В днешната глобална култура германският канцлер Ангела Меркел и руският президент Владимир Путин въплъщават противоположни образи на национално лидерство.

Такива напълно противоположни личности, както и други преди тях, предлагат възможност за опростен избор между две алтернативи за развитието на света. Така е било и в предишни периоди на политическо и икономическо напрежение. Например, по време на разпадането на демократичната политическа система след Първата световна война /1914-1918 г./ мнозина, правейки избор за своето бъдеще, са гледали или към Бенито Мусолини в Италия, или към Владимир Ленин в Русия.

Днешните политически лидери се борят за политиката на глобализация. В този спор Меркел и Путин, които най-малко си приличат, представляват два пътя за бъдещето: чрез отвореността и чрез защитата. В Европа политиците се определят по своето отношение към Меркел или Путин.

Например във Франция Марин Льо Пен, председател на десния екстремистки „Национален фронт“, е антипод на Меркел. За Льо Пен канцлерката е кралица, която използва Европейския съюз, за да наложи своята воля на останалата част от Европа и на френския президент Франсоа Оланд. Гостоприемната миграционна политика на Меркел тя определи като внос на „роби“. От друга страна, британският министър-председател Тереза Мей се ориентира към Меркел. В своето първо голямо изказване тя до голяма степен игнорира референдума за Брекзит. Тя обеща да прокара така нареченото „участие във взимането на решения“, което е важна част от германския социален договор.

Не само в Европа Путин и Меркел представляват ясни ориентири. В САЩ кандидатът на републиканците за президент Доналд Тръмп, след като даде отлична оценка на Путин като лидер, критикува своята съперница Хилари Клинтън, наричайки я „американската Меркел“ и даде началото на хаштаг в Туитър, сравнявайки Меркел и Клинтън. Както и Льо Пен, Тръмп се опита да постави миграционната политика на Меркел в центъра на дискусиите.

Очевидната интерпретация на противоположността на Меркел и Путин се състои в това, че те представляват полови противоположности: Меркел предпочита „женската“ дипломация, докато Путин по-скоро е склонен към „мъжка“ конкурентна борба и конфронтация. Друга интерпретация се състои в това, че Путин символизира носталгията, тъгата по идеализираното минало, а Меркел – надеждата, вярата, че чрез ефективно политическо лидерство може да се подобри света.

Позицията на Путин става ясна и в неговите усилия да обедини Евразия с помощта на социалния консерватизъм, политическия авторитаризъм и православната религия като номинална ръка на държавата. При това става дума за леко модернизирана версия на идеите на граф Уваров от 19 век: православие, самодържавие и народност.

Меркел стана антипод на Путин и световен символ по време на дълговата криза в еврозоната, където тя се прояви по-скоро като националистическа защитничка на германските икономически интереси. Тази роля се засили още повече през лятото на 2015 г., когато тя отхвърли всички съмнения в нейната миграционна политика с аргумента, че Германия е „силна страна“ и че тя „ще се справи“. Естествено, тази „нова“ Меркел е съществувала винаги. През 2009 г. тя публично разкритикува папа Бенедикт за решението му да отмени отлъчването от църквата на епископ, който е отричал Холокоста. А през 2007 г. тя, въпреки официалния протест на Китай, настоя да приеме Далай Лама.

Меркел и Путин се появиха на сцената като политически символи скоро след като глобализацията се оказа на кръстопът. Докато Тръмп напълно в духа на Путин се обявява за алтернатива на глобализацията, Меркел иска да я спаси с помощта на силно политическо лидерство, компетентно управление и ангажименти към универсалните ценности и човешките права.

Харолд Джеймс, в.„Ханделсблат“