Със сигурност повечето от читателите на „Утро“ са потъвали в забавните и омайни приключения на чудноватите герои на естонския писател Ено Рауд от книгите му „Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада“. Ако не са я чели за себе си, вън от съмнение са я чели на деца и внучета. Но може би малцина от тях знаят, че тези чудни и поучителни топли истории за приятелството, човещината, добротата, за „нещата от живота“, идват в България и покоряват хиляди малки и големи благодарение на една русенка. Това е преводачката от финландски и естонски Дора Янева-Медникарова, която днес, в деня, когато светът отбелязва Дните на музиката и на поезията, има своя личен празник. Дора е родена на днешния 1 октомври точно преди 70 години! 
Днес тя е сред най-именитите български преводачи - превела е множество естонски и финландски белетристи и поети, автор е на няколко поетични сборника и на пиеси. 
Словото не е просто нейната професия и същина, то е нейната съдба. Откога тръгва тя към литературата? 
„Още като ученичка в четвърти клас, моята начална учителка Ангелина Драганова ме поощри много, като определи, че имам „образно мислене“. Именно тя ме научи на най-важното: да се взирам в себе си и никому да не желая злото. По-късно открих Вапцаров, който остана с мен. Както и Тютчев, в превод на Григор Ленков“, разказва русенката. 
Наследява любовта към книгите от баща си Стоян Иванов
който е работел в ДАП-Русе, но вечер се прибира вкъщи с книги под мишница, взети от библиотеката на предприятието. Двамата с него бързичко ги прочитахме - така се запознах с първото издание на „Самуил“ на Димитър Талев, с прочутия „Остров Тамбукту“ на Марко Марчевски, както и цялата днешна българска класика, която тогава си беше съвременна литература, обяснява Дора, посочвайки имената на Емилиян Станев, Христо Радевски и много други автори. Русенката си припомня, че у съседите семейство Бозмарови, Здравка и Любен, тя като дете е чела съветска и западна класическа литература, както и литературната периодика - вестник „Литературен фронт“ и списание „Септември“.
Имах луд късмет, че през учебната 1953/54 година, когато и аз тръгнах на училище, беше сформирано базово училище в сградата на Мъжката гимназия, разказва Дора Янева. На втория етаж се намирали педагогическите училища за начални и детски учителки (ПУНУ и ПУДУ). Бъдещите учителки практикували при децата. След първите две години с часове по правопис и краснопис, в трети клас вече никое от децата не допускаше правописни грешки, спомня си Дора. 
Тя завършва Селскостопанския техникум в Образцов чифлик, където отишла „от любов към природата“. Това е един много осезателен период в живота ми, признава литераторката. В техникума се учи всичко по програмата за средния курс, плюс десетина специални предмети с практика и държавни изпити. Учехме се старателно, бяхме „Курс за комунистически труд“, по модата от онова време, бяхме 40 ученици, а средният ни успех беше много добър, обяснява тя. И с благодарност си припомня учителите си - млади, образовани, интелигентни, снизходителни към неопитните, но амбициозни младежи. „Имахме много кръжоци - по астрономия, математика, руски, немски език, училището беше с интернат и през свободното си време пак бяхме всички заедно. Музика ни преподаваше маестро Никола Тодоров, завършил Букурещката музикална академия, той готвеше музикалните ни изяви. 
Имахме дори занимания по парашутизъм, слушахме лекции по атомна физика
филхармонията ни гостуваше с образователни концерти. За агрономите дори не споменавам. На толкова много неща са ме научили, че цял живот нямам проблеми при преводите. Например, една редакторка-софиянка ми поправя „конете предъвкваха сеното“ на „конете преживяха“. Е, не е учила като мен общо и частно животновъдство. И откъде може да знае наистина, че конят е еднокопитно и не преживя, защото няма сложен стомах като двукопитните - крави, кози, овце“, разказва Дора. Всичко, което тя е научила през четирите години в техникума, след време се оказва изключително важно и полезно в работата и като литератор и преводач. И е признателна и на курсовата си, доцент Сашка Нанева, и на директора на техникума Аврам Чернев - агроном, педагог, общественик, човек с будна съвест, самият той завършил същия техникум. 
След това обаче Дора Янева записва Икономическия институт в Свищов, като загърбва мечтата си да стане агроном. Новата за нея специалност усвоява с присъщата си последователност и педантична всеотдайност. Следва задочно и работи - от 1966 г. е в „Родопа“ в Русе, след дипломирането си продължава кариерата си като икономист в Мототехника, в Завода за печатни платки. 
„Там средната възраст беше 22 години, изплатихме завода, още докато беше в дървените бараки.
Колегите ми от конструктивния отдел спяха с поялниците по бюрата си
създадоха нестандартно оборудване, с което надминаха японците на Световно изложение през лятото на 1972 г. А аз като икономист в Техническа дирекция можех да им начисля нищожни премии по тогавашните изисквания. Всъщност, интелигенцията при никой обществен строй не е била добре“, констатира безрадостно Дора Янева. 
По-късно работи в Изчислителния център, където печели мястото си с конкурс. 
„Нямам думи да опиша колко сериозни работяги бяха колегите ми в Изчислителния център - математици, главни счетоводители, икономисти. И редувахме Автоматизираните системи за управление с бригадите в селското стопанство и „Дунавия“... Изобщо, добре си поработих. И учителка съм била по биология и химия - в един също тъй прекрасен колектив в училището на Сливо поле. Мигове незабравими...“, обобщава литераторката, която приключва професионалната си дейност в данъчната администрация. Просто имах късмет в живота си да срещна умни и много умни люде, живях дълго и смислено дотук, усмихва се тя. 
