Сексагинта Пристис, Пристаполис, Приста, Руси, Русико, Роси, Руши, Рюсико, Йоргеги, Йоргово, Юрукова, Орошчик, Русчук, Рущук, Рустчук, Ротциг, Русиг, Руссе, Русе Е.
Можем да прибавим и още няколко наименования на града ни, които му дават преминалите оттук географи и пътешественици, скиталци и авантюристи, войни и рицари, търсачи на слава и богатство, на разузнавачи и шпиони. Без да съм езиковед и ерудиран лингвист, без претенции да се намесвам в споровете за произхода на името на Русе, си позволявам да добавя едно лично становище. Това, че името му е ориентирано към наименованията на селища от някогашната Дубровнишка република, към Рагуза и е пряко свързано с дейността, с живота и икономическите отношения, които имат жителите на Русе и ония дубровнишки търговци, трайно отседнали в нашия град. За тях, за едни от най-видните им представители и приноса им в историята на Русе, иде реч в словата по-долу.
Името на Дубровник (през Средновековието Рагуза) е тясно свързано още с българската средновековна история. В своята грамота от 1240 г. цар Иван Асен II нарича дубровнишките търговци „любезни гости на царството ми“. И действително през целия период на Втората българска държава и особено през първите векове на турското владичество тези неуморими носители на стоки, а и на много културни придобивки, са били добре дошли в земите на целия Балкански полуостров.
След овладяването на значителна част от Балканския полуостров и окончателното усядане на османските турци в земите около Проливите и при последвалото им затваряне за преминаване на чужди кораби
започва залиняването на градовете около Черно море
Търговията, водещ двигател в икономическия просперитет на градове, селища и държави, за дълъг период запада. Но както е изначален законът за вечния прогрес и движение напред на света, съвсем скоро инициативните и търсещи иновативни идеи и нови пазари търговци от Западна Европа се устремяват по нови пътища, или по-скоро възраждат старите. Така дунавските градове стават проспериращи средища на търговия и цел за икономическата експанзия на Австрия, на градовете-държави от Запада. От XV-XVI век е първостепенна ролята в това отношение на Дубровник, на Венеция, на Генуа, чиито връзки с българските земи датират много по-отрано, от годините на средновековната българска държава. Но определяща остава ролята на търговците от Дубровнишка република. Те създават свои колонии в София, Видин и Търново, а вече в средата на XVI век такива колонии има в Пловдив, Никопол, Русе, Силистра, Стара Загора, Разград, Шумен, Провадия, Варна. 
Така 
под името „Руси“ нашият град се споменава и от дубровнишките търговци
и в румънски източници от XVI век. А през XVII и XVIII век пътешествениците и търговците дубровчани го отбелязват с имената Русиг, Русико, Ротчик, Ружчик... За оживената търговия и роля на Русе в нея говори и фактът, че именно османските власти добавят към името „Руси“ думата „скелеси“ - пристанище. Подчертава се непрекъснато ролята на реката, на Дунава, на водния път, по който търговските взаимоотношения се реализират много по-лесно и по-бързо.
И отново не случайно десетките чужденци, преминали през нашите земи, обръщат внимание на Русе, на удобното му разположение за реализиране на взаимоизгодни търговски сделки.
До края на XVI век дубровнишките търговци доминират във външнотърговския обмен на балканските провинции на Османската империя - и в организационно отношение, и в износа, и във вноса. Търговското могъщество на града започва да запада през XVII в., когато средиземноморският басейн престава да бъде център на световната търговия. От следващите векове започва и постепенното им изтласкване от австрийската икономическа експанзия и 
влиянието на републиката в градовете от Дунавския регион започва да отслабва
Държавният архив на Дубровник се помещава в княжеския двореца Спонза и представлява един от най-големите и значими архиви в световен мащаб. В Република Рагуза е въведена система за записване на юридически документи още през 13-ти век и архивът включва над 7000 папки и над 100 000 индивидуални ръкописа, обхващащи периода от XII век до падането на републиката. От 1358 г. Дубровник първоначално е васал на Унгария, а след това на Османската империя. 
Освен регистър на лични правни документи, завещания и други, в архива на Дубровник са съхранени официалната кореспонденция на републиката, договори и съглашения с други държави, търговски споразумения, списъци с екипажи и пътници на преминалите кораби през пристанището на Дубровник и т. н. За качеството и сложността на разчитането, превеждането и анотирането на документите е показателен например един задължаващ документ от Радосав Радонич от 7 октомври 1515 г. за превоз и доставка на товари платове от Глухавица до Търново за предаване/получаване от свещеника Стефан и Петър Маринович.
В серията „Diversa Cancellariae“ обаче се пазят документи и от по-новата история на Дубровник и Балканите през XIX и XX век. Сред последните вече се срещаме и с историята на лица и събития свързани с взаимоотношенията между Дубровник и Рустчук. 
