи от името на Преходния национален съвет, буквално го разкъсаха – кадри от жестоката саморазправа, заснети с мобилен телефон от някой от участниците в нея , обиколиха целия свят.

Смъртта на Кадафи не беше екзекуция по присъда от съда – тя беше убийство, углавно престъпление, което едва ли някога ще бъде разследвано и разкрито, предполага директорът на Центъра за евразийски изследвания на Института за актуални международни проблеми на Дипломатическата академия на МВнР на Русия Олег Пересипкин – дипломат, който през втората половина на 80-те години на миналия век беше посланик на СССР в Либия. „Виновните за убийството на Кадафи просто няма да бъдат намерени. С него варварски разчисти сметки банда, от която просто не могат да бъдат отделени конкретни изпълнители. Но даже и да ги намерят, то едва ли някой ще ги съди“, каза Пересипкин.

Разследване на убийството нямаше, и няма никаква надежда за това, че ще има такова – просто затова, че днес нито има кой да разследва, нито кой да съди, смята специалистът по съвременна история на Близкия изток и Северна Африка и преподавател по политически науки Григорий Лукянов. Въпреки изминалите пет години, в самата Либия, както и преди господства култът на героизиране на участниците в революцията от 17 февруари (с която и започна гражданската война в Либия през 2011 г.). Това не става поради факта, че тази революция доведе до разпадане на страната, до разрастване на гражданската война, а поради това, че, както се казва, тя преобърна стоящата отдавна страница от историята на страната под ръководството на Кадафи. Независимо от всички ужаси, които претърпя страната, очакванията за промени към по-добро продължават, и далеч не всички ги свързват с възстановяването на политическите и държавни институции, съществували по времето на Джамахирията, каза Лукянов.

Несбъднали се надежди

По думите на Лукянов и досега значителна част от населението все още се надява да построи нова Либия и да интегрира своята страна в световната икономическа и политическа система, което не можеше да стане по времето на Кадафи, когато тя оставаше изолирана държава. Особено разпространени са такива настроения сред младите либийци, а демографската ситуация в Либия е доста любопитна: около 60% от населението е на възраст до 29 г.

Резултатът на „Арабската пролет“ в Либия беше тежка травма, която получи целият либийски народ, твърди ученият от Центъра за партньорство между цивилизациите на МГИМО Юрий Зинин. „Досега не е известно точно колко хора загинаха – според официалната либийска статистика за осем месеца война през 2011 г. броят на жертвите е бил 5500 души. През трите последвали години са загинали още 4 000. А през двете последни години, след като страната отново се разцепи на противоборстващи лагери – още 3400. Т.е. вече след това, което западната преса нарича „освобождение на Либия“, са загинали почти един път и половина повече хора, отколкото през кървавата 2011 г.“, обобщава ученият.

„Страната загуби своето единство, порядък, стабилност. Сдоби се с всенародно избран парламент и свободни медии. Но в резултат парламентът се разцепи на два парламента, медиите се разделиха на групи, които действат под командването на тези или онези противостоящи си сили. Най-страшното е, че се случи политизиране на междуплеменния антагонизъм и постоянното противоборство между регионалните сили през цялото време въвлича страната в състояние на „полувойна“, от което тя никак не може да се измъкне“, каза Зинин.

Пътят назад

Освободил се от диктатурата на Кадафи, народът на Либия получи отстъпление на страната по всички показатели, смята Зинин. Унищожени са държавните институции. Икономиката се руши – добивът на петрол, който е основното богатство на страната, спадна четири пъти. В страната проникнаха отреди от ислямските екстремисти на „Ислямска държава“, и сега американската авиация отново бомбардира либийската територия. “Либия преживява най-тежкия кризисен период. Това е криза на суверенитета. Криза на държавната идентичност. Криза на сигурността. Сам по себе си „либийският проблем“, както го наричат западните медии, днес силно се промени – от национален той стана регионален. Страната се превърна в център на нестабилността за целия Близък изток и Северна Африка“, е мнението на Лукянов.

При това той отбелязва, че Либия както и преди е богата страна, разполагаща с обширни запаси от природни ресурси. Проблемът е в това, че само незначителна част от либийския петрол днес попада на легалния пазар.

Всички усилия на ООН за възстановяване единството на Либия досега не са довели до успех. В страната действат два военно-политически блока, две, а всъщност, три правителства. Фактически Либия повече не съществува като единна държава, и трябва много сериозна сила – възможно е и военно управление – тя да бъде удържана от окончателната си дезинтеграция, заяви Зинин.

Олег Пересипкин смята, че към процеса за възстановяване на либийската държава трябва да се включат арабски страни. Например Египет, на чиято територия в момента се оказа, че има немалко хора от Либия, включително и политически емигранти. Само че ще се намери ли сред тях човек, съпоставим като значение с фигурата на Муамар Кадафи – това е голям въпрос, каза дипломатът. 

-------------

Владимир Ардаев, наблюдател на МИА „Россия сегодня“.