Да те призоват на Олимп, но да не пожелаеш среща със Зевс. Това се случва на днешния 22 октомври преди 52 години, когато френският писател, драматург, философ и общественик Жан-Пол Сартр отказва да приеме присъдената му за цялостното му творчество Нобелова награда за литература. Защото, както сам казва, „един писател не трябва да си позволява да се превърне в институция“. 
Жан-Пол-Шарл-Аймар-Леон-Йожен Сартр, както е пълното му име, е роден на 21 юни 1905 година в Париж. Баща му Жан-Батист Сартр е офицер във военноморския флот, а майка му Ан-Мари Швайцер е с елзаски произход и е братовчедка на немския философ и нобелов лауреат за мир Алберт Швайцер. През 1906 година бащата на Сартр умира и детето израства в семейството на майка си в парижкото предградие Мьодон, като за възпитанието му особено се грижи дядо му Шарл Швайцер. Той е преподавател по немски език и отрано запознава малкия Жан-Пол с класическата литература и го насърчава да чете от внушителната библиотека, с която разполага. По-късно Сартр 
ще опише своите детски изживявания в автобиографичната си книга „Думите“
През 1917 година майката на Жан-Пол се омъжва повторно и новото семейство се установява в град Ла Рошел. Сартр не харесва доведения си баща, а в училището, където е изпратен да учи, е отблъснат от поведението и манталитета на своите провинциални връстници. В 1920 година момчето се разболява тежко и продължава образованието си в лицея „Анри IV“.
Сартр се проявява като блестящ ученик и завършва елитния клас с класически профил. По това време е привлечен от философията, след като прочита есе на Анри Бергсон. Негов съученик в лицея е Пол Низан, бъдещ писател, с когото през следващите двадесет години го свързва близко приятелство. Двамата влизат в подготвителния курс за Екол нормал сюпериор и две години по-късно вземат успешно приемния изпит.
Сартр се справя с лекота с програмата във висшето училище, 
чете много и започва да пише - поезия, песни и всякаква проза
Той е популярен сред състудентите си и някои от тогавашните му добри му приятели по-късно стават известни: Реймон Арон, Морис Мерло-Понти. Влияние върху него оказват много страни на Западната философия, като той възприема идеи от Имануел Кант, Георг Вилхелм Фридрих Хегел, Сьорен Киркегор, Едмунд Хусерл, Мартин Хайдегер. Може би най-силно е влиянието върху философското развитие на Сартр на посещаваните от него в продължение на години ежеседмични семинари на Александър Кожев.
Още след постъпването си в Екол нормал Сартр 
става известен като един от най-активните шегаджии в училището
През 1927 година негова антивоенна карикатура в училищно издание в съавторство с Жорж Кангилем предизвиква особено възмущение у директора Гюстав Лансон. През същата година заедно със свои колеги той изпраща до много вестници невярно съобщение, че известният авиатор Чарлз Линдберг ще получи почетна титла от Екол нормал. За събитието се събира хилядна тълпа, а организаторите на мистификацията представят негов двойник, а последвалият скандал принуждава директора Лансон да подаде оставка.
В 1928 година Сартр изненадващо се проваля на изпита за преподавателски права, но следващата година заема първо място и получава диплома по философия.
През 1929 година Сартр се запознава със Симон дьо Бовоар, която по това време учи в Сорбоната и по-късно става известна писателка, феминистка и философ. Двамата стават неразделни и той й предлага да се оженят. Това не се случва по финансови причини. И макар че през годините и
двамата имат паралелни връзки, остават двойка до края на живота си
Но не отглеждат деца.
След приключване на следването си Сартр преподава в течение на пет години философия в лицеи в Хавър, а една година е лектор във френския институт в Берлин. В 1937 г. получава преподавателско място в Париж.
През 1939 г. Сартр е мобилизиран във френската армия, където служи като метеоролог. При започването на военните действия е пленен през юни 1940 г. и държан девет месеца като военнопленник. За Коледа съчинява първата си театрална пиеса - „Мухите“. Заради крехкото му здраве той е освободен през април 1941 г. Отново започва работа като учител, след като му е върнат статута на цивилен. Назначен е в лицея „Пастьор“ близо до Париж. Сартр се настанява в хотел „Мистрал“, близо до Монпарнас и заема мястото на един учител-евреин, на когото било забранено да преподава.
