Знам, че затрудних колежките в галерията, докато подреждахме изложбата, но знам и друго - че две галерии няма да ми стигнат, да покажа поне част от работите, които съм направил. Тази въздишка сподели с „Утро“ русенският скулптор Георги Радулов, който завчера откри в Художествената галерия голяма изложба по повод 80-ия си рожден ден. Така русенци и гостите на града, които имат вкус към изкуството, ще могат да си съставят картината на един богат и наситен с изразителност живот, в който часовете, дните, годините имат не цифрово, а пластично изражение. Те са скулптури и пластики от камък, метал, дърво, те са картини и миниатюри - и във всяка от тях Георги Радулов е вложил частица от себе си. 
Красиви и вълнуващи думи бяха казани при откриването на изложбата. Както е обичайно, особено при такива поводи. Но ми се струва, че по-късно вечерта, когато бляскавата шумотевица е позатихнала, 
художникът наяве или насън се е върнал полека назад по хребета на годините 
към онова далечно и прекрасно начало, отвело го до празничната вечер на „Борисова“ 39. 
„Бях в десети клас в гимназията, когато прожектираха в кината руския филм „Каменното цвете“. Той е по руска приказка, там един младеж, Данила, извайва от камък едно прекрасно цвете. Много бях впечатлен от филма, от красотата, от героите, а най-много - от цветето. В училище взех един тебешир и с една топлийка направих и аз едно цветче. Моята съученичка Цецка много го хареса - и аз й го подарих. Вдъхнових се и започнах да правя от тебеширите цветенца, после глави... А Цецка да ги вземе и да ги занесе при нашия учител по рисуване. Един ден излизам в междучасието - гледам: той ме чака до вратата. Заведе ме в неговия кабинет и взе да ми говори за изкуство, показа ми един каталог с голи жени - нали си представяш какво е било за един десетокласник на онова пуританско време да му покажат голи жени...“, разказва Георги Радулов. 
Всъщност, рисуването за него било нещо хубаво и обичайно - без да е мислил по-специално за него. „Баща ми беше бръснар и аз от четвърто отделение чак до 11 клас в гимназията помагах в бръснарницата. Като станах в горните класове, вече и аз бръснех клиентите. Само че първо ги рисувах - след това ги бръснех! Там идваше и Гецо Ковачев - той е правил всички орнаменти по Главната улица. Когато аз бях в десети клас, той ми изглеждаше като достолепен старец. Говореше ми много за скулптура, аз в това време рисувах. А малко по-късно дойде филмът „Каменното цвете“. А още малко след това моят учител по рисуване ме извика и ми каза, че 
в Русе е пристигнал един скулптор, Кольо Желязото, 27-годишен! 
И се започна. Чиракувах му три години - купувах занаят“, продължава Радулов. 
След това напълно закономерно идва Художествената академия. И отново съдбата си казва думата: Георги Радулов е студент в класа на големия български скулптор професор Любомир Далчев! „Шестте години в академията бяха просто скъпоценни - сутрин лекции и упражнения в академията, следобед - в ателието на проф.Далчев. За „черната“ работа, която вършех в ателието му, той ми даваше лична стипендия, така правеше и неговият асистент Петър Куцаров. Така от една страна, аз усвоявах реалния процес на работата на скулптора, от друга - оценявах и паричната стойност на труда, като си помагах на следването. За цялото ми следване баща ми ми е изпратил само 30 лева! Другите пари ми бяха стипендиите от професора и от работата, която вършех. А в ателието правех всичко - трупах пръстта върху моделите за отливки, после отливах. Когато проф.Любомир Далчев направи статуите на четирите момичета - грациите от русенския фонтан пред библиотеката, 
аз отливах фигурите на Далчевите момичета в неговото ателие
Помня, тогава в София беше дошъл тогавашният кмет на Русе Вълко Вълков да види как върви работата със статуите за фонтана. Гледа ме той как работя, а Далчев му казва: „Много е способен! Аз имам една племенница, мисля да го оженя за нея и да остане тук, в София!“. А Вълко Вълков вика: „А, не, той ще се върне в Русе!“. И аз наистина след като се дипломирах, се върнах и веднага започнах работа в общината“, разказва Радулов. 
Може би предложението на общината се е оказало изкусително. А може би племенницата на професор Далчев не е можела да се мери по нищо с Недка - момичето, което Георги Радулов срещнал, още като бил второкурсник в автобуса от Табачка към Русе. В русенското село студентът от Художествената академия отишъл заради бюст на Петко Славейков, който изработил по поръчка на директора на табаченското училище. А Недка била в десети клас и се прибирала от гостуване на село. „Видях я в автобуса. Казах й, че искам да й направя глава - тя се съгласи. А като дойде после и главата беше кажи-речи готова, аз я целунах. И ето - 56 години сме заедно!“, казва маестрото и светла усмивка обагря лицето му. 
