Обикновено синовете на известните футболисти вехнат мъчително в сянката на именитите си бащи и не могат да разгърнат таланта си. Примери колкото щеш дори само у нас - с наследниците на Георги Аспарухов, Христо Бонев, Динко Дерменджиев, Начко Михайлов, Христо Марашлиев, Иван Зафиров и др.
Навършилият тези дни 46 години русенец Мариян Тодоров е едно от малкото изключения, които успяха да извървят свой път във футбола, да направят име и да оставят следа. А това никак не е лесно, като се има предвид, че баща му Тодор Тодоров е не само популярен в близкото минало футболист, а и авторитетен капитан на „Дунав“ и рекордьор по мачове в „А“ група с екипа на русенския отбор. След излизането си от съблекалнята като играч Тодоров-старши се върна в нея като треньор и отново направи силна кариера, но синът му пък записа очевидно по-ярки моменти като действащ състезател.
„Бях на 5-6 години, когато хукнах по терените. В семейство като нашето другото би било изненада.
Нямаше компютри, ритахме топката по цял ден
на малкото игрище на стадион „Локомотив“. Пачо /Петков/, Боби /Георгиев/, Явор /Кирилов/ и Драго /Георгиев/ бяха по-големи от мене, но не ме деляха. Любимата ни игра от сутрин до вечер беше джитбол. Тя изгражда техника. Направо заспивахме на игрището от умора“, разказва Мариян, който работи сега като треньор в школата на „Дунав“, след като игра с успех в някои от най-добрите български отбори.
Няма и никаква изненада, че първият наставник е баща му, събрал деца на преливащото от таланти в онези времена училище „Братя Миладинови“. Тези деца, повечето от които нямат нищо общо с подготовка в разни школи с експресивни имена, ще станат после ядрото от един много добър и оригинален като стил на игра тим на „Локомотив“ /Русе/.
„Баща ми ме гонеше най-много. Понеже беше адски взискателен, постоянно искаше още и още. Веднъж играехме на малки врати, нещо не му хареса, ядоса се и ритна силно топката към мене. Въобще не бях подготвен. Топката огъна пръстите ми и счупи един от тях. Още имам белег“, показва ръката си Мариян.
Въпреки бащината строгост Тодоров-младши не може да се оплаче от детството си. Вкъщи го държат под контрол, но въобще не го ограничават в безспирните игри с другите деца пред блока.
От кварталната градинка към стадион „Локомотив“ и обратно - такъв е пътят на бъдещия халф. 
Дебютира в мъжкия футбол на 15-годишна възраст
в мач на „Янтра“ /Габрово/ срещу „Бдин“ /Видин/. Тогава Тодор Тодоров е треньор на габровския тим и синът му тръгва с него. Първи мач при мъжете за „Бдин“ пък играе бъдещият национал Даниел Боримиров.
После е в юношеския отбор на „Дунав“, за да се посвети на първата си любов - „Локомотив“ /Русе/. На 17 години вече е титуляр в средата на терена, а отборът влиза в „Б“ група. Още тогава се откроява с техника, биткаджийски нрав и завидно самочувствие. А е почти дете! Рита заедно с Боби, Пачо, Сашо Тодоров, Румен Монев, Митко Тотев, Евгени Колев - все открития на неговия баща. Това е тим, който още се помни с младостта на играчите и симпатичния и свеж атакуващ футбол. 
Изявите на нахакания младок във втора дивизия впечатляват старши треньора на „Черноморец“ Тотко Дремсизов, който го кани в елитния бургаски отбор. Годината е 1993-а. След понатрупания опит край морето идва в „Раковски“ /Русе/, където отново работи с баща си. 
Този тим прави фурор - за две години се изстрелва от трета до първа дивизия
Баражът на стадион „Васил Левски“ срещу „Марица“ /Пловдив/ се помни и до днес - след 1:0, 1:1, 1:2, 2:2 и 3:2 „воеводите“ от Русе печелят промоция за „А“ група.
Нататък е известно - парите в „Раковски“ свършват бързо и всеки се спасява поединично. Шансът пред Мариян е, че тогавашният изпълнителен директор на „Литекс“ Ангел Бончев го кани в Ловеч преди пълната катастрофа на кратко танцувалия в елита русенския клуб. И „Литекс“ е нов проект, но с отлично финансиране - Гриша Ганчев тепърва възнамерява да прави отбор от висока класа. Началото е в „Б“ група с Мариян, Николай Димитров, Витомир Вутов, Стефан Колев, Росен Кирилов, Ивайло Петев, Стефан Юруков, Росен Емилов, Димчо Беляков. Този тим бързо се изкачва до „А“ група и още по-бързо печели първите си две титли. 
Сменят се и треньорите - след Ферарио Спасов начело застават Димитър Димитров-Херо, сърбинът Беквалац... Идват и нови играчи като албанеца Албан Буши.
„Всички са категорични, че онзи отбор бе най-добрата селекция в историята на „Литекс“. Имахме страхотен колектив и играехме с огромно желание. Всеки искаше да се докаже“, казва Мариян.