След като се завръща в Париж на 21 май 1941 г. младият преподавател участва в учредяването на съпротивителната група „Социализъм и свобода“ заедно със Симон дьо Бовоар, Мерло-Понти и други. През август той и Бовоар заминават на Френската ривиера, търсейки подкрепата на Андре Жид и Андре Малро. Жид и Малро се колебаели и
може би това е причината за разочарованието и обезкуражаването на Сартр
Групата е разтурена заради съмнение, че е била разкрита.
Сартр започва да пише преди войната и през 1938 г. публикува „Погнусата“. Няколко месеца по-късно излиза сборника му с разкази „Стената“. По време на позиционната война, в течение на година и половина, в условието на принудително бездейстие, той изписва няколко хиляди страници - скици, упражнения и чернови за по-късните му работи. Докато е в плен, чете немска философия и след завръщането си в Париж доста бързо написва „Битие и Нищо“, която излиза през 1943 г. По време на окупацията се играят две от пиесите му - „Мухите“ и „При закрити врата“.
След август 1944 г. и освобождението на Париж той е активен сътрудник в „Комбат“, вестник, създаден от Албер Камю - философ и автор, споделящ сходни убеждения с неговите. Сартър и Бовоар
остават приятели с Камю, докато той не се отказва от комунизма
Своите идеи Сартър разпространява чрез политическото, литературно и философско издание „Модерните времена“, което основава през 1945 г. За списанието допринасят също така и Симон дьо Бовоар, Мерло-Понти и Реймон Арон. То поставя принципите за отговорността на интелектуалците пред своето време, както и за ангажираността на модерната литература.
Философията на екзистенциализма и най-вече самият Сартр добиват огромна популярност след освобождението на Франция от немската окупация. В 1945 г. Сартр изнася
лекцията „Екзистенциализмът е хуманизъм“, при което се стича многохилядна публика
От 1945 г. Сартр обитава жилище почти на ъгъла на булевард „Сен Жермен“ и прекарва времето си в квартала, който е притегателен център за всички, които се опитват да откриват нови начини на живот. Това са младежите, студенти или не, множество американски стипендианти, гостуващи и местни музиканти и целият творчески контингент, обитаващ традиционно съседния квартал Монпарнас. С денонощната си активност Сен Жермен де Пре за няколко години се превръща в митично място, а по-късно остава като туристическа атракция. Мястото, където булевардът се пресича от улицата, на която е живял Сартр, през 2000 г. парижките общинари кръщават „Площад Жан-Пол Сартр и Симон дьо Бовоар“.
Сартр остава известен като философ-екзистенциалист, макар че
с времето неговите възгледи търпят известна еволюция:
към феноменологическия метод, който прилага в „Битие и Нищо“, той се опитва, не винаги успешно, да добавя елементи от марксизма и психоанализата, чрез които да се отчита историческата ситуираност на човека.
Първите си философски работи Сартр публикува в годините преди войната. Това са изследвания на способността за въобръжение и една феноменологично повлияна теория на емоциите. „Битие и Нищо“ излиза през 1943 г. и остава като най-значимата му и завършена книга. След нея той се опитва да разработи съответна теория на морала, но изписаното бива публикувано едва след смъртта му. В началото на 60-те години публикува първия том на „Критика на диалектическия разум“, но и нейното продължение излиза посмъртно. През седемдесетте години Сартр работи над „Идиотът на семейството“, грандиозен историко-биографичен труд, посветен на Гюстав Флобер, от който последователно излизат три части.
Многобройните си публицистични и есеистични текстове Сартр издава в една номерирана поредица, наричана „Ситуации“.