Тук следва да отбележа, че 
изключителна визуална информация за историята на Дубровник и неговото развитие
през XVII-XVIII век дава един прекрасен албум с гравюри издаден във Виена през 1910 г., някои от които използвам за първи път в България. (Denkmaler der Kunst in Dalmatien, Herausgegeben von Georg Kowalczyk, mit einer Einleitung von Cornelius Gurlitt. Lichtdrucktafeln nach Naturaufnahmen des Herausgebers Georg Kowalczyk sowie nach Kupfern aus dem Werke von Robert Adam: RAGUSA,1667. Wien, 1910, Verlag von Franz Malota.)
Сред тях изпъкват представителите на рода Кличан, срещани и под името Клициан, Кличиан, Кличиян, които свързват своя живот с нашия град не в продължение на години, не на десетилетия, а буквално за векове. Представители на фамилията живеят във Венеция, Дубровник, Смирна, Константинопол, Русчук, Париж, Рим и Виена, говорят по няколко езика, занимават се с търговия и комисионерство, банкиране, водят морски съдове и пренасят стоки до най-отдалечени пристанища на Европа и Мала Азия.
Първите сведения за тази фамилия в архива на Дубровнишката община са от 1805 г. В размирното време на войните на Наполеон Бонапарт двама капитани, Антонио и Матео Кличан, които през 1804 г. образуват цесия върху бригантината „Кавалерът  Фелисе“, за взета назаем сума от Лука Стефано Пасаревич на 17 октомври 1804 г. Сумата е от 3472 испански сребърни реала, които се задължават да възстановят с лихва от 560 реала в срок от една година. Става дума за значителна за времето си сума. При курс в края XVIII - началото на XIX вeк за 1 испански сребърен реал, равнозначни на 34 венециански сребърни мараведи, заемът достига внушителните 137 088 мараведи.
Притиснат от флота на Великобритания, Наполеон Бонапарт крои планове за всеобхватни контакти и търговия с Османската империя, по това време негов политически и военен съюзник, планове, които разчита да осъществи чрез 
„водния булевард“ на Европа - река Дунав
За съжаление идеите му се реализират „само“ двадесетина години по-късно и то от изконните му врагове - Великобритания и Австрия. Във Виена е основано Първото дунавско параходно дружество. Известно като „Първо австрийско привилегировано параходно дружество“, то е създадено през 1829 г. от англичаните Андрюс и Причард със специално разрешение от австрийското правителство. Целта му е да осъществи параходен транспорт за реализиране търговската експанзия на Австрия към земите от басейна на Долен Дунав. През 1830 г. е открита и редовна линия между Виена и Будапеща. В дейността на тази компания в бъдеще се срещат и членове от фамилията Кличан.
Лука Кличан, синът на капитан Антонио Кличан, е роден в Константинопол през 1811 г. Той е първият представител на фамилията, който около 1840 г. се заселва в Русчук, където открива търговско-банкерска къща „Кличан“. Именно той е и първият представител в Русчук  на австрийското Дунавско параходно дружество. Познато е и името на неговия брат, Джовани Кличан, който е капитан на параходите „Мария Доротея“, „Панония“ и др. Превозва пътници и товари от Виена до Смирна и Константинопол. Пътят му често преминава през Галац, Тулча и Русчук. Един отчет за параходното корабоплаване по фарватера на р. Дунав до 1856 г.  споменава за пътуванията на капитан Кличан през Скела Кладова и Скела Русчук в 1834 г. 
След установяването си в Русчук фамилията на Лука Кличан бързо се утвърждава с дейността
си и се разраства. Първородният му син е Антон (Антонио-Антоан, Васиф ефенди). В Русчук се ражда и другият му син,  Матео (Мариано) (1843-1888) и дъщерята Филомена (1853-1876).  
Търговската му къща поддържа активни съвместни търговски действия с другите едри русенски търговци - братята х. Петкович, х. Пенчович, Иван Мавриди. Съдружник е в общата фирма „Кличан, Пенчович и Син“. През 1859 с цариградското посредничество на Христо Тъпчилещов откупва събирането на данъци в селищата от Ломската каза. В тази сложна, рискова и твърде опасна дейност Кличан се налагат като честни и акуратни търговци. За първи и единствен път големият възрожденски търговец Христо Тъпчилещов има равнопоставени партньори. Делът на „Кличан, Пенчович и Син“ в съвместното начинание е точно 50%. По-късно Тъпчилещов се оттегля от търговско-посредническата дейност, като доставките за Цариград и Анадола на краве масло, кожи, восък, се поемат с цялостно финансово обезпечение от русенци. 
Основната дейност в големия спектър на търговията, реализирана от Кличан обаче, си остава онази, която е свързана с реката, с Дунава. Достига се до куриоз, като името му е послужило за персонаж в новела на френския писател Емилио Сегей от 1862 г., като той е въведен в образ на покровител на българите за национално освобождение. Налага се Лука Кличан да пише опровержение до изданието в Париж за да „изчисти имиджа си“ на верен османски поданик. 
