Галина ДЖУРОВА
През юни 1945 г. писателят и историкът Иван Богданов (1910-1992) рисува пълнокръвен словесен портрет на Стоян Михайловски: „Среден на ръст, не по-висок от 1,70 м, набит и широкоплещест, с характерна физиономия, той изпъква веднага... Приятен, плътен баритон ще ви докосне като звук от виолончело, и ето някаква необяснима страст почва да го вълнува, неговата реч ви залива с все по-буйни вълни. Вие не знаете на кое да отдадете повече внимание: на пламенността на сърцето, на логиката, на дикцията или на ерудицията му...“.
Стоян Михайловски е роден на 7(19) януари 1856 г. в гр. Елена - син на възрожденския книжовник Никола Михайловски, племенник на Иларион Макариополски и братовчед на П.Ю.Тодоров. Завършва в Цариград френския султански лицей „Галата Сарай“ и „Робърт колеж“ - двете най-прочути училища в Турция - и заминава да учи право в Екс ан Прованс, Франция. 
Месец преди Освобождението се връща в България,   чужд на стремежа на българина към служби, лек живот и трупане на пари
Започва работа като адвокат в Търново, но разочарован се премества в Свищов като член на Съдебния съвет и на Окръжния съд. Патриотизмът и чувството му за справедливост го въвличат в нелепа ситуация. Отказва да положи клетва по образец - в името на руския цар, а иска да се закълне в името на народа. За проявеното непокорство е уволнен по решение на русенския губернатор. Отива в София и е назначен в Окръжния съд. Прави и първи стъпки във вестникарството - става съредактор-издател на в.“Софиянец“, седмичник за политика, литература и търговия с текст и на френски език.
В началото на 1880 г. пловдивският книгоиздател Д.В.Манчов го кани да редактира „Народний глас“. Иван Вазов също участва в списването на вестника, като  двамата там се запознават. Защо на 16 юли 1919 г. Вазов казва на Иван Шишманов: „Собствено не съм се запознавал никога с него“, остава загадка! През лятото Михайловски преотстъпва редакторството на съученика си от „Робърт колеж“ Константин Величков и се връща в София, където пет месеца е началник на отделение в Министерството на външните работи. Там проявява свободомислие и критичност. 
Младите го разбират и му се възхищават, но възрастните го отбягват
Напуска тази неприятна атмосфера и отива във Франция да довърши образованието си, като слуша и лекции по литература. Предполага се, че тогава замисля някои от по-големите си творби, писани в Русе в края на 19.век. Завръща се в родината на 27-годишна възраст и получава назначение като председател на Варненския окръжен съд. По-късно е изтеглен в София за главен секретар на Министерството на правосъдието. Не след дълго, обаче, уволнен поради спречкване с министър Радославов, се връща към адвокатството.
Връзките на Стоян Михайловски с Русе могат да се вместят в три периода.
В началото на 1887 г. по негово искане е назначен за член на Русенския апелативен съд. В крайдунавския град се оженва за Райна Петрович, дъщеря на видния русенец, поборника Георги Петрович. Племенницата на Михайловски София Николова Иванова, живяла в Русе, предава през 1984 г. в Окръжната библиотека „Любен Каравелов“ няколко снимки, пощенска картичка и спомени, съдържащи факти от този период и нейни лични наблюдения  за живота и чертите от характера му, както и личното тефтерче на писателя за периода 1899-1904 г.
В този първи русенски период 
написва първата си поема „Ева“
публикувана през 1888 и 1889 г. в „Периодическо списание“. Преработена, излиза в София като книга със заглавие „Поема на злото“. Третира широко разработвания в световната литература сюжет за грехопадението и изгонването на Адам и Ева от Рая. Това е и първото произведение на Михайловски, оценено от читатели и критика - излизат 4-5 отзива, нещо необичайно за тогава.
През март 1889 г. е уволнен заради стихотворение, обявено за подигравка с регента Стефан Стамболов. Заминава за София, но там непрекъснато критикува обществените порядки и е неудобен за правителството.
