Един солиден том с изследователски статии и с естетски оформена корица се превърна в знака, под който премина едно по същността си светско тържество - отбелязването на 65-ата годишнина на университетския преподавател, изследователя, лингвиста, литературоведа, писателя доц.д-р Руси Русев. В сборника са събрани статии на учени от различни университети в България и чужбина, колеги, съмишленици, учители и ученици на Русев. Заглавието е уцелило десятката - едва ли може да се намери друго заглавие, което по-точно да изразява личността и дълбоката същина на самия Руси Русев - „Българският език и ние“. Езикът във всичките си измерения - лексикологични, семантични, стилистични - е неговият храм и неговата стихия, неговата молитва и неговият къшей хляб. А корицата, която е оформена от дъщерята на русенеца - Славина Русева, всъщност представлява зелено листо, в което e вграден генетичният код на българина. 
В последните години руски и американски учени доказват все по-убедително, че генетичният код на дадена етнокултура е съзвучен с езиковия код на съответната група, обяснява Руси Русев. Затова 
според него е крайно време да се обединят и у нас лингвисти и биолози
да започнат съсредоточена работа върху изследването на българския генетичен код, коeто според русенския учен неминуемо ще доведe до изясняване на връзките, изграждащи уникалната структура на българския етногеном. 
Напуснахме себе си и сега се скитаме някак болезнено из този свят, малко тъжно констатира ученият. И продължава: „Затова трябва да направим всичко, което е по силите ни, за да намерим отново пътя към себе си, пътя, който сме изгубили, но който ни е толкова потребен“.
Неговият собствен път обаче изглежда трудно може да бъде класифициран сред „изгубените“ - Руси Русев го следва неотстъпно и самоотвержено, дори и тогава, когато изглежда, че перспективите за успех са нищожни. Защото едва ли когато е започвал работа като преподавател по български език на чуждестранните студенти в Института за чуждестранни студенти към Висшето техническо училище, едва ли тогава той си е мечтал за сериозна научна работа в сферата на лингвистиката, която да се разгръща не другаде, а в Русе! 
Сега, когато се връщам назад в годините, ми се струва, че някак си 
нещата са били предопределени - имало е линия, която е трябвало да се следва: 
и това е била линията на съмишлениците, казва Руси Русев. Няколко човека от катедрата по български език се събират и си говорят за това, че би било добре да се създаде един научен център по български език. Много беше важно да започнем да развиваме хуманитаристиката в Русе, допълва той. И така през 1993 г. се създава Центърът за развитие на българския език, като този факт е обявен в тесен кръг от специалисти. 
„И ето, вървя аз по главната улица и точно пред сладкарница „Тетевен“ при мен се доближава едно високо русо момче и пита: „Вие ли сте Руси Русев?“. „Аз съм“, казвам. „Имате поздрави от Анчо Калоянов. Аз се казвам Николай Ненов. Може ли да влезем при вас във вашия център и ние - нашата фолклорна общност?“. Така дойдоха и младите. И така започнахме - конференции, форуми, експедиции. И след няколко години официалното название на центъра вече беше Научен център по фолклор, литература и лингвистика“, разказва Руси Русев. Там постепенно се поставя началото на лингвокултурологията, на етнолингвистиката, антропологическата лингвистика - модерните направления, които тепърва завоюват територии във филологическата наука. Този център беше много сериозна школа, 
при нас нямаше завист, съперничество, имаше стремеж за сериозна научна работа
не правехме компромиси с науката и с принципите, обсъждахме трудовете си и това, върху което работим. 
Постепенно работата се развива до такава степен, че именно в Русе и именно благодарение на сериозната задълбочена работа на доц.Руси Русев излиза сборник с лингвистически изследвания и разработки на български и чужди учени, от Волгоградския университет колегите на Русев му свалят шапка и го поздравяват за този факт, с който Русе изпреварва дори авторитетната руска научна школа! 
Благодарение на центъра стигнахме и до идеята за Арнаудовите четения, припомня Руси Русев. Замисълът е бил да се проведе конференция, посветена на 120-ата  годишнина от рождението на Михаил Арнаудов. Тогава проф.Живков предложи да направим Арнаудови четения - форум по-мащабен и с повече перспективи, така че ето, сега предстои да подготвим 10-ото издание на четенията, а сборниците с докладите, които издаваме, каквото и да ни струва това, се ценят високо от представителите на научните среди, обяснява Русев. 