Тръгвайки от 
идеята, че съществуването предшества същността
Сартр развива позицията си за свободата и значимостта на личния избор в „Битие и Нищо“ и по-специално в примера „Сервитьорът на кафе“ - есенцията на водещия началото си от Сартр екзистенциализъм. Сервитьорът се възползва от личната си свобода, приемайки да играе ролята на сервитьор, без да бъде такъв в действителност. Той се нуждае от това да бъде сервитьор, за да бъде част от обществото, без признанието на околните той не би могъл да съществува като сервитьор, защото всъщност той не е. Във връзка с неизбежната обвързаност на всеки човек с обществото и нуждата от нея за съществуването на индивида един от персонажите на Сартър произнася една от най-прочутите фрази в съвременната цивилизация:
„Адът, това са другите!“
Произведенията на Сартр са повлияли на не едно поколение интелектуалци. Той заявява необходимостта от обществена ангажираност на хората на мисловния труд. Сартр е привърженик на идеята за марксистка революция, но не дава подкрепата си на Френската комунистическа партия, подчинена на СССР, който не задоволява изискванията му за свобода. Верен на своите идеи и принципи, Сартр отказва почестите и по-специално Нобеловата награда за литература през 1964 г.
Сартр продължава докрай социалистическата битка, поддържайки маоизма. Революционният вестник „Народната кауза“ е бил застрашен от изчезване до 1971 г., когато Сартр става главен редактор. В желанието си да запази вестника, писателят философ излиза на улицата, за да го продава заедно със Симон дьо Бовоар. През 1973 г. заедно с Филин Жави, Бернар Лалман и Жан-Клод Верние Сартър основава вестника „Освобождение“. Той остава главен редактор до 24 май 1974 г., когато се налага да се откаже по здравословни проблеми. Дълги години Сартр подкрепя левите и феминистки движения.
Сартр никога не членува в комунистическата партия, макар в годините между 1952 и 1956 да е нейн официален симпатизант. Но 
след кървавото смазване на Унгарското въстание
през 1956 г. Сартър, както и много други, се дистанцира от комунистите. Заедно със Симон дьо Бовоар и приятелите си търсят политическо решение, отхвърляйки капитализма и сталинизма. В течение на живота му неговите политически позиции достатъчно силно се колебаят, но винаги остават леви и винаги Сартр отстоява правата на онеправдания и най-унижения човек.
Сартр участва в протести против потушаването на Унгарското въстание 1956 г., Алжирската война (1954-1962), нападението на американски войски над Куба (април 1961), Виетнамската война, влизането на съветски войски в Прага 1968, против потискането на инакомислещите в СССР.
От 1956 г. Сартр и
екипът на „Модерни времена“ заемат позиция срещу идеята за френски Алжир
и изявяват подкрепата си за независимостта на алжирския народ. Осъжда действията на френската армия, но не казва нищо по повод военните престъпления на Фронта за национално освобождение в северноафриканската колония. През 1962 г., именно заради позицията си по алжирския проблем, терористична организация взривява част от къщата му.
Сартр е активен поддръжник на Кубинската революция и покрай това се сближава с Че Гевара и Фидел Кастро. За Кастро казва: „Харесах го, странно е, харесах го много“.
През 1968 година известният писател участва в Майските събития във Франция 1968 г. и даже може да се каже, че е техен символ: бунтуващите се студенти, завладявайки Сорбоната, пускат вътре само Сартр. Тогава 
писателят отказва учредяване на студентска премия в негова чест в Сорбоната
за най-добро студентско есе на тема, посветена на проблемите на трактовката на понятията свобода, екзистенциален избор и хуманизъм като цяло.
По време на поредния протест, прераснал в безпорядък, Сартр е задържан, което предизвиква негодувание на студентството. Когато за това научава, Шарл де Гол заповядва да пуснат Сартр с думите „Във Франция Волтери не задържат“.
В края на автобиографията си Сартр споделя: „Аз се промених... Илюзията на миналото е разбита: мъченичество, спасение, безсмъртие - всичко се разпада, постройката рухва в развалини... Атеизмът е едно жестоко начинание и изисква дълго усилие: мисля, че съм го довел докрай. Виждам ясно, освободил съм се от заблудите, познавам истинските си задачи и сигурно заслужавам награда за гражданска доблест. Почти от десет години се събуждам като човек, излекуван от продължителна, едновременно горчива и сладостна лудост, чиито стари заблуждения не мога да си спомня, без това да ме разсмее, човек, който вече не знае какво да прави с живота си.“
Големият мислител умира на 15 април 1980 г. в Париж и в последния му път го изпращат 50 хиляди души.
По материали от интернет