Вторият русенски период започва с назначението му за учител по френски език в Русенската мъжка гимназия през есента на същата година. В града остава до лятото на 1892 г. Ерудиран и сладкодумен, той може да говори с часове за френската история и за свободата на духа. Ползва се с авторитет сред учениците и по техни спомени те виждали в него идеала си за културен и високо просветен мъж. Навсякъде и за всичко той е воден от своите идеали, в името на тяхното отстояване.
Непрестанно е преследван, заплашван и уволняван
Александър Стамболийски казва, че речите на Михайловски срещу Фердинанд го вдъхновявали в борбата му против монархията.
В Русе Михайловски живее в къщата на тъста си в старата част на града, на ул.“Белчова“ (после „Тинка Джейн“, а сега „Константин Димчев“). Пише усилено и публикува в „Библиотека „Свети Климент“. Едни от най-хубавите му работи са отпечатани в сп.“Денница“ на Иван Вазов и после събрани в отделни книги - стихосбирките „Novissima verba“ („Последни слова“ - 1889 г.) в три части: „Вопли и пропеви“, „Currente calamo“ (УС бързо перо“ - 1890 г.) и „Желязни струни“ (1890 г.) Неиздадената четвърта част „Краевековни стихотворения“ най-напред е отпечатана в няколко броя на Вазовата „Денница“ през 1891 г.
Вазов и Михайловски никога не са били в дружески отношения, но се ценели и уважавали, макар и различни по темперамент и политически разбирания. За сатиричната поезия на Михайловски Вазов казва: „Нашият живот ни дава само уродливи явления. Настоящето може да дава живот само на сатирата. Нека бъде сатира“. В кн.15-16 на сп.“Българска сбирка“ от 1899 г. е обнародван негов отзив за стихотворението „Молитва“ на Михайловски, писано в Русе на френски език, а преводът, направен от Кирил Христов, е отпечатан през 1899 г. в кн.8 на сп. „Живот“.
Стоян Михайловски е всепризнатият български баснописец. 
В Русе са родени знаменитите басни „Бухал и светулка“ и „Орел и охлюв“
отпечатани през 1889 г. в сп.“Библиотека „Св. Климент“. През 1892 г. създава „Химн за Кирил и Методий“ - творба с неугасваща слава и популярност и до днес. През 1889 г. в сп. „Мисъл“ излиза стихотворението „Стражари“, вероятно писано в Русе. През този период Михайловски още не е известен сред широката читателска публика. Едва в края на 19 век се нарежда сред големите имена в българската литература.
Идва и третият русенски период, когато през август 1899 г. със съпругата си отново е в крайдунавския град, назначен пак за учител в Мъжката гимназия, където остава до 1 септември 1900 г. Тук  завършва труда си „Философия на Новобългарската история“, излязъл като книга. 
Връщането на Михайловски в Русе е по здравословни причини, както и поради непрестанните открити нападки срещу него и творчеството му. То не се харесва на управляващите и клакьорите им. В личното му тефтерче са написаните и непубликувани басни, чието жило е насочено срещу тях. На 8 юни 1901 г., със свойствения си идеализъм и патриотични чувства, той 
дава съгласието си да стане председател на Върховния македоно-одрински комитет
създаден в Русе от Тодор Паница. Целта му е да обедини македонските деятели и да спечели общественото мнение за македонската идея. Понякога тази напрегната дейност изчерпва силите му. Налага се преместване в София, където остава до края на живота си. 
При едно посещение в Русе, свързано с агитация, той пише писмо на 9 ноември 1901 г. до жена си в София: „Да, аз плащам със себе си, давам себе си, раздавам се на дясно и на ляво без да мисля и без да се щадя, жертвам здравето и спокойствието си, пренебрегвам нервите, кръвта и живота си и като възмездие за тези свръхчовешки усилия, за тези неуспорими жертви - оскърбяват ме в софийските вестници...“. 
През октомври 1902 г. заминава за Европа със специална политическа мисия - да търси подкрепата на европейските правителства в полза на откъснатото от България население, подложено на непрекъснат турски терор. След завръщането му, обаче отношенията между България и Турция се изострят, комитетите са разтурени, а Михайловски е арестуван и отстранен от организационна работа.