Допълва, че след толкова години трудно може да говори за благодетеля на клуба Гриша Ганчев, тъй като контактите му с него се борят на пръсти. Така е и с другите играчи. 
„Уникален ръководител и човек! Лошо от него не съм видял! 
За толкова сезони го видях извън кожата му само веднъж
Бяхме на точка след „Левски“, затова и трябваше да бием „Спартак“ /Вн/. На полувремето в Ловеч губехме с 0:1. Ганчев за първи път влезе в съблекалнята на полувремето и ни нахока набързо. Каза на висок глас: „С такава игра няма да стане“, ритна някакво кошче и излезе. След почивката обърнахме мача до 3:1“, припомня Мариян.
След шампионския период с „Литекс“ се задава двегодишна игра за „Спартак“ /Варна/. Отборът е добър, но парите са кът, а клубният президент Николай Ишков, актьор по образование, непрекъснато премята играчите с празни обещания. 
„При Ишков никога нямаше пари, но приказките се лееха като река. Истински артист!“, отбелязва с усмивка Мариян Тодоров.
За да препечели нещо, Ишков го преотстъпва на ЦСКА. Там играе с Владимир Манчев, Александър Томаш, Методи Деянов, Костадин Видолов, Галин Иванов, сърбина Мичо Вранеш. Треньор е италианецът Енрико Катуци.
„Катуци беше добър човек, но дойде в София с диплом на треньор по физическо възпитание. Лека му пръст, само хубави думи за него!“, спомня си Мариян този период.
След сравнително краткия етап в ЦСКА продължава в „Ботев“ /Пд/.
„Футболът в този прекрасен град е религия. Играта ми вървеше по вода. 
Като отидох бяхме осми в „Б“ група, а влязохме веднага в „А“
Няма по-добри и верни фенове от ботевските. Там обичат до гроб! В Пловдив оставих много приятели. И до днес поддържам чудесни контакти с треньора Тенчо Тенев, който стана наш семеен приятел. Изключително свестен човек!“, казва Тодоров с ръка на сърцето.
В кариерата му има и кратко излизане зад граница - ангажимент във втородивизионен израелски отбор, където бележи два гола в първия си мач. И дотам, защото получава контузия. 
„Още тогава израелците бяха на светлинни години пред нас с базата си и екипировката си. Направо не искам да мисля какво е сега“, връща се назад русенският футболист.
Нататък кариерата му е като виенско колело
„Марек“, дебютен гол за „Родопа“ /Смолян/ при абсолютната промоция на този отбор в „А“ група срещу любимия „Ботев“ /Пд/, за да се върне най-сетне в Русе през 2005 година с екипа на „Дунав“. Признава, че доста трудно навлиза във форма, защото преди това къса ахилесово сухожилие. 
„Бях на 35 години и спокойно можех да играя на ниво поне още един сезон“, отчита Мариян. 
Тогава е играещ помощник на Ферарио Спасов, а след раздялата на Феро с Русе - старши наставник. Така е до периода, в който „Приста ойл“ обявява оттеглянето си от клуба. 
От 2008 година работи в школата на „Аристон“, а после се мести в „Дунав“. С него към „синия“ лагер тръгват всичките му възпитаници. Сега води подготовката на децата от набор 2007. 
„Баща ми казваше някога, че ме вижда добър като футболист, а още по-добър - като треньор. Надявам се да е така, бъдещето ще покаже. Ние спорим с него и досега. Аз вече съм във възрастта, която се смята за улегнала, но все така съм импулсивен, паля се бързо, понякога избухвам. Той е по-спокоен, мек и диалогичен“, казва Мариян.
Днес баща и син Тодорови работят рамо до рамо в школата на „Дунав“. За Мариян няма абсолютно никакво съмнение: „Може да съм пристрастен, но баща ми е най-добрият треньор в Русе!“
Другата мъжка издънка във футболната фамилия - Кристиян, така и обаче не поема по пътя на дядо си и баща си. 12-годишният син на Мариян и съпругата му Бела е посветен на компютрите. 
„Футболът не е в кръвта му. Оставил съм го да се развива в посока, където ще се чувства в свои води. Затова и не мога да разбера някои родители, които насила водят децата си по стадионите, защото искали да ги правят големи футболисти“, негодува Мариян.
Хвали се със спортното сърце на дъщеря си Габриела, която е сред най-добрите волейболистки в Английската гимназия. Габриела вече ще е студентка във Върна.
„На какво ме научи футболът? На борба! Изгради ме като характер. Хора със слаба психика нямат място на терена. Помня на един мач как Георги Иванов-Гонзо вървеше по петите ми и непрекъснато ме провокираше с псувни и обиди. Направо ме извади от нерви, докато не почнах да го псувам и аз“, смее се русенецът с толкова богата футболна кариера.
А ако има възможност да върне времето назад, ще замени ли моментите с първите детски стъпки на игрището до стадион „Локомотив“?
„Не, пак ще бъда футболист! Само че ще тренирам много повече, защото, като помисля трезво, показах около 50 процента от възможностите си. Можех много, много повече“, завършва Мариян Тодоров.