Срещата й с езиците от угрофинската група идва през 1973 г. - тогава на Празника на поезията в Михайловград става ясно, че Финландия очаква да обучи преводачи от България. Дора превела стихотворения на Тармо Манелиус от немски и английски - немски знаела от училище, с английски работела тогава като програмист на ЕИМ. Стихотворенията бяха отпечатани начаса във вестник „Дунавска правда“, а Финландия ме набеди за свой преводач, обяснява шеговито русенката.
Тя се записва във факултативните курсове по финландски в София. „Попитаха ме 
„Как ще идвате на курсовете от 7 до 9 вечерта в София, щом живеете в Русе?“
Отговорът ми беше, че влакът ми е чак в 11 вечерта. Посетих първите четвъртъци до четвърти урок, но зимата си показа зъбите. Децата ми бяха малки, боледуваха. И аз продължих по учебника и с речника у дома. Броях: четвъртък - урок. Чета финландския текст, вадя думи от него и проверявам във финско-английския речник, записвам ги в тетрадка на български. И упражнения, упражнения... След това - новия урок. Пишех на тетрадки голям формат, почти преведох учебника и когато пукна пролетта заминах за София. Курсът още беше на четвърти урок - говорна практика. Темите: „Вкъщи“, „На улицата“, „По телефона“, „В пощата“ и т.н. А аз съм изгълтала учебника за четири месеца, без да подозирам, че това ще се превърне в моя хляб за дълги години напред“. 
Преподавателите от курса й взели тетрадките и ...докато се върне с влака в Русе, Дора Янева получила договор с издателство „Народна култура“ да преведе около 100 страници за антология на финландския разказ, текстове на четирима академици от северната държава: Мика Валтери, Тойво Пекканен, Вейо Мери, Айно Каллас! Така започва една широка и светла житейска лента в живота на Дора Янева, която неусетно се превръща в едно от най-важните й занимания. 
Първите й публикувани преводи са стиховете на финландеца Тармо Манелиус и приказката „Таралежовата тенджера“ на естонеца Ено Рауд, отпечатани през 1975 г. в предшественика на „Утро“ - вестник „Дунавска правда“. Оттам нататък се завърта на пълни обороти това колело в сложната житейска машина на Дора Янева - и тя започва с упоение, мяра и отговорност да превежда. 
Три години Финландия ме очакваше да взема творческа командировка от десет месеца
също толкова време после ме чака и Естония. Не можех да оставя семейството си без десетте си заплати. В Естония бях възторжено посрещната като преводачка на Айно Каллас - финландка, омъжена за естонски професор. С голямо доверие се отнесоха към мен както творческите среди в България и Съюзът на преводачите, така и естонските писатели“, разказва Дора. 
И пояснява: „Най-важното в превода е да владееш най-вече родния си език, с всичките му тънкости и нюанси. Другото е да вникнеш в чуждия автор“. Това тя прави и до днес. Тази година за пореден път е в Естония на международен семинар, където се появява с цял куфар преведени естонски книги, издадени от русенски издателства като „Авангард Принт“ и „Гаяна“. Две от преведените книги са на Тийт Алексеев, с европейска награда за млад автор, а романът на Арво Валтон за Чингиз хан е един от десетте в света. За повече от тридесет години никой не беше посегнал да преведе тази главоблъсканица на Арво Валтон“, казва русенката.
Успоредно с преводите Дора Янева, която свързва живота си с актьора от русенския драматичен театър Андрей Медникаров, работи и върху личното си творчество. Личното творчество е разговор със себе си и със света, казва тя и добавя: „Има и друго - какъвто ти е бил животът, такава е и поезията ти“. Това може да се прочете в нейните лирични сборници - пет на брой, но също и в пиесите й, които вече са три. 
Поезията е през миговете междучасие - там думата има хрумването
а драматургията изисква процес на зреене, дълбоко проучване на проблема, казва Дора. И дава своето определение за превода: Преводът е тънка работа - често се чувствам като цирков акробат, който лети от лост на лост над бездната. Имам благословия свише всеки път материята да ме поглъща благородно, а трудът щедро се отблагодарява“. 
Когато усети предел в търсенето на образа, прави пауза - отморява се с домашната работа, плетивото и бродерията я концентрират и успокояват и така я отвеждат към нови хрумвания... 
Ненавиждам вулгарното, непочтеността ме ужасява, простотията патологично ме поболява, признава Дора и обяснява, че животът я е опазил от подобни сътресения. А едно от най-мощните й вдъхновения е Андрей Медникаров. „Той е прекрасен човек, мъдър и благороден, не си пречим в работата, макар че едното изкуство иска тишина, другото - аплодисменти и то начаса. Несъвместими са! Грижите надвиваме без вайкане и окайване, а и това е добра орисия. А нашият маяк са трите ни деца - двете от първия ми брак и дъщеря ни Анастасия с Андрей“, казва Дора. Анастасия е и обединителното звено в семейство Медникарови за днешния празник: тя е носителят на музиката /завършила е детска музикална педагогика във Великотърновския университет, сега преподава музика в Германия, където живее от години/. Продължителите на музикално-поетичната сценична линия са и внуците: 9-годишният цигулар Андре и 12-годишната флейтистка Алина. Малкият Андре Кленнер, който си има и русенски учител - Алекси Драганов, сега свири с цигулката на Петър Спасов - някогашния преподавател по цигулка на Дора, и е част от местния детски симфоничен оркестър. 
Трябва ли му още нещо на човек, за да се чувства щастлив?