Един от най-плодовитите писатели в новобългарската литература, още приживе са издадени 14 негови книги в общ тираж 25 000 екземпляра. Сътрудничи в над 50 периодични издания. За повече от 50 години
написва няколко хиляди стихотворения, басни, епиграми, поеми, размишления, критически бележки, рецензии, интервюта, политически статии и др.
В цялото си обемно творчество, преиздавано няколко пъти, Михайловски е хуманист, демократ, родолюбец и гражданин. Михаил Арнаудов споделя, че отличителната му черта е да долавя „опакото на действителността“ и с това се обяснява неговият „ирационален песимизъм“. Деятелната му натура упорито се бори за доброто и справедливостта.
През 1904 г. срещу него е организиран съдебен процес - най-големият политически процес в България в началото на века. Сатирикът е обвинен в обида и клевета на княз Фердинанд. Поводът е статията му „Потайностите на българския дворец“, публикувана в броеве 39 и 41 на в.“Ден“. В нея авторът остро коментира пилеенето на държавни средства за вещи и държавни покупки без търг - във Франция са поръчани боеприпаси, от които французите се облагодетелствали с 2 милиона. На процеса той има 9 защитници. Адвокат М.Златанов започва с думите: „Господа, вие съдите днес не Михайловски, а волната българска мисъл!“ В негова защита се изправят писателят Антон Страшимиров и поетът Кирил Христов, излизат и много публикации. Обвиняемият получава писма и телеграми за солидарност и съчувствие от Русе, Търново, Шумен, Бургас, Пловдив и др.
На 21 май 1904 г. присъдата е произнесена - 7 месеца тъмничен затвор условно с 3 години изпитателен срок и 100 лв. глоба. Властта спира и сътрудничеството му във в. „Ден“. Михайловски се оттегля от обществена дейност и търси удовлетворение в „чистата литература“ и „чистата философия“. Твори още 22 години морализаторски разсъждения, философски стихотворения и др. 
Отмъщението е в забравата
Дълго време отношението към него и творчеството му е пренебрежително. 70-годишнината му е отмината с мълчание от литературната и официалната общественост.
Многобройните му статии и някои негови творби подхранват надеждата у водачите на БРСДП, че ще могат да го привлекат за каузата си. В писмо от 27 януари 1900 г., изпратено в Русе, Георги Бакалов му пише: „Считам за приятен свой дълг старателно да популяризирам в редовете на своята партия, а чрез нея и в най-тъмните работни маси Вашата поезия. „Подтиснатите и онеправданите люде“, на които Вие посветявате таланта си, ще намерят във вашето лице дългоочаквания свой поет...“.
Пише му и второ писмо на 15 декември 1900 г. Янко  Сакъзов, друг водач на БРСДП и редактор на сп.“Общо дело“, на 3 октомври 1900 г. му праща писмо: „Намирам, че Вий не можете другаде да развиете и да приложите тъй добре, тъй навреме и на място Вашите литературни приноси за създаването на една нова България, като при нас, с нас...“. Михайловски не обръща внимание на тези покани - много са причините от личен и обществен характер да не поеме в тази посока. Главно, той 
не разбира смисъла на социалистическото движение, пък и свободолюбивият му дух не може да търпи партийна дисциплина
Кариерата си на общественик и политик завършва като „горещ привърженик на християнския социализъм и християнския демократизъм“ и като „закоравял антимонархист“.
Адвокат, съдия, поет-сатирик, публицист, преводач, преподавател, общественик, политически деец и депутат, Стоян Михайловски умира на 3 август 1927 г. в София. Цялата му титанична личност, целият му живот, цялото му пламенно творчество са обърнати единствено към България.
В непубликуваните му бележници, съхранявани в Българския исторически архив на НБ „Св. Св. Кирил и Методий“, четем: „Но все един ден ще се намерят частици от мойте кости и от тях ще се образува един скромен паметник, на който ще бъде написано: „Той почина от любов към своя народ“.