Защо, за Бога, Русия ще се откаже от една сладка сделка с Джон Кери, която й позволяваше да спечелят от своя риск в Сирия и да стане старши партньор на САЩ в оформянето на бъдещето на Сирия и в коалицията за война срещу “Ислямската държава Ирак и Леванта” (ИДИЛ)?

Чрез потъпкването на широко адмирираното примирие, договорено от САЩ и Русия, Владимир Путин доказа, че противниците на Кери в администрацията на Обама са прави. Цинични, колкото могат да са, от самото начало Пентагонът и ЦРУ поставиха под съмнение сериозността на Русия за прекратяването на огъня и дипломатическия процес.

Русия се възползва от отстъпките на Кери да не упражнява влияние върху Башар Асад, а по-скоро да го отвърза, за да "си превземе отново цялата страна" от "терористите".

Но ако залагането на САЩ на Русия се провали, сега Путин надценява възможностите си и също ще се провали, въпреки сегашните териториални придобивки. Дали Москва наистина вярва, че може да се възползва да действа сама, подкрепяйки брутален режим в една кървяща държава?

Зле замисленото примирие едва ли е продължило и няколко дни. То беше провалено от ефектна атака срещу конвой на ООН с помощи край Алепо на 19 септември. В следващите дни Путин и Асад подложиха града на едни от най-жестоките бомбардировки по време на войната. Загинаха стотици.

Рязкото повишаване на военните действия от Русия доведе до дипломатическа ескалация на Запада. В неделя Франция и Великобритания се присъединиха към САЩ в обвиняването на Путин и Асад във "военни престъпления" в Сирия в Съвета за сигурност на ООН.

(Скритото) възхищение за "майсторската" военна намеса на Путин на страната на сирийската диктатура отприщи страха и възмущението в региона и извън него, като Русия се опитва да наложи военно решение в разпадналата се държава.

Но осъждането на думи на нарушенията на Путин/Асад в Сирия е равнозначно на глоба за превишена скорост по време на състезание от Формула 1.

Както се очакваше, руският посланик в ООН Виталий Чуркин направи завой в Съвета за сигурност, твърдейки: „Сега е почти невъзможна задача налагането на мир“.

Има малко съмнение, че неуспехът от действията на Обама в Сирия доведе до руската намеса. Обама твърди, че постоянно е „обзет от трагедията“ в Сирия, но остава категоричен, че не е имало нищо, което да е можел да направи, което би довело до по-добри последствия в Сирия.

Не съм съгласен. За начало, той можеше да работи заедно с Турция и други за осигуряване на защитата на цивилни граждани в зони за сигурност в Сирия и предотвратяване на страховитата вълна от бежанци към съседните страни и отвъд тях.

Той каза, че с известна скромност, реална или фалшива, че може би е трябвало да помисли по-усилено, и да действа по различен начин: ". ... Има моменти, когато мисля, че ми се иска да можех да си представя по-различно ниво на вникване."

Но както и да е, той пропусна да действа, и то дори и когато Асад пресече неговата - и на международната общност - червена линия, като използва химически оръжия срещу собствения си народ. Резултатът е видим: стотици хиляди смъртни случаи, милиони бежанци и разрушена държава.

Но когато Русия се възползва от отсъствието и действа там, където САЩ се провалиха, Обама видя предизвикателство и възможност. Русия стана покровител на Асад, и потенциален съвносител на дипломатическо решение за страната. Докато САЩ бяха ангажирани с Иран по ядрения въпрос, Русия се ангажира със Сирия.

Влезе Кери, ентусиазираният дипломат с грандиозни претенции. Сигурен в способността си да убеди своя колега Сергей Лавров да се задейства, той започна да прави една след друга отстъпки, стигайки до ужасни сделки, които миропомазаха миротвореца Путин, реабилитираха Асад, отслабиха опозицията и укрепиха ИДИЛ.

Но когато Русия използва отстъпките в САЩ, за да действа още по-агресивно в Сирия, заплахата за прибягване към "план Б" от Кери не успя напълно да я възпре да действа безнаказано.

Защо? Ами защото администрацията не е имала "план Б" и Кери трябваше да играе с картите, които му даваше Обама.

Така че аз отново питам защо Путин загърби сделката, която щеше да укрепи позициите на Асад, да отслаби опозицията и да направи от Русия партньор на САЩ в борбата срещу ИДИЛ, разкривайки пътя към повече компромиси в Сирия и потенциално по Украйна?

Краткият отговор е: поради арогантност.

Откакто руските сили влязоха в Сирия миналия септември на страната на Асад, тенденциите във войната се изместиха в тяхна полза. Сирийският режим, който се разпадна през първата половина на 2015 г. въпреки помощта на съюзниците си Иран, Ирак и Ливан, започна да си възвръща инициативата - всичко това благодарение на Русия.

Изведнъж регионални лидери се събраха в Москва, за да се срещнат с Путин, и западните лидери потърсиха неговото съдействие, за да бъде сложен край на войната. Русия стана съорганизатор на "мирните преговори" в Женева и дори излезе с идеята да се превърне в посредник за мира между Израел и Палестина.

Но това не може да продължи безкрайно, докато Сирия междувременно се разпада и хаосът се разпростира в съседните страни.

Путин спечели от своите залози, но не успя да осребри всичките си чипове. Като комарджия с успешна серия той си помисли, че ще продължи да печели.

Но какво ще спечели той сега, ако приемем, че той и старият му сирийски приятел превземат Алепо, освен ужасяваща хуманитарна катастрофа и разрушен град?

Какво ще спечели той, ако постигне максималистичната си цел да завладее цялата страна, освен слаба, отмъстителна диктатура, управляваща един разбит народ, сеейки повече екстремизъм?

В действителност няма такова нещо като военна победа в Сирия, дори и в далечно бъдеще. Ако не друго, Путин отново ще се изправи пред същия афганистански синдром, който се опитва да преодолее в Сирия. Продължителна война, от която ще кърви Русия, докато Сирия се разпада.

Арогантността поражда глупост. /

-------------

Маруан Бишара е политически анализатор в телевизия „Ал Джазира“.