От 1964 до 1990 година работи в общината като ръководител сектор „Паметници на културата“
Всички реставрации - на Клуба на дейците на културата, на Къщата на писателите, на Дома на музикалните дейци, на Калиопа са минали през ръцете и пред очите му. Днес се опитва да прогони натрапчивата мисъл за това какво представляват някои от тези русенски точки, свързани с изкуството - писателската къща е със съсипани стенописи, а и самата тя е пред рухване, музикалната отдавна е няма, на нейното място се кипри банка... От 280 сгради паметници на културата и архитектурата в списъците сега са останали 70, отбелязва с горчивина Радулов. И тъжно махва с ръка. 
През тези години той прави паметниците на Ангел Кънчев на „Славянска“ и пред университета, Братската могила, паметника на Стефан Караджа, пластиката пред Стоматологията, оформлението на хотел „Рига“, в по-ново време и паметника на Александър Стамболийски до Централна жп гара. Присъствието на таланта на Георги Радулов е една от емблемите на Русе - и не само с над 50-те монументално-декоративни творби в града. Всяка година на 24 май артисти и педагози получават престижната награда „Русе“ - тежката пластика, изобразяваща богинята на победата Нике в творчески полет, е дело именно на Георги Радулов! 
Когато през 1990 г. му остават три месеца до пенсия, от общината го уволняват. Заместник-кметът Иван Байчев ми каза: 
„Щом си правил бюстове на антифашисти, значи и ти си като тях!“ 
- пък аз наистина имах 12 бюста на такива борци, разказва Радулов. И така внезапно малко преди пенсионирането си той се озовава насред нищото.
Тъкмо в този момент обаче се отваря свободно място за преподавател по изобразително изкуство в Училището по изкуствата. Георги Радулов се явил на конкурс /!/, рисувал портрет. Одобриха ме и след това 15 години изкарах като даскал - имам прекрасни спомени и от децата, и от колегите в училището, засмива се скулпторът. 
Сега в Художествената галерия той си припомня - на себе си и приятелите и близките, които са запознати с творчеството му, многобройните ракурси на неговото вдъхновение. Негова скулптура има в двора на Министерството на външните работи в София, където е оформена стилна постоянна експозиция на открито с творби на именити български скулптори. 
10 негови двуметрови фигури се намират в Брюксел в колекцията на Юго Вутен
По препоръка на Светлин Русев известният колекционер пристигнал със съпругата си в Русе, за да види какво да си вземе от Радулов. Започнал с една пластика, а след това поръчал още - та до десет! Скулптури и пластики, излезли под талантливите ръце на Георги Радулов има в много български градове. А докато в България и най-вече в Русе е известен като автор на големи работи, в чужбина го познават като майстор на малка пластика. Особено привличат вниманието на ценителите миниатюрите от сребро, които покоряват с изящество и финес. 
Напоследък интересът към монументалните работи е секнал, работя по-малки неща, сега от бронз и сребро съм минал изцяло на дърво, казва Радулов. И обръща поглед към една от пластиките, която му е сред любимите: скулптурния портрет на свети Георги. Правил го е за една паркова чешма, която е трябвало да се постави на площада в центъра на Русе. За съжаление, замисълът не се реализира. И изразителната фигура на светията остава в личната сбирка на Радулов. А би било добре да я видят повече хора, нещо повече - 
кметът на града би могъл да подарява копия на св.Георги на специални гости 
все пак, светецът е покровителят на Русе... 
На сбогуване Георги Радулов разказва и още една интересна история, свързана с негова работа - става дума за композиция с две деца - момиче и момче, които играят в парка: „Това е една от първите скулптурни композиции, които направих, като постъпих на работа в общината - беше още през 1965 година. Беше поставена пред сградата на казармите на Пети полк. Един ден гледам - няма я. Беше вече по времето на демокрацията. Оказа се, че е предадена на вторични суровини, оттам я натоварили на един шлеп и я отпратили към складове за старо желязо в Австрия. Там пък я видял един италианец, харесал я и я купил. Занесъл я в родината си и я поставил в ранчото си. Всичко това научих съвсем случайно - разказа ми го един русенец, Юлиян, той работеше тук, в галерията. Сестричката му работела в Италия, тя видяла моите „Деца“ в ранчото на италианеца, много ги харесала и се снимала с тях. И изпратила снимка на брат си. Е, какво да си я търся работата - тя такъв странен път е извървяла, докато си намери мястото в Италия... Всъщност, всяка творба започва да живее свой живот, след като излезе от ателието. И аз не винаги знам какъв е този неин живот. Важното е да радва хората“.