Намерил своята ниша, дубровчанинът е 
незаменим в развитието на корабоплавателната дейност и търговията
по Дунав в австрийската икономическа експанзия след Кримската руско-турска война 1853-1856 г. Името му и похвалните думи за работата му на корабен агент и представител на австрийското параходно дружество са често срещани в отчетите на австрийския консул в Русчук, Емануел фон Рьослер. Самият Кличан е почетен член в кортежа на новия консул и личен негов преводач (драгоман) в 1851 г. когато той връчва акредитивните си писма на валията Саид паша. В средите на управляващата прослойка в града прави огромно впечатление награждаването му със златен кръст за заслуги към австрийската корона като австрийски параходен агент на 26 септември 1851 г. Добавена е много ласкава оценка за работата му като вицеконсул в града през 1850 г., до преместването на Е. Рьослер от вице консулството в Шумен в Русчук.
Нееднократно в други публикации съм подчертавал заслугите на русенската историчка Теодора Бакърджиева, която въведе в обращение сведенията от един османски документ за демографското състояние на Русчук от 1862 г., т. нар. „нюфюз дефтер“, които описват цялото християнско мъжко население на града, което е в състояние да плаща данъци на хазната. И при търсене сведения за фамилията на Кличан отново на помощ ни се притича този незаменим справочник. 
Откриваме Лука Кличиян, който едновременно е и кехая на генерал-губернатора на областта
живеещ под наем в къщата на абаджи Петър в християнската махала „Голям Варош“. Тук има и подробно описание на самия Лука, в момента на преброяването е на 55 г., висок мъж със сива брада, от австрийските поданици и от търговското съсловие. Домакинството му е регистрирано под номер 113. Описани са и синовете му, Матео (Митаки), 20 годишен, възвисок, с едва наболи мустаци и също от австрийските поданици, както и на по-малкия син Антоан (Андонаки), 18 годишен, също с австрийско поданство, но без други отличителни черти. Все в същата 1862 г. генерал-губернаторът на вилаета, муширът Ариф Паша изказва недоволството си от чуждите вице-консули Калиш и Лука Кличан по вземането на положително отношение към исканите от българите в българо-гръцката църковна разпра, а за обвиненията към гръцкия владика докладва новият австрийски консул в Русчук фон Мартирт на 29 февруари с. г.
Матео Кличан, вторият син на Лука Кличан е белгийски консул в Русчук (от 1867 г.) и на Холандия (от 1872 г.). Почетен дарител е на читалище „Зора“. Женен за Агапис Калиш. Има шест деца всички родени и кръстени в католическата църква в Русчук.
Може би 
най-интересна е съдбата на другия син на Лука
Антоан (Антонио-Антоан, Васиф ефенди), който на 11 г. заминава за Константинопол във френския колеж в Бебек, основан от братята лазаристи, а в последствие учи и в търговско училище в Швейцария. Връща се в Русчук и започва журналистическа дейност. Одобрен е от Мидхат паша за сътрудник по въпросите на речното корабоплаване и търговия в ново сформираното вилаетско управление на Туна вилает. Високо образован младеж, който говори няколко европейски езика. Познава европейския протокол. Свири на пиано и композира. От назначаването си във вилаетското управление до смъртта на турския държавник Мидхат паша Антоан Кличан е един от неговите най-приближени сътрудници. Той подробно описва начина, по-който бива избран за този пост и изпитанието, на което бил подложен. Васиф ефенди продължава да бъде секретар и съветник на Мидхат паша дори и когато той става велик везир. Години по-късно, когато реформаторът изпада в немилост и бива заточен (1876-1878),
личният сътрудник се самозаточава с него по собствено желание
Много е любопитно отношението на Антоан Кличан към прословутата „френска сватба“ и броженията на българите срещу дискриминацията им от чужденците в Шумен. С пълна увереност може да се посочи, че публикациите в два броя на вилаетския вестник „Дунав“ са написани по негова информация, но не може да сме сигурни, че той е имал толерантно отношение към българите. (Вестник „Дунав“-Русе, г. X, бр. 939 от 15 януари 1875, с. 2; бр. 940 от 19 януари 1875, с. 2)
Може още много да се напише и за другите представители на този дубровнишки род, които допринасят за икономическия просперитет на града след възстановяването на българската държавност, за участието им в различни културно-просветни общности и сдружения, за членството им в масонските ложи и Ротари клубовете.
Важното е друго. Традицията, мостовете прехвърлени от предците през вековете оцеляват. И не само изгодата, търговската печалба, са причините за усядането на хората от далечния Дубровник. Важен принос за това има и взаимнопосочните стремежи на страните, на българи, дубровчани, турци, арменци, власи и т. н. да създадат един град обърнат с лице към река Дунав и към Европа. А на красотите на запазения и до днес Дубровник да може да съперничи и красотата на нашия град.