„Наскоро един колега ме попита какво са за мен Арнаудовите четения. Това е животът ми в неговото измерение, наречено наука, но не наука ялова, а наука в името на хората. Смисълът е в това - да събираме учени от цяла България и от чужбина, да предлагаме различни виждания, да караме най-вече младите да се замислят. Само така ще може да се съхрани човешкото у човека - като са задават въпроси и се търсят отговори. Защото
залинее ли човешкото, не ни чака нищо добро
разсъждава ученият. 
А фактът, че за него академик Михаил Арнаудов е наистина онази вселена, под чийто щастлив знак самият Руси Русев разгръща своето научно и литературно творчество, се доказва и от последната издадена засега негова книга „Приноси към изучаването на личността и творчеството на Михаил Арнаудов“, излязла от печат през 2013 г. 
Самият Русев в голяма степен е възприел маниера на големия български учен трепетно да се отнася към всеки труд на свой колега, независимо дали е зрял или още съвсем млад учен. И напълно в духа на идеята да продължи да се развива русенската хуманитарна школа е и едно от усърдията, на които Руси Русев се е посветил в последните няколко години. Става дума за лабораторията по изследването на наследството на Йордан Вълчев. От две-три години буквално дебна студенти, които да са с нагласата за научна работа и да са склонни да посвещават свободното си време на систематизиране, наблюдения, анализиране - все неща не особено примамливи за днешните младежи, казва Руси Русев. Идеята била да се обработи огромното научно наследство на изследователя на езика Йордан Вълчев. На един от изпитите по лексикология 
Русев прави своята щастлива „находка“ - открива Стефан Спасов, Айхан Айдънов и Дилян Саманджиев
С тях започва работата изследователската лаборатория, в момента правят азбучник и описание по букви на думите, в които ще търсят прабългарски корени. Стигаме до изключително интересни изводи, усмихва се университетският преподавател. И не пропуска да благодари за пореден път на съпругата на Вълчев - проф.Владка Вълчева, която осигурява средствата, необходими за стипендии за момчетата, за командировъчни до библиотеки, за гостувания и срещи. 
Младежите вече са избрали теми за своите дипломни работи догодина, свързани именно с работата си в лабораторията - описание на архиви, дигитализация, лексикография на лексемите. Много им се радвам - имат вкус и към историята, и към езика, искам да ги науча на основните принципи, но също и да знаят, че наука не се прави лесно, затова пък трябва да знаят, че радостта от откритието със сигурност ще ги запали да продължат, надява се Русев. 
И признава: „Ако нещо ще ми липсва, това ще бъде именно общуването със студентите. Той е запазил много случки на разговори със свои студенти, към които винаги се отнася добронамерено и търпеливо. Помня, влиза една студентка при мен на консултация по литературознание, сложна дисциплина. Момичето сяда и казва: „Господине, да ви призная, чета, чета и нищо не разбирам! Сигурно съм глупава! Кажете ми, така ли е?“. Започвам да я убеждавам, че ни най-малко не е глупава, а дисциплината не е от най-леките... На изпита момичето получи отличен, а след година дойде при мен отново: „Искам съвет. Мисля да се запиша да следвам право като втора специалност. Какво ще кажете?“. Какво можех да кажа, освен: „Ето, видяхте ли, че не сте глупава?!“. 
„Най-голямата ми радост е, че 
животът ми даде възможност да се срещна с хора, с които можах да работя онова, което обичам
което е близко до сърцето ми, обобщава Руси Русев. Благодарен съм на съдбата, която направи така, че работя с колеги, с които осъществявам своето признание: да бъда човек. А за човека най-важното е да се чувства полезен. Престанеш ли да бъдеш полезен, ти потъваш не просто в самота, а в самотност. И това те увлича като подводно течение е може да бъде пагубно“, казва Русев. 
Него подобна участ едва ли го заплашва. Защото и сега, когато е навлязъл в своя зрял период, той не престава да се нагърбва със задачки, които енергично и последователно извежда до финал - независимо дали това е поредна лекция, критически отзив за нова книга или компетентно журиране на десетки творби на млади  литератори от националния литературен конкурс „Стоян Михайловски“, организиран от Общинския детски център за култура и изкуство в Русе. И това е една от надеждите ми, че нищо не е чак толкова мрачно, колкото изглежда - казва ученият и допълва: „Толкова талантливи и светли дарби откривам сред съчиненията за конкурса, че няма как да се предам на униние. Има бъдеще България и то в момента расте покрай нас. Трябва само да го поливаме трепетно и да му даваме свободата да расте, за да ни изпревари“.